Нормално ли е да се почувствам така?

Здравейте!И аз съм от тези анонимните,които молят за вашия съвет или просто искат да си кажат каквото им тежи пред вас!
Аз съм много детайлна в разказите и обясненията си,но сега няма да ви разтягам локуми.Ясно е-става дума за мъж!
От 13 години живея с него,имаме малко дете.Обичам го много,както и той мен(надявам се наистина да е така)Разбира се,имали сме и кризисни моменти,но любовта ни винаги е била по-силната!Зодията ни е еднаква,имаме малка разлика във възрастта(става въпрос само за дни).Разбираме се чудесно,сексът за толкова време продължава да е все така страхотен,даже по-страхотен от преди.Благодарна съм на Господ,че по някакъв начин съм от щастливките,чиято връзка вместо да се развали след толкова години,остана жива,истинска и по-силна от когато и да било.
Човекът до мен е почти прекрасен.Казвам почти,защото няма идеални хора,но наистина това мога да кажа за него!
Имаме много приятели,но с едно момче и момиче се събираме най-често.Винаги си изкарваме страхотно-можем да говорим както за сериозните неща от живота,така и да се смеем за глупости.Явно сме си допаднали с тях малко повече отколкото с другите.С момчето се познаваме от мнооооого отдавна,а момичето- от близо 2 години.Като по-отскоро в нашия живот за нея мога да кажа,че е много дива-не е от типа кукла Барби-не е превзета или лигава.Просто е по-хард,ако мога така да се изразя.Аз се разбирам с нея перфектно-готин човек е.
От тук идва същественото-или може би филма,в който се вкарвам.Мъжът до мен е много общителен и емоционален(аз също),но когато се кефи на някого(без значение мъж или жена)и този някой е нов човек в обкръжението му,проявява по-голям интерес-нормално е.Още в началото,като сме си говорили за момичето сме били на мнение,че е много точен човек,но понеже той повече си изразява емоциите,когато се кефи на някой,май тези емоции ми дойдоха мааалко в повече(дали защото този път става въпрос за жена и то такава,с която си паснахме и се виждаме често)От там,седейки си вкъщи(гледам детето)започнах да си мисля разни неща-от една страна зная,че той си е такъв и не проявява някакво по-специално отношение към нея,отколкото към други хора,които му харесват по душа и които той опознава с времето.От друга страна обаче незная защо,започнах да се чувствам несигурна в себе си,объркана-аз съм малко по-различна като типаж от момичето-по-уравновесена съм някак си,а тя както казах е по-дива.Мъжът ми също е малко по-див от мен и  си пасват по темперамент.Когато той харесва някого като човек,някак си се интусиазира малко повече,когато говори за него,все се бъзика,търси присъствието му и т.н. Може би от това,аз се почувствах объркана-не е ли нормално да искам аз да съм най-добрата,най-забавната и т.н. "най"  за човека до себе си?Не мисля,че избивам комплекс,но може би неговото държание ме е накарало по един или друг начин да се усъмня в себе си...и да му напомням без думи,че и аз мога да бъда такава(въпреки,че той го знае)Аз си го обяснявам така-идва нещо ново в обкръжението ни,мъжа ми се кефи на това ново и аз се чувствам в сянка. Задавах си милиони въпроси ,доста време наблюдавах ,размишлявах и понеже съм такъв човек,че не мога дълго време да пазя само за себе си,това което ме тормози, в един момент го попитах дали не изпитва нещо по-различно от възхищение към нея.Ние с времето се научихме да говорим за проблемите,да се изслушваме и повярвайте ми-искрени сме до болка един към друг.В първия момент стоеше и ме гледаше така недоумяващо,че се наложи отново да го попитам-каза ми,че изобщо не е предполагал,че ме е накарал да си мисля тези неща и ме попита кое точно ме е провокирало да си ги помисля.С две думи остана изумен от сценария на моя филм. Приятеля на момичето му е негов страшно добър приятел-да не кажа най-добрия.Той също е много готин като човек.Не съм си мислила неща от рода,че нещо може да се случи,просто в един момент се почувствах не "на фокус" за човека до мен.Съзнавам,че това отстрани може да изглежда страшно глупаво,дори аз като погледна от същия ъгъл нещата изглеждат глупаво.Но ви питам,нормално ли е да се почувствам така въпреки убедеността си,че той ме обича много и на повърхността с нищо не ме е наранил.Каква заплаха точно съм намерила в момичето?Странното е,че наистина си изкарваме страхотно,когато се съберем-аз не се стягам по никакъв начин, не се чувствам дискомфортно,а напротив!За миг не ме е накарал да се съмнявам в неговите чувства.Може би индиректно ме дразнят някакви неща,думи и действия,които по принцип са незначителни...Ако ревността е страх,да не загубиш човека до себе си-значи не ревнувам.Какво е това според вас,което изпитвам-вярвайте ми не искам да се чувствам така!
Има къде къде по-сериозни проблеми от този-но щом пиша тук,значи по някаква неизвестна за мен причина,това е,което ме прави тъжна!Най-много ми тежи,че вчера говорихме и аз му разказах  какво съм си мислила,как съм се чувствала през цялото това време (беше ми се насъбрал доста стрес от други външни фактори и вчера ми изби)направо си излях душата все едно си говорих на самата себе си(разревах се като едно магаре тези сълзи сами тръгнаха)после съжалих -казах му,че ми се е насъбрал стрес и е трябвало да избие от някъде.Той ме познава много добре,но пък не искам да си мисли,че съм някаква комплексарка.Чувствам се глупаво-дано поне един от вас да ми каже,че съм в ред! ...Защото аз вече тотално си разбърках кръжащите мисли в главата и не мога да ги подредя!