Споделете любимото си стихотворение за любовта

Тази любов,

Толкова пълна със щастие, с радост и присмех.
Трептяща  от страх като дете посред мрака
и толкова сигурна в себе си като човек крачещ спокойно в нощта.
Тази любов, навяваща страх у другите хора,

които бледнеят и почват да шепнат пред нея.

Тази любов, гонена дълго от нас и от нас направлявана,

 Мачкана, бита, забравена, пъдена.

 Тази любов, толкова жива, все пак обляна от слънце:

Тя е твоята любов! Тя е моята любов!

Онова, което за нас бе винаги ново, което не се промени.

Тя е истинска като растение,

Тръпна като птица

И като лято гореща и жива.

Ние двамата бихме могли да си тръгваме и пак да се връщаме.

Бихме могли да забравяме, да заспиваме, да се будим отново,

Да стареем, да страдаме, да заспиваме и пак да мечтаем за смърт

и пробудени пак да се смеем за миг подмладени.

Но тази любов ще остане при нас, упорита и жива като желание,

като памет жестока,

като жалба нелепа,

нежна като далечния спомен,

студена като късче от мрамор,

красива като деня и крехка като малко дете.

Тя ни шепне без думи и аз цял изтръпнал я слушам.

И викам за теб, и викам за мен и я моля.

За теб и за мен и за всички, които са влюбени, които са любили някога.

Викам към нея, за теб и за мен и за всички останали, макар непознати.

Остани! Недей си отива!

Ние, които някога сме обичали, бяхме забравили вече за тебе.

Но ти недей ни забравя! Ние нямаме друго на тая земя освен тебе.

Недей ни оставя да станем студени и все по-далечни, все по-далечни.

Дай ни знак, че си жива, безразлично де, безразлично кога,

Дори късно да бъде!

Излез из леса на нашите спомени! Подай ни внезапно ръка и спаси ни!



Малолетните влюбени

Малолетните влюбени се целуват и галят,
опрени от тъмните двери на нощта,
а минувачите ги избикалят и ги сочат,
мърморейки разни лоши неща.
Но те, старците правят грешка много голяма,
там където те сочат, онези ги няма,
там само трептящите сенки от тях,
които ги карат с презрителен смях,
нeгодувание и завист и ярост,
пред толкова младост, при тяхната старост,
да скърцат със зъби и размахват юмрук,
а самите те, младите, те съвсем не са тук,
те са нейде високо, във свят един друг,
те са станали вече един лъх, един звук,
един блясък сред блясъка, ослепително нов,
на своята първа малолетна любов.


Сутринна закуска

Той сипа кафе
в своята чаша.
После сипа в кафето си мляко,
после — захар
в своето мляко с кафе.
С малка лъжичка
разбърка
и бавно изпи
своето мляко с кафе.
Остави си чашата,
без да погледне към мен,
запали цигара,
направи от пушека
кръгчета,
след това пепелта
в пепелника изтърси,
без да продума,
без да погледне към мен.
Стана,
сложи си шапката,
мушамата облече,
защото валеше,
и излезе
в дъжда,
без да продума,
без да погледне към мен.
Аз хванах главата си
и мълком заплаках.




 Жак Превер

Понякога по-много се обичахме...

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докога ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.

И толкова далечно – като теб.

Христо Фотев

Още Превер от мен

Градината

Хиляди, хиляди години
не биха ми стигнали
да разкажа
за оня миг вечност,
в който ти ме целуна,
в който аз те целунах
една сутрин, в светлината на зимата,
в парк Монсури, сред Париж.
Сред Париж,
на земята,
която е всъщност звезда.

В моята стая

Някои ден ти ще дойдеш във
моята стая.
Казвам "моя", макар че
чия е, не зная.
Беше празна, когато
влязох тук един ден,
и нямаше друго
във нея освен
наниз чушки червени,
като малък пожар,
на стената отсреща,
белосана с вар.
Останах и вече
тука дълго живея
и всеки ден чакам
да дойдеш във нея.

Не правя нищо, тоест нищо сериозно,
сутрин издавам гласове на животни,
магарешки рев, кукуригане, лай,
и защо ли го правя, един дяволът знай,
но ми става приятно да играя така;
играя си също и със своите крака,
краката са всъщност мнго разумни,
с тях можеш да идеш много далече,
ако, разбира се, ти се иска да ходиш,
а когато пък искаш да стоиш у дома си,
те остават си с теб и ти правят компания
и измислят за теб безброй занимания,
чуят ли музика, краката танцуват,
как се танцува без крака? Въобще
човек трябва да бъде - както често и бива -
наистина тъп за да прави такива
ужасно тъпи човешки сравненеия,
като "тъп като крак" или пък "безгрижен
като врабче". Врабчето едва ли
е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур
само когато си няма грижи,
а когато си има, и то,
сто на сто,
е доста угрижено. Какво знаем за него?
То даже не се и нарича с туй име,
човекът решил е да го нарече
така точно и много любопитно е, че
ако дълго повтаряш тази дума "врабче",
тя губи смисъл. Въобще имената...
Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.
А не може ли иначе да бъде все пак:
"Керван бонапарти вървеше в пустинята."
"Дромедарий възлезе на пресийския трон."
"Императора пусна своя кон във галош."
Какво толкоз му има и звукът не е лош,
лошо е само, че след тях Тим-Там-Том
уж е с три имена, пък се движи пешком,
а това е ужасно опасен симптом,
защото след него върви Еди-кой си,
а подир Еди-кой си иде Еди-какво си
и всеки от тях във себе си носи,
колкото там да рева и да лая,

единствена мисъл
и таз мисъл е тая,
че ти ще дойдеш във моята стая.
Ще дойдеш и дрехите си
ще хвърлиш на стола
и пред мен ще застанеш
неподвижна и гола
във свойта невиждана
до днес красота,
ослепително бяла,
с червени уста,
по-червени от чушките
на стената отсреща,
и ръка аз към тебе
ще протегна гореща,
и двама ще легнем,
аз до теб, ти до мен ...
И туй само го мисля,
но знам, един ден
във тази моя -
не моя стая,
днес или утре,
ти ще дойдеш накрая!

Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката - с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото - широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола в мойте ръце.


Песен

Питаш кой ден сме
Ние сме всичките дни
Мило момиче
Ние сме този живот
Моя обичана
Ние сме влюбени значи живеем
Ние живеем и значи сме влюбени
Какво е животът ние не знаем
Ние за дните направо нехаем
Какво е любов не знаем дори.

Мон, "Малолетните влюбени" е най-любимото ми негово заедно с онова за бялата лисица

И още едно, което обожавам:



Ръце

Лианите на твоите ръце кого ще оплетат?
Как могат да разкажат те за своето желание?
И на кого: "Не си върви?" - сами ще изрекат
с нетърпеливата си страст, с безмъвлвното признание?

И от сърдечните недра изтръгнали слова -
на тялото, потръпващо от азбуката свята,
ще се докоснат изведнъж, макар едва-едва,
ще разтревогат с нежна и безумна вест душата.

Венецът чист на младостта когато те свалят,
на друг да го положат със свенливата си радост,
то сякаш до нозете му полагат свойта плът,
сърцето си копнеещо.

Рабиндранат Тагор

 Хубава си, любима моя
Ето, хубава си, любима моя; ето, хубава си;
очите ти под булото са като на гълъб;
косите ти са като стадо кози,
налягали по Галаадската планина.
 Зъбите ти са като стадо току-що подстригани овце,
излизащи от къпането;
те са всички като близнета
и не липсва нито един между тях.
  Устните ти са като червена прежда
и устата ти - прекрасни;
челото ти под булото е
като част от нар;
  4. шията ти е като Давидова кула,
съградена за оръжейница,
където висят хиляда малки щита -
всички щитове на силни мъже;
 двете ти гърди са като две сърнички близнета,
които пасат между кремовете.
 Докато повее дневният хладен ветрец и побегнат сенките,
аз ще отида в планините на смирната и в хълма на ливана.
 Ти си все красива, любима моя;
и недостатък няма в теб.
 Ела с мен от Ливан, невесто,
с мен от Ливан;
погледни от върха на Аман,
от върха на Санир и на Ермон,
от леговищата на лъвовете, от планините на рисовете.
 Пленила си сърцето ми, сестро моя, невесто,
пленила си сърцето ми с един поглед на очите си,
с една огърлица на шията си.
 Колко е хубава твоята любов, сестро моя, невесто!
Колко по-добра е от виното твоята любов
и благоуханието на твоите масла - от всякакъв вид аромати!
 От устните ти, невесто, капе мед като от пита;
мед и мляко има под езика ти;
и благоуханието на дрехите ти е като миризмата на Ливан.
 Градина затворена е сестра ми, невястата,
извор затворен, източник запечатан.
 Твоите растения са рай от нарове
с отбрани плодове, кипър с нард,
  нард и шафран, тръстика и канела,
с всички дървета, които доставят благоухания като ливан,
смирна и алое, с всички най-прекрасни аромати.
 Градински извор си ти,
кладенец с течаща вода и поточета от Ливан.
 Събуди се, северни ветре, и ела, южни,
повей в градината ми, за да потекат ароматите й.
Нека дойде възлюбеният ми в градината си
и да вкуси изрядните й плодове.

откъс от любовната поема Песен на песните от древноеврейския цар Соломон, тя ми е любимото любовно стихотворение, струва си да се прочете цялото

Ето една песен на Висоцки, която е едно от любимите ми произведения за любовта. Надявам се, че не е цитирано по-рано и че можете да четете на руски.

Баллада о любви

Когда вода Всемирного потопа
Вернулась вновь в границы берегов,
Из пены уходящего потока
На берег тихо выбралась Любовь -
И растворилась в воздухе до срока,
А срока было - сорок сороков...

И чудаки - еще такие есть -
Вдыхают полной грудью эту смесь,
И ни наград не ждут, ни наказанья, -
И, думая, что дышат просто так,
Они внезапно попадают в такт
Такого же - неровного - дыханья.

Я поля влюбленным постелю -
Пусть поют во сне и наяву!..
Я дышу, и значит - я люблю!
Я люблю, и значит - я живу!

И много будет странствий и скитаний:
Страна Любви - великая страна!
И с рыцарей своих - для испытаний -
Все строже станет спрашивать она:
Потребует разлук и расстояний,
Лишит покоя, отдыха и сна...

Но вспять безумцев не поворотить -
Они уже согласны заплатить:
Любой ценой - и жизнью бы рискнули, -
Чтобы не дать порвать, чтоб сохранить
Волшебную невидимую нить,
Которую меж ними протянули.

Я поля влюбленным постелю -
Пусть поют во сне и наяву!..
Я дышу, и значит - я люблю!
Я люблю, и значит - я живу!

Но многих захлебнувшихся любовью
Не докричишься - сколько не зови, -
Им счет ведут молва и пустословье,
Но этот счет замешан на крови.
А мы поставим свечи в изголовье
Погибших от невиданной любви...

И душам их дано бродить в цветах,
Их голосам дано сливаться в такт,
И вечностью дышать в одно дыханье,
И встретиться - со вздохом на устах -
На хрупких переправах и мостах,
На узких перекрестках мирозданья.

Свежий ветер избранных пьянил,
С ног сбивал, из мертвых воскрешал, -
Потому что если не любил -
Значит, и не жил, и не дышал!

Я дышу, и значит - я люблю!
Я люблю, и значит - я живу!

ееееееех руската ДУША и руската Душевност ..........   
Благодаря   
в тзои свят на див капитализъм забравяме , че имаме Души и оставаме без Души сътветно...

Нещо прекрасно от Марина Цветаева

Навеки аз съм негова жена
и негов пръстен пръста ми притяга.
Лицето му излъчва светлина -
подобно шпага.

И двете вежди сключват полукръг,
устата е причастно мълчалива.
А в образа му - древна с древна кръв
трагично се прелива.

И крехък е подобно клонка той,
с едни очи - прекрасно безполезни.
Под веждите му - две крила в покой
тъмнеят бездни.

Душата ми в душата му узна
душа на рицар - царствена и млада.
Такива в съдбоносни времена
изричат станси - и вървят на клада...

Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.

***

Диви нощи - диви нощи!
Ако бях с тебе тук -
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс!

Вятърът е безсмислен.
В пристанището съм аз.
Свършено е с компаса -
и стария атлас!

Веслата насред рая -
ах, какво море...
Да можех - тая вечер -
да се закотвя в теб!


Емили Дикинсън

ДЕСЕТГОДИШНАТА ЕВА - Ендре Ади

Женствено очите й синеят,
устничките й са влажни пъпки;
аз ще я целуна и от нея
омагьосан, плах ще се отдръпна.

Ева чака другиго. Когато
и трева на гроба ми порасне,
грабната от нечии обятия,
тя ще се целува дълго, страстно.

В нейните черти лежи погребан
образа на моята съпруга -
мъката ми в благост и потребност
ще се въплоти, ала за друго.

Малката й гръд трепти и чака
някого, че да го заобича,
но кълна се аз, че този някой -
не на друг, на мене ще прилича.

Закъснялата

Сега
аз бих възпяла
не първата любов -
безплътната и бялата,
априлската, прохладната -
сега аз бих възпяла
оная, безпощадната,
отчаяната,
закъснялата.
За нея няма място пазено -
тя трябва да руши и да прегазва,
да оскърбява и да бъде оскърбявана ...
Не стъпва тя по папрат и тинтява -
върви през кал,
през остри кремъци,
върви -
защото страшно бърза времето,
защото идва най-голямата раздяла ...
От тъмен огън разлюляна цялата,
върви -
и дирята й свети кървава...

Не първата възпявам аз,
не първата.

СТАНКА ПЕНЧЕВА

И песента: ЗАКЪСНЯЛА ЛЮБОВ Ваня Костова; музика: Тончо Русев, текст: Станка Пенчева

*Малвина~Ина* , точно щях да пиша и това и видях, че ти си го постнала. 
От мен песента тогава. Отново изпълнена от Ваня Костова.

ТИ ДОРИ НЕ РАЗБРА

Ти дори не разбра
защо си отивам.
Може би - просто каприз,
просто - женска игра?
Ти нищичко не разбра.

Аз ти бях само неделна почивка,
само радост на дребно -
някаква малка потребност -
като цигарата,
като чашата вино,
като книга с красива корица.

Много исках и много ти давах.
Ти, по-малкото си избра.
Върви. Можеш всякъде да го получиш.
Просто друга марка цигари,
неделя с нова програма,
друг етикет на бутилката.

Но ти си още в мен,
като дъх замайващ на билка,
като горчивина на пелин...
И защо те обичам още?
Просто съм си такава.
И кой знае защо -
теб съжалявам.

                                                                 Станка Пенчева

Кълна се, че ще те обичам много —
до оня хоризонт,
където слънчевата кръв изтича.
Кълна се, че ще те обичам
и дяволски ще искам да те има.
Пътеките на светлите си вени ще прережа
с лъка от юлската цигулка на щурец.
Луната ще е кръглото гърне,
в което ще събирам луди билки
и огнени магии ще шептя.
Със дявола и бога ще се съюзя.
Не е ли все едно на кой душата си съм дала,
Щом с обичта ми ти ще оцеляваш?
Ще бъда непокорната вълшебница,
която идва във съня ти нощем.
И ти, от вярата ми омагьосан,
ще се събуждаш със една надежда повече.

Яна Кременска

Пръстен


За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

 на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев