Публикувана: 7 ян. 2010, 22:19 ч.
Последно мнение: 20 март 2017, 21:13 ч.

Споделете любимото си стихотворение за любовта

258 479
382
1

Отговори

Q&A

Обобщени въпроси и отговори от темата *

Кое е любимото ви стихотворение на тема любов? Ако може с автори. Благодаря.
Можете ли да предоставите повече информация за Валентин Йорданов? Моля.
Кой е поетът Валентин Йорданов?
* Предложените въпроси и отговори се генерират машинно от автоматизиран езиков модел на база потребителските мнения в темата. Генерираното съдържание може да е непълно, неактуално, подвеждащо или неподходящо. Вашите оценки спомагат за подобряване на модела и неговото усъвършенстване.
- Кое е любимото ви стихотворение на тема любов? Ако може с автори. Благодаря.
  
  В платформата има различни стихотворения за любовта, написани от автори като Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Валентин Йорданов, Маргарита Петковa, Александър Гергов, Никола Вапцаров и др.
- Можете ли да предоставите повече информация за Валентин Йорданов? Моля.
  
  Валентин Йорданов е български поет, известен със своята емоционална и изразителна поезия, която често се фокусира върху любовта, страстта и човешките емоции. Неговите стихотворения пленяват читателите със своята интензивност и дълбочина.
- Кой е поетът Валентин Йорданов?
  
  Валентин Йорданов е млад поет, роден в Силистра. Той е автор на стихотворението „За теб, Любов моя“, което изразява силните му емоции и желанието да изрази любовта си.
- Какво е значението на стихотворението „Пръстен“?
- Какво е стихотворението „Прощално“?

# 180 30 авг. 2012, 16:36 ч.

Мнения: 0

Цитат на: Meg Ilieva в чт, 30 авг 2012, 10:05

Fotografa, много ми хареса "Варна" Wink

не само защото съм пристрастна Simple Smile

Радвам се, че ти харесва Мег, изпрати ми покана във фейса, ще ти покажа и други мои Wink

http://www.facebook.com/vencislav.krasimirov.1

# 181 2 септ. 2012, 17:18 ч.

вятър в маслините, вятър над хребета
Мнения: 14 990

Нещо много любимо Heart Eyes

Под моста Мирабо минава Сена
и нашата любов
Да я зова ли в спомен въплътена
Бе всяка мъка от възторг сменена

Иде нощ минути отброявам
дните отминават аз оставам

Да постоим така ръка в ръката
ръцете ни са мост
под който преминавайки се мята
от погледи преситена водата

Иде нощ минути отброявам
дните отминават аз оставам

Вълната никога не се обръща
тече и любовта
а мудност на живота е присъща
а пък надеждата е тъй могъща

Иде нощ минути отброявам
дните отминават аз оставам

Назад не тръгва нашата вселена
и с любовта е тъй
не би могла да бъде възкресена
Под моста Мирабо минава Сена

Иде нощ минути отброявам
дните отминават аз оставам

Г. Аполинер

# 182 2 септ. 2012, 20:59 ч.

Мнения: 1 432

Много хубави стихове....

СЪДБА

През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити -
усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.

Елисавета Багряна

ПРИКАЗКА

Изгубих те, преди да те намеря.
Едва родено всичко загорча
и думите ни станаха студени,
лишени от черти, и светлина.

Но ти остави в тръпните ми длани,
предчувствия за птици и звезди,
и всички не мечтани и мечтани,
от мен посоки, и далечини.

И търся неродената ти ласка
в очите, на догарящия ден.
Вървя, и ми е хубаво и тъжно,
като във приказка на Андерсен.

Иванка Миклович

Последна редакция: нд, 02 сеп 2012, 23:16 от Witchy

# 183 5 септ. 2012, 08:35 ч.

Мнения: 8 856

Станка Пенчева

* * *

И да искаш, и да не искаш -

никога вече няма да слушаш

тази мелодия сам:

където да си - далече и близко,

където да си - и аз ще съм там.

Тихо до теб ще се сгушвам,

като зверче укротено

ръката ми ще се промъква

в твойта голяма длан

и пак песента - златна прежда -

ще ни оплита и омотава

здраво и нежно

като първия път,

като тогава...

Дори и да ме забравиш -

тази песен отново ще връща

в дланта ти - моите пръсти,

на коленете ти -

мойте коси разпилени...

И да искаш, и да не искаш -

ти винаги ще я слушаш

със мене.

Heart Eyes

# 184 8 септ. 2012, 01:15 ч.

Мнения: 19 465

Е,моето не е стихотворение-а е сонет на Шекспир,но ми е много любим.И съм сигурна,че не само на мене Simple Smile

"Воюват в мене поглед и сърце.

За тебе те започнаха войната.

Очите искат твоето лице,

сърцето иска свойта част в делбата.

Кълне се то, че твоите черти

живеят в него тайно и незримо.

Но моите очи твърдят, че ти

си тяхно отражение любимо.

Тогава спорът се отнася в съд

и мислите, изслушвайки страните,

решават мъдро тъй: да помирят

завинаги сърцето и очите.

Очите взимат твоето лице,

сърцето, твойто любещо сърце."

# 185 29 септ. 2012, 23:21 ч.

вятър в маслините, вятър над хребета
Мнения: 14 990

Неотседнал още коня доралия,
и заудря порти непознат делия.

А веднъж удари, дважди виком вика:
"Спиш ли, събуди се, отвори, Аглика!"

- Кой е? - "От Павлета, чак от Цариграда
много здраве нося, хубавице млада."

Дявол се измамник в мъжка гръд потава;
ясен глас трепери и се не познава.

- "Грешници проклети, станали от гроба,
и зломисли хора бродят в късна доба;

карай си низ пътя, слушаш ли, човече!
Или да повикам деверите вече?"

Блесна орлов поглед, блесна халосия,
гръдно се провикна непознат делия:

"Порти да целуна, ще избухне пламък.
Либе, отвори ми! или си от камък?"

А сърце играе, чудом в гръд остава...
Ясен глас трепери и се не познава.

Шепотом Аглика, като в люта жажда,
зад кована порта бърже се обажда:

- "Клетнико, лъжата нека бъде с мяра;
ако си Павлета, как да хвана вяра?"

"Пет години ходих...гряха ми в премежди
две очи небесни под гайтани вежди."

-"Тия, що ги знае селото ни цяло...
Па кое да бъде, за Павлета гряло!"

"Бялото кокиче - тебе на лицето
и снага топола - сам-сама в полето."

- "А, за тях ли... колко луди са лудяли
и попара жежка на прага ми яли!"

"А на гръд отляво луна кадифяна...
И венче над луна откога остана?

Първа нощ, Аглика! първа и по слава:
нели ръб на устна имам оттогава?"...

Скръцна тежка порта, сепна се делия
и увисна либе на юнашка шия.
П. К. Яворов

Последна редакция: сб, 29 сеп 2012, 23:27 от joy_r

# 186 30 септ. 2012, 00:22 ч.

Пловдив
Мнения: 1 158

Тогава
Автор Станка Пенчева, написано 29 сентябрь 2012 г. в 23:19 ·

Как сме се обичали, Боже,

как сме се обичали!

И как сме се мятали

в мрежи с олово по края,

в лепкави мухоловки,

в ръждясали капани,

как отчаяно сме се блъскали

в своите съвести и вини -

за да достигнем без дъх,

изтерзани

до нашето тайно Местенце за Двама.

Голямо - колкото буково листо.

Дълго - няколко часа.

Дори няколко дни.

Толкова сладко, че после

още по-нетърпимо да ни боли...

Струваше си,

струваше си цената

тази разкошна, ослепителна любов!

Какъв дар непосилен

каква пълнота!

Защо живяхме дълго и жалко

подир това?

Да бяхме умрели тогава,

да бяхме умрели,

докато бяхме божества!

# 187 4 окт. 2012, 01:29 ч.

Мнения: 0

ето и едно от мен. Мое е Embarassed

Някак бързо пораснахме, моя обич единствена..
Като ореха в двора на баба.
Много сенчест и волно разлистен.
Нощем гола Луна в него пада.
Много бързо пораснахме. Моя обич единствена.
И сега неусетно стареем.
Някак тихичко любим и прегръщаме истини,
за които преди не милеехме.
Но пък помниш ли... Помниш ли Върховете на Кулите,
съблазнително впити в небето?
Ние тръгнахме двамата с тебе от Нулата...
само с порив и страст във сърцето..
Безразсъдно и младо летяхме по стълбите..
Как със мъдрост ще хукнеш нагоре?
По високото, слабост и страх не покълват...
Небесата - за дързост са само отворени.
И засяхме Небето. Всяко семенце - обич,
всяко зрънце – желание сляпо...
И напролет небето се ширна, наболо...
И жътварски запяхме в горещото лято.
Някак бързо пораснахме, моя обич единствена..
Днес децата летят над трасето...
За да сеят и жънат.. ., а стигнат ли простата истина -
да си спомнят за нас. И небето.

Румяна Симова

# 188 6 окт. 2012, 10:59 ч.

Мнения: 2

Ех, че хубава тема! bouquet

Ето го имоето най-най-любимо стихотворение:

ЛЮБОВ БЕЗ ПРИТЕЖАНИЕ

Най-силно те обичам, когато нямам накити,
със пръсти, вплетени в косите ми,

облечена единствено във твойта голота,
без други бижута, само с ръцете ти.

Най-силно те обичам, без да се наричам
любовница, приятелка или съпруга.

Най-силно те обичам, без да обяснявам
как те обичам и защо.

Най-силно те обичам без да има утре,
или вчера, които да се помнят,

обвързана съм само от ръцете ти, не с обещания,
във нощите, когато не ни трябва сън.

Джорджия Скот

... и още едно любимо, от Блага Димитрова:

ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.
И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.
Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.
Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.
Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.
Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

# 189 20 ноем. 2012, 22:38 ч.

Мнения: 4

Очи

Аз всъщност не тръгвам...
Очите ти търся с очи.
И щом ги намеря
навярно ще спре да боли.

A днес още бродя...
На билото няма покой.
Дали ще те срещна
след онзи последен завой?

По пътя замръквам
надеждата, свивала в ръце.
Днес маската смъквам.
Остана ми само небе.

Нели Господинова

Небесни тайни

Поглеждам в твоите очи.
Какво ли повече ми трябва?…
Дори за друга ти да си,
едно небе във тях ме грабва.

Надниквам в твоята душа
като небесен облак бяла.
Дори за всичко да греша,
от себе си бих те създала.

Събрала бих те в топъл дъх
на зимен ден след буря снежна.
И с мисълта си в този стих,
дарила бих те с обич нежна...

Две шепи бяла тишина.
Една усмивка сутрин рано...
Бих искала да е така.
Дано да те намеря само...

Нели Господинова

Без думи да изричаш...

На прага ти сега дойдох,
вратата ти отворих.
Не отминавай днес, Любов,
каквото и да сторих!
Не ме съди, не ме кори!
Не искай да съм друга.
Животът ми се умори,
но ти си още тука...
По твоите добри следи
без праг на праг застанах.
Затворих старите врати.
Кажи ми да остана!
Кажи ми, че съм по-добра.
Кажи, че ме обичаш.
Или поне с глава кимни
без думи да изричаш...

Нели Господинова

# 190 20 ноем. 2012, 22:56 ч.

София
Мнения: 5 337

ЛЮБОВ

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.
И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -
Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.
И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."
"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."
Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)
А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!
Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.
Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...
Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!
Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!*
Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.
О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)
А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!
И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"
Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

Миряна Башева

# 191 21 ноем. 2012, 01:54 ч.

Стара Загора
Мнения: 4 180

Най-любимото ми:

Гората на зеленото си рамо
наметнала е звездното небе.
Ръка нагоре да протегнеш само,
изгрелите звезди ще загребе.

Красивото е слязло толкоз ниско -
като видение, като копнеж.
Остава само ти да си наблизко,
на всичко тука смисъл да дадеш.

Евтим Евтимов

# 192 5 дек. 2012, 22:57 ч.

Мнения: 10

Цитат на: Naneto в чт, 07 яну 2010, 22:19

Кое е любимото ви стихотворение на любовна тематика. Ако може с автори. Мерси.

Стиха е на Цтефан Цанев,поета който ме накара да се влюбя в стиховете и звучи така:
Параклисът е малък
ролите са две.
Мадоната за теб
на мен Иисус се пада.
Аз ли ще съм разпнат или ти разпята..не знам
Но няма място за други богове.
Параклисът е малък
Ролите са две.

# 193 19 март 2013, 19:50 ч.

вятър в маслините, вятър над хребета
Мнения: 14 990

Много е изпаднала хубавата тема Confused

Тя спира на брега на ручея Тя пее
Върви Запраща силен вик в безкрая
разтворена е роклята й в рая
Направо е прекрасна тя
Раздвижва после клонка над водата
прокарва бавно бяла длан по чистото си чело
Между краката й се стрелват невестулки смело
и в шапката й седнал е лазурът.
Луи Арагон

# 194 19 март 2013, 22:29 ч.

Пловдив
Мнения: 1 158

Изчисление

Корен квадратен от обич,

разделена на тиха тъга,

косинус от самотата

на степен безкрайност,

плюс предчувствие с три неизвестни,

всичко това умножено

по светлината:

някъде там е планетата —

срамежливото късче земя,

от което

Малкият принц

разговаря със залеза.

Препоръчани теми

На пазар във Варна - тема 66

716
На пазар

Ноемврийски бебета 2022 ❤️

💪"Игри на волята: България" - сезон 4, тема 10 (30.10 - 06.11)

Листопад (Yaprak dökümü) - Тема 48

Причина:

Причина: