Обичате ли стихове? - 4

***
В стиховете си се разголвам,
всяка дума пада като дреха...
Изящен словесен стриптийз.
И ако все още сърцето ти
бие на нашата честота,
би усетил, че в стиха си
съблaзнявам твоята душа.

Страхотна колекция от стихове. Ето и едно мое любимо на Евтим Евтимов:

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

И едно мое:

 Тя бяга от тъмнината и търси покой.
Нейното време бавно изтича.
Тя търси спасение, но няма ли свой,
тялото бавно на земята се свлича.
 
Нещата се случват в постоянен синхрон
и нищо не е същото, а животът-закон

се надсмива, че направил си скока,
но отново си тръгнал в погрешна посока.

И истината с нови сили се връща
и пита защо нищо не е същото.

А ти повдигаш тъжно рамене,
обръщаш се и й казваш “не”.

А болката реже и къса... Боли!
И ето, че с теб сме отново сами.

И те обичам, господи, как те обичам
и фаталните думи с болка изричам,

и се обръщам и си отивам,
но твойто лице в сърцето си скривам.

И всичко продължава във стария ход –
съдбата се надсмива над моя живот,

а животът се надсмива над мене самата,
че търся изход към светлината.

И ме наказва за болката и за срама,
и се опитва да ми отнеме света,

в който те срещнах и те обичах,
от който си отидох и се заричах,

че те зачерквам, несъществуващ за мен,
а още те търся във своя сив ден.

НО, те изхвърлям от свойто съзнание –
и новото, новото наказание!

Боли, крещя и новият път –
Животът зад мен е, а пред мен е светът...

А ти, любов, къде, по дяволите, изчезна?
Или аз пропаднах в дълбоката бездна

на своето собствено объркано състояние
и ми остана последно желание

да намеря изход към светлината,
но отново ме обгръща тъмата...
 
А тя бяга от тъмнината и търси покой,
нейното време бързо изтича.
Тя търси спасение, но тя няма свой
и тялото бавно на земята се свлича.
 
И я прегръща, тя от земята се е родила
и в нея завинаги от света се е скрила!

Дано ви хареса.

                                                                                                                                                                                        Евтим Емтимов

Ето нещо и от мен:

СТЪКЛЕН  ПРАХ

Нахлу в живота ми внезапно, без да питаш
разби  на хиляди парчета моя малък свят
пропусна даже да ми кажеш че не ме обичаш,
а търсиш в мен спасение от своя собствен ад.

Намерих място в себе  си за непознати чувства
неподозиран пламък лумнал изведнъж
повярвах в чудото че още мога да обичам 
и лудо  влюбих се  в един прекрасен мъж.
 
На никого не казах,  за любов  не молих
и ти поднесох себе си без капчица вина
не знаех, че за мен съдбата бе избрала друга роля -
да сбирам в шепи пръснатите стъкълца. 

Ето едно стихотворение , което написах на дъщеря ми когато беше на 3г.

Детето спи...

Затворила е мъничките си очички
и спи юнашки детски сън,
а под главичката и малка две ръчички
вместо възглавничка от пух...

Стоя и гледам спящо съвършенство.
Дали сънува нещо или просто спи???
Потънало във приказно блаженство
детето си почива... от игри.

Отвори ли очички - две искрички,
а бузките и - пламъци горят,
протяга мъничките си ръчички
устенцата и тихичко шептят.

Разказва , че сънувала поляна.
На нея Зайко , Ежко си играли,
сънувала и татко, мама
и слонове,маймуни ,папагали.

Разказва бързо и не спира,
за миг дори тя дъх да си поеме
и тези детски думички разкриват
пред мама цялата Вселена...

Писала съм много,къде успешно,къде не, но сега не ми се пише повече,ще допълвам...

Дъждобранът
те пази от мен -
съхна по тебе!

***

Ще се върна
при тебе,
когато
реката потече
към извора
нагоре,
детето
отново се върне
в отробата
а Слънцето
се завърти
покрай Земята.

И няма да
предупреждавам!

Чакай ме
тогава.

***

Вторник

не ми пиши името в червено
никога
не понасям разправии
и червения ти пуловер закачен
на пирона на вратата
и тъпото мълчание
дето се спуска в тъмното
не понасям сладко от ягоди
и се изривам от въпроси за бъдещето
и Ред Хот Чили Пепърс
и тридневната ти брада
дето ми се забива във възглавницата
не ми говори в червено
никога
знам,че това е цвета на кръвта
и че чрез нея съществувам
но не понасям филми с Дракула
и афиши от цирк със слон върху топка
и стари градски песни
хербарии от рози ми докарват деменция
а чернобелите снимки хвърлям в боклука
и ако искаш да ме чуеш
просто вдигни слушалката
и пусни дъжда
и сритай стъклените парчета
от кристалната чаша в ъгъла
да не се порежеш като стъпваш бос
и ми говори
но никога в червено
никога

dressy

Аристократично

Вали. Хладно и сиво.
По английска традиция.
С любов приготвям
следобедния чай,
напук на мрачното небе.
И на дъжда. Който иска
да те измие от спомените ми.
Уви! Няма да му позволя.
Аристократично и хладно
отново не идваш.
Аристократично и хладно
отново няма да питам "Защо?".
Чаят е вече студен,
за разлика от сълзите ми.
Позволявам им, умолявам ги,
но уви! И те не могат
да те измият от спомените ми.

Вали ли? Нека си вали
в душата ми е сухо и празно
нека вън живота да цъфти
ще му завиждам с погубената си душа
да съвсем неблагородно, дори може да го намразя
-живота, за разнообразие.

Блести ли навън? - Да блести,
от дъжда паднали звезди,
а аз потъвам в собствената си тъмнина,
но няма да изчезна.
Твърде лесно би било, твърде обикновено,
а аз нямам този късмет.
Обикновените неща се случват на другите.
На мен се случват вътрешни трагедии.

Светят ли? - Да светят лампите навън
 и правят златни кръгове около осите на живота,
а аз тъмнея и потъвам в нищото на безкрая,
потъвам само вътрешно - външно съм тук и се смея
Да аз умея да се смея - без смях, без радост, без надежда
кухо и глухо, но умея.
С оголени зъби пред безумието на съдбата си се смея.
И пиша объркани стихове - без ритъм и без рима
ей така на пук на живота - защото мога да пиша красиво,
но не искам и собственоръчно убивам таланта си -
бавно и мъчително.

  Не плача
защото сълзите ми
са бомби
разбиващи стените
на душата ми
и разкриващи истината
- непознатата.

Когато ме поискаш ...

В нощта ,когато ме поискаш
ще се почувствам
малка и съблечена
лъщяща точка
пред размера на зениците ти
потрепнала
от лудостта на пожелаването,
но няма да успея
да избягам
назад
в покоя на познатото...
Ще си поемам само
дъх за кратко
прикрита
зад затворените си клепачи...

***

На къщата
от покрива
се заоглежда
мокрото
да търси
по очите ми
пролука
за изтичане.
И много
му се искаше
да каже
нещо смислено,
но го изрита
в ъгъла
една усмивка
тръгнала
да търси
по очите ми
пролука
за обичане

ami

Не съм,   

Ето и от мен:

Едничка дума... тя я не продума.

Едничък поглед... не погледна тя.

На бледни устни в сдържаната глума

видя си той решена участта.


Поклон безмълвен — и в ответ студен

смях. Кървав плач едва сдържан насила...

Велики Боже, а до днешен ден

все мисълта за нея му е мила!


П. Славейков

                    Понякога това е нечовешко.
                    Години аз към теб съм устремен,
                    години радостни, години тежки,
                    а още ти не си при мен.
                    И повече недей ме пита в мрака
                    на този огън как съм издържал.
                    Когато цели нощи съм те чакал,
                   тогава дваж по-силно съм горял!

                              Евтим Евтимов

Горделивите
Миряна Башева

Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарство.
Няма противоотрова.
Мълчаливо, но царствено
умираме.
Млади.

Моя гордост и бич мой,
мразен и неминуем.
Как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе.

Горделивите - ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.