Обичате ли стихове? - 7

Карма 135 - трябва да издадеш стихосбирка....
А "Моят пристан" описва точно мен и моя пристан.... Благодаря!

Боби, много хубаво си го написала. Но за да издам стихосбирка трябва да имам средства, които аз нямам. Не, че не ми се иска. Но не винаги това, което човек иска се припокрива с това, което може...

А за "Моят пристан" - много се радвам, че го чувстваш по този начин. И си мисля..., че няма да сме ние единствените...

ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА
Недялко Йорданов

Много мислих дали да публикувам това стихотворение. Решението ми беше трудно. И все пак - ето го. Посвещавам го на всички дечица , имали нещастието да попаднат в Онкологията и в частност на нашият голям син, когото изгубихме...


            Черната бетонна сграда


Над шумният, огромен, прашен град
вали отново дъжд и мие плочки.
Над блоковете пак се стеле смрад,
а някои събират нови точки.

На края на града в един заслон,
в една бетонна и студена сграда...
Във заден двор и без балкон
невинни и добри душички страдат.

Осъдени на смърт без никаква вина,
едно след друго гаснат бавно...
Това са тези - нашите деца.
Но тука са забравени отдавна.

За тях мечтите са - да не боли!
От стаята един прозорец гледа.
Към клони два самотни, може би върби?
Дори това не виждат. Слънцето не гледат.

Концлагер! Но във наши дни.
И бавно пламък на свещта догаря.
Но тук не можеш никого да обвиниш.
Виновният си ти. И всичко се повтаря...

Това е Болница накрай града.
Но тука трябва ти да имаш много сила.
И нашата надежда бавно изгоря.
Цената скъпо си платихме. Няма милост!

Оставихме там празното легло.
След нас отново е било заето.
И пак детенце. Болка. И тегло.
И пак в очичките надежда крета...

Един безкраен мръсен кръговрат
на толкова съдби и бедни хора.
Обреченият полет без билет назад.
И толкова несекваща умора.

След там...Един живот разбит на дребен прах.
И мигове объркани. И стон. И мъка.
Нима нормално е да бъде пропилян
животът в сълзи и безброй разлъки...?


Моля, модераторите, ако преценят, че стихотворението ми не е за тази тема да го преместят...

Карма, това стихотворение е много тъжно, но е много хубаво!

Сърчице, това е най-тъжното и най-трудно написаното от мен стихотворение. Но знаех, че ТРЯБВА да го напиша...

Аз ще пусна едно стихотворение посветено на моя дългогодишна приятелка, още от детските години, която след 4 дни трябваше да има рожден ден, но загина във войната с най-много жертви - войната на пътя.

Неизпитото кафе
Така и не изпихме кафето
Офертата мислехме вечна остава
А тя се прекъсна нелепо
Остава когато отново се срещнем
Остава тогава
Така не изпихме кафето
Все някога мислех ще седнем
Тъй както преди години
И времето бързо ще мине
И вечно не стигаше то и кафето
Отлагахме за мига с многото време
А той не дойде
Прекъсна се нишката, защо ти
Не вярвам, не искам
Все още те виждам ту малка
Ту както последния път те видях
Защо не изпихме кафето
Безкрайното време не стигна
Израстнахме заедно
Не исках да те изпращам толкова рано
Не вярвам....

Лично творчество

ЛЕГЕНДА ЗА БОЯНСКИЯ ВОДОПАД

Старинна легенда нашепва гората
за рицар безстрашен и смел като лъв.
В огнени битки калил си ръката,
щом рогът отекнел - бил винаги пръв.

В трудни моменти той царя си пазил,
с тяло засланял от вражия меч.
В кървава кал и по трупове газил,
врагът ужасен се разбягвал далеч.

С похвали и почести обсипал го вожда -
Боил го нарекъл и крепост му дал,
подарък направил му златна одежда,
приказен кон, меч и кинжал.

На пиршество шумно в двореца поканен,
в негова чест обявили турнир.
Болярите мразели рицаря страшен -
народът го тачел: за тях бил кумир.

В общата врява, музика, песни,
седял той бледен с поглед унил -
едва се допирал до гозби чудесни,
от руйното вино дори не отпил.

Повикал го Царят и рекъл му благо:
- Кажи ми, Боиле, що тъй те мори?
Не свиди се мене, ни мило, ни драго,
ни врача ми личен, де всичко цери!

Цвета на войската ми - моята гордост,
не искам да бъдеш без битка пребит.
Измами те някой с някаква подлост -
ще бъде наказан: на кола побит.

- О, мой Господарю, пред теб коленича
и верен ще бъда доклето съм жив,
че тъжен съм днеска, това не отричам,
от сън се събудих жесток и горчив!

Боянската твърд що лани получих,
с горите над нея и бял водопад:
за него аз нещо в съня си научих -
тълкува го Вещер превит - белобрад.

В съня си видях аз красива девойка,
изящна и нежна - същинска сърна.
След нея пристъпваше вярната дойка -
защото девица не ходи сама.

Таз прелестна фея сърцето плени ми
и влюбени лудо ний свихме гнездо.
Не мина година с близнаци сдоби ни -
момче и момиче с коси от злато.

Но някой злодеи що трона ти искат,
решили от мене да почнат със зло.
Близнаците с камък във вира затискат,
а майка им вкупом сквернили! Било…

От срам и от мъка по рожбите свидни
в гората се скрила кървяща и луда!
Демони се кискат, зловещи, ехидни,
в тоз миг на безкрайна тъга и възбуда!

До бял водопад се намерила в здрача
и долу съзряла две малки телца.
От болка и обич в бездната скача -
в смъртта си да бъде със свойте деца!

Щом рицарят свърши, неловко мълчание
в тронната зала настъпи за миг
и само от факлите меко сияние
проблясваше в шлема на някой войник.

Пръв Царят съвзе се и тропна с меча:
- Я, вино налейте във всеки бокал.
Достатъчно чухме за сънища вече,
Боила ще женим - тъй дума съм дал.

И там появи се красива девойка,
изящна и нежна - същинска сърна.
След нея пристъпяше царската дойка,
защото княгиня не ходи сама.

И днеска, когато замръкнеш в гората
и сенки се спуснат над бял водопад,
сякаш, че някой ти хваща ръката
и кани те долу в бучащата хлад.
 

Георги Гълъбов (Вихрен)

Сърчице, една дума ще напиша по повод на стихотворението: РАЗТЪРСВАЩО!!!

                 Закъсняла песен


Преди време песен реших да напиша.
Тежка песен за мила жена.
Вятър блъска в стъклата и малката ниша.
Днес се ражда песента за жената добра.

Правех първите стъпки - тя беше до мене.
Падах, плачех, болеше - тя беше до мен.
После годините се изнизаха бързо.
Километри застанаха между нея и мен.

И за кратко признавам - аз я забравих.
Животът ме обгърна и завъртя.
После някой ми каза:"Ти не си права...
Тази мила жена е много добра."

Тя е сестрата на твоят татко.
Носят еднаква кръв и еднакви черти.
Ти загуби го - няма да дойде обратно.
Но за нея поне повече помисли...

С див характер. Такъв като моят.
А във същото време много добра.
Тя е тук и е моя. Там е завоят.
А след него е нищото и вечността.

Малко късно се сетих да пиша за нея.
Но пък тя е добричка и ще разбере.
Аз обичам я и цветето щом полея
пак ще звънна, за да знам, че сега е добре...


Лично творчество

Това е едно от стихотворенията на сина ни...

Любов

Казват, че било прекрасно
да се влюбиш до уши...
Как може да обичаш бясно
и същевременно да те боли?

И любовта била е сляпа,
дали, или пък просто е безумна,
сълза в сърцето ми прокапа,
 а в небето огън лумна.

Красиво чувство е любовта,
но понякога боли от нея,
а глупостта ми е в кръвта,
ето ме – в нощта стоя и пея.

Дали ще ме обикне,
това не мога аз да кажа.
Поне, със мене, тя да свикне
и любовта си, аз ще и докажа.

Карма135,моите съболезнования!Нека почива детенцето в мир.   Толкова е тъжно и безнадеждно стихотворението,истинско...

И за водопада много ми харесва.Увлекателно е като приказка.

146 сонет на Шекспир
превод Владимир Свинтила

Душа, ядро на моя свят греховен,
душа, метежен пленник на нощта,
ти изнемогваш, мреш от глад духовен,
пилееш се във външните неща.
Ти, гостенката, пръскаш щедри средства
за този свой наемен дом, без смут
натрупваш ти за червея наследства,
от теб добити с непосилен труд.
Расти душа! Граби от днес нататък
от тялото усещания ти.
Изчерпвай всяка радост без остатък,
живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред твоя жив кипеж.
Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

Благодаря ти Естел! Много си мила. Хора като теб ми помагат да изплувам и да продължавам да пиша...    

                Приятели


Стоят на балкона два гълъба бели.
Историята моя те днес не са чели.
В небето прелитат гарвани черни.
Те ясно показват чувства неверни.

Един стон пореден и тежка разлъка.
Години ще влача своята мъка.
Приятели верни до мен ще застават.
Ще теглят със мен, а не го заслужават...

Не искам със мъката да ги товаря.
За мен те са важни. Това ще повтарям.
Когато в живота приятели имаш,
Не всичко е черно. Светът е за трима.

Опитаха по сто пътя различни.
Да излекуват раната, да премахнат бодлички.
Понякога имаше резултат много малък.
Друг път всеки опит се оказваше жалък.

Столетия може така да изминат.
Духът ми далече отвъд ще премине.
Но те с мен ще бъдат в съня упорито.
Приятели, пазещи сърцето разбито...


Лично творчество