Споделете любимото си стихотворение за любовта

Има чувства, леки и неуловими
Като дъха на снега, на мъзгата.
Те се разпръскват, преди да си им дал име,
Но ти помниш смътно аромата им.

Има чувства, гъсти като смолата,
Дето капе под брадвата на дърваря.
Те лежат векове под земята
И се превръщат в камъни кехлибарени.

Има чувства, горчиви като пелина,
Чувства – ярки като светкавици нощни…
В черупките на словата застинали,
Те и след мен ще живеят още.
                                       Станка Пенчева

И пак нейно:

Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.
Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.
Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.
Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,
Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...

КОРАБОКРУШЕНИЕ /Недялко Йорданов/

Ето ни на този остров -
двама корабокрушенци.
Трябва да живеем просто,
по спартански, без претенции.

Изгоряха всички вещи,
всички книги и предмети.
Само две случайни свещи -
късно вечер да си светим.

Потопеният ни кораб
няма кой да го поеме.
Ако срещнем други хора -
те ще са от друго време.

Вънка леден месец вие,
с нокти пещерата чопли.
Трябва с мен да се завиеш
и така да се затоплим.

Вярвай, още сме чудесни
във прииждащата зима.
меден месец в леден месец
още можело да има.

просто трябвало наяве,
или може би насъне
нещо сигурно и здраво
най-внезапно да потъне.

Да останем на земята
само с голите си кожи,
Може без пари и слава
и без всичко друго може.
И без кърпа за сълзите,
дето по носа се стичат.

Ще ти каза първобитно:
Адски много те обичам.




И едно много любимо мое, то пак е за обич...но малко по-друга  



Виновният / Валери Петров/

Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко,но,повтарям го пак,
лаеше страшно и нямаше как!
И ето,след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка,скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален,
с една рана дълбока
отстрана на хълбока,
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
-Господарю - той казва - господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
във краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и изгубил съм твоя
автомобил!
Ау, как беше ужасно!
Ау, как беше опасно!
Стигах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъхът ти
от лъха на бензин!
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по-силно да лая!
-Влизай! - казвам му строго.
-Но сърдит съм ти мнoго,
няма никога вече
да те водя далече!

ЛЮБОВТА, ПРЕЗРЕНИЕТО И НАДЕЖДАТА

Аз те притисках до гърдите си тъй както малкото детенце
                                               гълъб който удушва без да иска
Аз те притисках с цялата ти хубост твойта хубост по-богата
              и от всички златни мини в Калифорния по Времето
                                                             на треската за злато
Засищах своя чувствен глад с усмивката ти с твойте погледи
                                                                   и твойте тръпки
Аз имах притежавах твойта гордост аз когато те държах
             пребита и понасяше Властта ми ти и моето надмощие
Аз бях решил да взема всичко онова което беше само обаяние
И ето ме приличам днес на Иксион след любовта му
    призрака от облаци изваян точно копие на тази
                    на която казват Хера или пък прикритата Юнона
Но кой ли може да докосне кой да хване облаци ръка върху
          мираж да сложи кой ще се излъже че в прегръдките си
                                                 е държал небесния лазур
Как исках аз да грабна цялата ти хубост а съм притежавал
                                                             само твойто тяло
Но тялото уви не е то вечността
Телата имат свойте всекидневни утешения не е това любов
И днес напразно се опитвам твоя дух да задържа
Той се изплъзва той отвсякъде ми се изплъзва като шаващо
                                                                кълбо от смоци
И твойте хубави ръце далече там на хоризонта
   са извиващи се змии пъстри като изгрев знак за сбогом
Оставам слисан аз стоя объркан
Така съм уморен от любовта която ти презираш
Срамувам се от любовта която ненавиждаш ти
Какво е тяло без душа
И как ли съм могъл да се надявам да се слея с твойто
  някогашно тяло щом душата ти така далече е била от мене
И да се слее тялото с душата
Тъй както правят го телата живи
О само мъртва моя си била.
                                          Гийом Аполинер

Джой, прекрасно е. Ти ли си го превеждала?

Не, това е известен превод на Кирил Кадийски . Аз не знам френски, а и нямам поетичен талант

 
Луди-млади

Тя ме иска, аз по нея
мир не зная, луд лудея.
Аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.

Дето седне, дето стане
пуста майка, и захване:
„Тебе, синко, е прилика,
чуй, съседкина Велика.

Хем да видиш! домовита.
Знаят всички даровита…
Тя честта ми ще да пази,
старост няма да погази!“

Ей че глупо! Що да сторя?
Пък е майка, с ум се боря!
И мълча си, а сърцето,
бяс го къса него клето.

В къта легнал Росин татко,
чашите целува сладко,
пие вино и ракия,
па я хока и кори я:

„Дъще, взеха ти главата
кладенците и хората;
дъще, стига си бесняла,
след обесници лудяла.

Слушай! Станча одобрявам,
с Хъков Станчо те главявам;
днес баща му — той ми рече,
аз му рекох… свърши вече!“

А Росица слуша клета
дума страшна, триж проклета,
слуша, тръпне и проклина.
Горко, боже, нам двамина!

Тя ме люби, а по нея
аз дене-ноще лудея;
аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.

Мръкне — мине, вардя време,
чак и господ да задреме,
тикна в пояса камата,
па към Росини в тъмата…

Тръне-мръне кой ти гледа?
Плет да бъде десет реда,
спят ли кучета и хора,
бог помози! — хоп на двора…

Там в градината Росица,
плахата ми гълъбица,
восък бледа сред шумака,
вие китка, мене чака.

Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска, се пилее,
дето иска, там ще пее.

Пейо Яворов
 

Не
 
Не е лесно от тебе сега да замина
и споменът скъп във сърцето да нося
Любовната мъка не ще да премине.
За теб ще си спомням, за тебе ще прося.

Сега да се любим! От нас да изгрее
последна любов под беззвездно небе
и чувството нежно нека живее,
във сънища заедно с тебе да сме.

Не съм...

Не съм за твоята уста лъжица.
Безкрайно съжалявам, но не съм.
Не си ловецът за такава птица.
Не си петата за подобен трън.


Какво ли да ти кажа за утеха?
Че няма цял живот да ти горча?
Че няма да те мъча като ехо?
Че няма като белег да лича?


Не вярвам във утопия такава,
макар че ми се иска да греша.
Нали от допира до теб оставам
самата аз с нащърбена душа.
                  (Надежда Захариева)

Аз исках да ти кажа две слова....

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?  
                                (Дамян Дамянов)    

Среща

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.

Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.

Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.

С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.
                 (отново на Дамян Дамянов)  

Те се срещнаха късно:
подир други срещи,
ревности, раздели,
... подир други пръстени,
устни, постели -
срещнаха се съвсем накрая,
вгорчени и изморени.
Никакви игри не им се играеха,
не им се слушаха гласове
на сирени -
след мътилката на деня
идеше вечер, прозрачна като гора
без листи.
И точно тогава,
тържествено и обречено,
много накрая,
много късно наистина,
те се намериха.
Вкопчили пръсти,
мълчаха потресени -
като видели Бога безверници.
Два смешни храста,
цъфнали наесен.
От какви тайни, дълбоки пластове
избликна това
последно обичане -
та бе най-тихото
и най-страстното,
на смърт прилично.
 
Станка Пенчева

За мен това е стихотворение за любовта и е едно от 50-те ми любими. 

Неизцерима любов
"Онова, което не се цери с церове, се изрязва с нож!
Онова, пред което ножът е безсилен, се гори с нажежено желязо.
А онова, което и желязото не лекуватрябва да се приеме за неизцеримо."
Хипократ, 480 г. пр. Хр.

Откъснах омайно биле в гората -

да мога със него любов да церя.

Не исках душата ми вечно да страда,

изпълнена с мъка, любов и тъга.


Заплака тревата, заплака за мене -

не искаше мойта любов да цери.

Откри във сърцето ми спрялото време,

увяхна - окъпана в мойте сълзи.


Тогава поисках със нож да изрежа

сърцето си - пълно с крещяща тъга.

Но ножът се счупи - намери надежда

за мойта любов и за мойта мечта.


Тогава горих с нажежено желязо

любов - нелечима с омайна трева,

любов - по силна дори от стомана,

калена във огън - роден от страстта.


Стопи се желязото, венча се с кръвта ми -

горяща в безкрайната моя любов.

Завинаги в мойто сърце ми остави

неизцеримата обич на моя живот.
Пепа Николова

 След залеза на всяка обич
 настъпва болка и тъга.
 След залеза на всяка вечер
 настъпва мрак и тишина.

 Когато някой си отива,
 ти нямаш сили да го спреш.
 Когато видиш, че една любов умира,
 ти не можеш с нея да умреш.

 Разбираш, че мечтите са измама,
 че си обичала, а обич няма,
 че споменът е болка отлетяла,
 че си била щастлива, а не си разбрала.

 Блага Димитрова

ВАРНА
 
Градът на моите мечти си ти
облян във слънчеви лъчи,
на морски ласки тъй богат
обичам те, мой морски град!
 
Есен дойде ли уви тогава
безгрижно тънещ във забрава
даряваш ни, със чудния си листопад
обичам те, мой морски град!
 
Дори през зимата си тъй красив
макар за някой да си сив,
покрит със сняг и веещ хлад
обичам те, мой морски град!
 
И ето, иде пролетта благоухана
със трепет чакана, желана
заливаща ни с цветен водопад,
обичам те, мой морски град!
 
Наричан си понякога и стар
от някой, белобрад рибар
ала за мен, оставаш все тъй млад
обичам те, мой морски град!
 
Погледнеш ли веднъж морето
остава то, завинаги в сърцето
с делфини плуващи като парад
обичам те, мой морски град!
 
Врата си ти, за много светове
като диамант сред всички градове,
веднъж съзрял те, няма връщане назад
обичам те, мой морски град!
 
Ту тънеш във разцвет, ту в нищета
дори на прага, на ръба на пропаста
ти пак възкръсваш, като на инат
обичам те, мой морски град!
 
Съдби събрал си толкоз много
понякога изглеждаш даже строго
за някой ти си рай, за други ад
обичам те, мой морски град!
 
Моряка със усмивка го посрещаш
на път кога е, все за теб да го подсещаш
да каже той, дори живял като номад:
обичам те, мой морски град!

Fotografa, много ми хареса "Варна" не само защото съм пристрастна