Споделете любимото си стихотворение за любовта

Не те познавам

Чуй,
аз не те познавам,
зная името ти
и гласът ти ми е любима мелодия,
и какво означават думите ти разбирам,
и вкусът на езика под тях,
и трепета пред него, предусещам,
и мога да те разлистя
като пъпка
и като книга,
и да прочета
и поезията
и отчаянието
и геометричните фигури
на проектираните
в безмерните пътеки,
и почти всички йероглифи
надраскани с кървав нокът
върху докоснатото,
да разгадая притчите
на болката ти,
да свиря по нотният лист
на гените ти,
по нервните ти окончания
като на арфа
да свиря,
тъй, че да настръхнеш
дори и да излезеш от кожата си
и да идеш в космоса,
и да забравиш тялото си
в ласките ми
и аз да го обсебя
като демон и любовник,
разчитам всяка пътека
в гората ти от желания,
да, дива е и пълна
с духове и кръвожадни котки,
змии с две глави
и вещици с по седем сенки
и тринадесет образа,
но знам и имената на феите ти,
и твоето име знам,
знам как засмукваш
дима от цигарата,
и какво е изражението
когато спиш,
и когато се разресваш пред огледалото,
кога бързаш,
без сама да осъзнаеш
колко си припряна,
кога кафето
не горчи достатъчно,
а премълчаваш,
кога роботът ти
се включва да те
понесе над умората
и нюансите на ретините ти
преброих,
хиляда и четиринадесет са
и всеки е градина
с люлка
и опиумен мак,
не съм пребродил всички,
но са разтворени,
понякога вали,
но мога да те разсмея,
знам кога има медна нотка
във смеха ти,
кога стоманена,
кога е паяжина,
и може да се скъса
в бездихание,
преди експлозия
на ероси,
познавам и почерка ти,
и движението на пръстите,
кога се прожектираш
и кога излизаш съблечена
от волята с която се твориш,
и усмивките ти знам,
че са приблизително
четиринадесет милиона,
но подозирам,
че са с милион повече,
и мозаечните образи
от перлите на мълчанието ти
мога да различавам...

Познавам те дотам,
че вече започнах
да познавам себе си....

Но, не, не те познавам
повече,
ти си истина...


СТЕФАН КРЪСТЕВ

Повярвайте – и кактусът е цвете!
И той цъфти!
След дълъг сън – веднъж.
Под шепите ни изумени свети…
Сега в пустинята навярно пада дъжд.
Или тайфун пред нечий сал притихва.
Или опал проблясва в тъмен ров.
Жесток човек сърдечно се усмихва.
И женомразец плаче от любов.
А може би сега куршумът парва
едно сърце в студената тъма.
Или пък нейде в нещо е повярвал
неверникът Тома…
Повярвайте – и кактусът е цвете!
Любима, само ти..
Поне сега си протегни ръцете!
Когато кактусът цъфти!

Георги Константинов

Любов

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Имъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани!"

Веселин Ханчев

Ето ни: по вълча диря
върху стръмен бряг...
Влизаме от есен в зима
и от слънце - в сняг.

И в случайната пролука
между две мъгли
аз ти подарявам кичур
борови игли.

Никога така прозрачна
ти не си била...
Дай ми тънките си пръсти,
целите в смола!

И каквото е боляло,
нека преболи.
Скъсаното ще зашием
с борови игли.

Завържи с небрежен възел
вълнения шал...
Отложи за друго време
днешната печал!

Иван Николов

***

Казват: Много е далече.
Казвам: Дишаме един и същи въздух.
Казват: Той те е забравил.
Казвам: Думите му пазят своя смисъл.
Казват: Може би целува друга?
Казвам: Иска устните ми да си спомни.
Казват: Все стоиш сама. И мислиш.
Казвам: Искам устните му да си спомня.
Казват: Стиховете ти са вече тъжни.
Казвам: Сянката на щастието е тъгата.
Казват: Ти самата станала си сянка.
Казвам: Тялото ще литне след душата ми.
Казват: А Животът вече не е дълъг.
Казвам: Но нали поне Смъртта е вечна.
Казват: Смешна си. Любов такава няма.
Казвам: Бедни сте. Но вън вратата хлопна.
Казват: Сигурно е вятърът - отново.
Нямам устни, за да отговоря.

Калина Ковачева

Додето сме млади, додето сме хубави,
Обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
Ушите ни слушат мили лъжи –

И ний разцъфтяваме като горди кринове,
Къпани от ласкави дъждове,
Галени от ветрове копринени,
Блеснали в лъч мигновен…

Но когато очите ми избелеят
И по ръцете избият кафяви петна,
Когато косата ми със снега се слее
И стана просто стара жена –

От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.

Той ще милва ръката ми стара и грозна,
Ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
Със когото ще се състаря.

Във неочакван и неистински...
Във неочакван и неистински,
почти невероятен час
през пясъка на всички рискове
пристигна любовта при нас.
Пристигна и букетче радост
поиска тя да ни даде,
пристигна ненадейно, гратис
и дявол знае откъде.
А ние - зли, недоверчиви -
със нея тримата вървим
и питаме се мълчаливи
къде ли ще я подслоним.
И спираме. И хлопват в мрака
две независими врати.
Но тя стои пред тях, тя чака
и като кученце скимти.
Земята слуша как затихва
обиденият тъжен вой
и няма кой да я повдигне,
да й помогне. Няма кой.
И ето - тръгва с крачки леки
нанякъде пак любовта.
А ние виждаме, но всеки
стои зад своята врата.
Недялко Йорданов

Леле бях го забравила това стихотворение  много е хубаво 

Здравейте!
Споделям едно от любимите ми (лични) творения:

Обичам те просто ей така...
като разлята соната на лунна светлина,
като цветен прашец на уханни цветя,
крато бриз докосващ нежно брега...
Обичам те просто ей така...
като изгрев на слънце след нощта,
като песен изпята с пълна душа,
като сокол размахващ свободно крила...
Обичам те просто ей така!

Деница Ябълкарова

    Аз я отведох на реката;
    бях сигурен, че е девойка,
    ала тя имала си мъж.

    Бе през нощта на свети Яков
    и с дълги уговорки стана.
    Фенерите се загасиха
    и се разпалиха щурците.
    Чак при последната ограда
    допрях гърдите й заспали
    и се отвориха те мигом
    подобно люлякови гранки.
    Колосаната нейна фуста
    във моите уши пращеше
    безспир като парче коприна,
    раздирано от десет ножа.
    Дърветата с върхари тъмни
    израстваха пред нас грамадни
    и лаеше отвъд реката
    с далечни псета кръгозорът.
    Щом минахме безмълвно двама
    къпини, тръни и тръстики,
    коравият й кок изрови
    във тинята една трапчинка.
    Аз смъкнах мойта вратовръзка.
    Тя смъкна горната си дреха.
    Аз — ремъка със пистолета.
    Тя — своите четири корсета.
    Такава гладка кожа нямат
    ни охлювът, ни кринът нежен
    и не гори с подобен блясък
    дори кристалът под луната,
    Под мен в уплаха като риби
    изплъзваха й се бедрата,
    ту пламнали като жарава,
    ту като сняг и лед студени.
    По най-добрия друм безумно
    през тая тъмна нощ препусках,
    седефена кобила яхнал
    без никаква юзда и стреме.
    Аз като мъж не ще повторя
    това, което тя ми каза,
    защото моят ясен разум
    ме учи предпазлив да бъда.
    Изцапана от кал и ласки,
    аз я отведох от реката.
    А кремовете с дълги саби
    се биеха със злия вятър.
    Държах се както подобава
    на всеки циганин достоен.
    Дарих я на раздяла щедро
    с красива кошница от слама
    и не склоних да я залюбя,
    защото имаше си мъж,
    а каза ми, че е девойка,
    кога я водех към реката.

Не ме търси по върховете-

аз никога към тях не се стремя!-

Потърси ме в нежно цвете,

поникнало във гордата земя.

Не ме търси на приемите пищни-

не обичам пищно да пирувам!-

Потърси ме в цъфналите вишни-

сред клоните им, волно там танцувам.

Не ме търси в луксозни лимузини-

не са удобни техните седалки!

Виж ме там - загледана във небесата сини-

щастлива правят ме нещата малки!

Песен на Евърласт
"Angel"

Imma find me
A woman that's real
Imma find me
A woman that's strong
Imma find me
A woman that's oh so true
I got a pedestal to put her on

I found me a Girl
She's sweet as could be
An everythin' in her world
Revolved all around me

I had a chance to make her mine
But I was to blind to see
And now I got to let her go
An pray she comes back to me

-She's my angel she's my lover
-She's my very best friend
-I hate her cause I love her
-So I hurt her again
-Don't want no other lover
-Won't go through it again
-She's my Angel She's my lover
-She's my very best friend

Imma find me
A woman that's young
Imma find me
A woman that's pretty
Imma find me
A woman that swears i'm the one
An imma try not to treat her shitty

Girl I been drinkin
Ever since you been gone
An I been thinkin
Maybe that I was wrong
You been holdin' out for way to long
I get this feeling you don't wanna belong

-She's my Angel, She's my Lover
-She's my very best friend
-I hate her cause I love her
-So I hurt her again
-Don't want no other lover
-Won't go through it again
-She's my Angel She's my lover
-She's my very best friend

Imma find me
A woman that's tough
Imma find me
A woman that's loyal
Imma find me
A woman that say she got enough
And that's the one i'm gonna spoil

Well I've been waitin
Such a very long time
My hearts gonna break
Girl if I don't make you mine

What's past is past
What's done I cannot rewind
All said and done girl
So your one of a kind

-She's my Angel, She's my Lover
-She's my very best friend
-I hate her cause I love her
-So I hurt her again
-Don't want no other lover
-Won't go through it again
-She's my Angel She's my lover
-She's my very best friend

Много са.
Едно от тях:

Предчувствие

Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
А ще бъде рано.

Камелия Кондова

И още едно. Мисля, че няма по-добро в световната поезия.

П.Р. СЛАВЕЙКОВ
Изворът на Белоногата

          Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
която ся казва Акъ балдъръ чешмеси,
за нея живее в народът следующето предание:


Видиш ли долу в полето
дет се мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча,
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
     Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо й либе Никола -
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!
      Гергана още Никола,
двамата лика прилика,
като два стърка аглика;
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.
     Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора` всяка неделя,
по тлъки всяка прилука,
и по седенки всяка нощ.
     Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат -
праща Никола дома й
своята мила Гергана,
китка и цвете поиска.
Гергана тихо говори:
-  Късно е, либе, за китка,
месечинка си залезе,
а петли не са попели -
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази -
змееве, змейски духове
и самодиви-пощянки,
ще видят, ще ни завидят -
китка се дава за обич,
кога се зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът ме почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде. . .
     Черна им честта, горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завиде,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.
     Рано ранила Гергана,
станала, та се умила,
пред икони се прекръсти,
тихо се богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива.
Не сваря тамо Никола,
чай сваря бели чадъри.
Нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.
      Гергана вода налива,
бели си крака измива,
везир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил се -
чудил се хубост таквази,
де се е зела на село.
Гледал я везир, сматрял я,
и от сърце я поревнал.
Допраща слуги, вика я.
     Везир й дума продума:
- Българко, млада девойко,
що ми си рано ранила
за прясна вода на извор?
     - Рано съм, аго, ранила
за прясна вода студена,
по-рано да си ошетам...
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.
    - Ходиш ли, млада девойко,
ходиш ли и ти на нива.
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?
Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш. . .
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
     - Добре съм, аго, аз тука
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм се родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в кьщи да шетам -
на мила майка отмяна.
     - Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.
     - Жив да си, аго, недей ме!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?
     - Туй ли се грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да вземем,
да ги заведем с нази си?
     - Мили ми, аго, ливади;
свидна ми мала градинка!
     - Ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви. . .
     Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
- Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище -
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище...
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени жълто, алени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен. . .
Тез живи цветя няма ги
в ваште, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене. . .
Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!
     - Хубава, млада българко,
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии.
С миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги обредя,
с дюшеци ще ги постеля
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите. . .
     - Стамбул е, аго, за мене
тука, дето аз съм родена,
а най-хубави сараи
там онзи моят бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
     - Младо, безумно момиче!
Ти още нищо не знаеш,
мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.
     - Хубаво, аго, жив ми бил,
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец.
Стига ми това, що имам:
таз огърлица мъниста
и този плетен косичник. . .
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е.
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е. . .
     - Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
     - Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е -
воля аз него, та него. . .
     - Волиш ти него, та него -
отвърна везир сърдито, -
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе -
аз ще ти бъда стопанин. . .
     Гергана дума продума:
- На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено. . .
     Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете;
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча:
изворът чешма да стане.


      Дюлгери чешма градили,
в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана.
Залиня мома Гергана,
като лист рано ознобен,
залоша, още закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи. . .
Ходи Никола, дохожда,
води й врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не и преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде. . .
Сето я село пожали
и всички са ся събрали,
всякой свещица запали. . .
Моми и венци изплели
момци и гробник сковали. . .
От къщи кат я дигнали,
ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили. . .
     Никола, верен любовник,
рано ранява у вторник,
та си на гробът отива,
с бял тамян гробът прикадил,
с руйно го винце поприлял,
и вощеница запалил. . .
Върнал ся от гроб Никола,
но не се върнал дома си,
и до ден днешен няма го. . .
Счува се само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана,
там на чешмата седнала,
на месечинка да преде.

1873

Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Коклко устни помниш? И ръце?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега – и моите колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
Ще поемеш пак, но запомни –
нецелуваните не закачай,
необичаните не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
”Добър вечер, мис” – ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал – не обича,
Който е угаснал- не гори.
                    Сергей Есенин

Не мога да кажа, че ми е любимото, но е едно от тези, които знам наизуст и наистина обичам.

Девойката, която ми постла легло (Робърт Бърнс)
 
 
По пътя ме настигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.
 
За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през ноща ми даде тя.
 
Дълбоко и благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво и се поклоних
с молба да ми даде легло.
 
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.
 
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.
 
С възглавницата във ръка
се върна тя при мен за вчас.
Със таз възглавница-така
я взех в прегръдките си аз.
 
Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.”
 
Тя бе с коси от мек атлази
бяло като крин чело.
С ухайни устни беше таз,
която ми постла легло.
 
Бе хладен нежния и крак
и кръгла малката и гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навявани в тоя таен кът.
 
Целувах милото лице,
косите и от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
 
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти"-
ми каза моята любов.
 
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъгa,
и казах:"Тия две ръце
ще ми постилат отсега.”
 
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.
 
Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.