колко майки и бащи имат децата ни

Децата са много по-силни и мъдри от нас. Ако не възрасните не зададем шаблона - те се справят. Изчистват душите си, зареждат всяка своя клетка с радост и щастие, дори и след безумни и непоносими неща. Ние прехвърляме своите болки върху тях много по-лесно, отколкото те прехвърлят своята радост. И на тях им се налага да живеят и с нашите болки. Детския свят е съвършен - заедно с болката.
А това да прощават - за децата не е проблем. Те могат в една усмивка да помирят целия свят. Та само на нас ежедневно ни прощават по няколко пъти
Голям  спам стана.

Не знам дали е спам, но е много хубаво и много вярно! 

Децата растат... И преминават през различни фази на себепознание и осъзнаване като личност. И във всяка фаза присъства болката, която трябва да бъде осъзната и приета по нов начин.


Аз за себе си приех, че едното не изключва другото.

От момента, в който ги присадих в сърцето си знам, че моите корени ВИНАГИ ще им осигуряват храна, сила и сигурност. Но също така знам, че те ВИНАГИ ще мислят и тъгуват и за техните си почти изсъхнали коренчета.

Калина,

Lindt,

Твоите мисли, сподлени по различни поводи в този форум, ми допадат значително повече от тези на цитираната авторка.

Всичките и разсъждения, поне тези, с които се запознах, са стойностни, но една -две лъжици катран, на мен поне, ми развалят целия вкус на произведението...
Какво значи, че "не е могла" ....
Че детето е супер-невъзможно създание и трябва да си супер-жена за да го издържиш ли ... иронизирам, разбира се.
А кой обективен факт ви прави толкова сигурни, че е искала, ама видите ли, не е могла.
Ерго, направо си е подвиг велик това дете да се изтрае и това е по аксиома.
Мяткането на деца завинаги и безвъзвратно насам - натам е нещо нормално, следователно нищо по-нормално няма  всеки близък да те метне като му стане "невъзможно" - бизнес-партьор, съпруг, дете, приятел... И дори му се дължи и благодарност за това.

Вас на това ли ви учиха като бяхте на 3 и малко повече годинки.
А защо на мен и тези деца го предлагате като голяма мъдрост и добрина.
Да ви беше предложено на вас и да ви бе толкова харесало, ОК, ама не ми се вярва това да са ви обяснявали, а сега щедро го предлагате като истина за деца.

 В друг пост по друг повод Линдт прекрасно е споделила за възпитаването на здравословен егоизъм и умението на детето да каже "не".
Това е невъзможно да се постигне ако е съчетано с горните внушения.

   Miraetta , кажи ти как чувстваш, че трябва да се отговори на малко дете (на 2-3 години). Може би, че всеки човек греши и това е била нейната грешка в живота и, но дали това трябва да се каже и дали ще го разбере... много мисля по този въпрос за баланса в отношението - хем да не е розово, хем да не е черно, но е много трудно... 

А ако наистина те интересува, ползвай опцията за виждане на постинги от даден форумец .

Това да се казва, че нещо е грешка, е точно толкова оценъчно, колкото и това, че не е могла или че е проявила обич и благородство.
А и не е за деца по никой начин. Кой те пита за оценка ? Тази оценка би ли помогнала на теб или на детето ти? Ако можех да съм на твоето място, но не съм, ми се струва, че не би ми помогнала.
На мен ми е лесно, че не ми се налага да водя подобен разговор, та от тази гледна точка съм в по-лесна позиция.

За мен най-близо до по-хармоничен начин за съобщаване на този факт е да няма еднократно изрично съобщаване.
Вие да не би да съобщавате, че идва зима в един конкретен и сериозен разговор с детето.
Детето чува как се говори за ботушки, за туршии, за дърветата, за птичките, за отоплението и пр.  и с годините натрупва разбирането си за зимата.
Не го викате да му кажете в специален разговор, че няма да може да си тичка със сандалките през цялата година.

Но това, може би  , е защото приемате за себе си зимата за нормално и неминуемо явление, а осиновяването ви прави уязвими и несигурни.

Първоначалната ми реакция на Вашия въппрос беше дали не се майтапите, тъй като днес или вчера писах как аз бих искала да чуя това ако съм дете. С едно натискане на бутона се вижда, та затова реших, че или  ми се подигравате или ме провокирате.
Но като отлежаха нещата у мен се опитах да отговоря за стотен път добросъвестно на подобен въпрос и ми хрумна, че ако ние, възрастните, се приемем и сме  мили към себе си и си повярваме, то нещата не са така безисходни.
Децата, осиновени като по-големи, на вербално ниво знаят откъде идват и кога са се запознали с мама и тати и този разговор като един конкретен и болезнен няма как да се състои като съобщаване на нещо ново и непознато.
А малките, които нямат вербален спомен, са толкова малки, че с тях може да се общува искрено и да се говори без страх, както бихте споменали зимата. Днес казвате как сте се зарадвали от едно, друг ден друго в друга връзка споменавате и така плавно.
Пак казвам, че на мен ми е лесно, че не ме чака подобна нужда от изясняване, но споделям, че оценъчните моменти мен и други като мен много ни натоварват.
Вие не само давате информация, но я давате под формата на оценка, с което детето приема и това като аксиома и после години не може да схване кое му е толкова некомфортно. Давате, без да искате,  абсурдна престава за света, а нали в този свят ни се налага да живеем.
А децата много ви вярват и дори да ви се струва, че си "питат ушите" и не им пука, далеч не е така за важните неща.

На тези жени не им дължите нищо, нищо не сте им отнели.
Те имат свой живот и своите решения. Уважавам правата на всички,  приемам свободата им и дотук.
Вие имате свой живот и своите деца. Тези светове са паралелни. Ганка го каза по един начин тези дни, но не мога в момента да я цитирам, за съжаление.

Изоставянето на новородено от мама за мен си е опит за убийство, въпреки че НК е на друго мнение.
А осиновяването е нещо градивно, ново и с всички шансове да е щастливо.
И двете са истина.
И  не са несъвместими.

Мираета  
Мисля, че да се използва израза "не е могла" е подходящо във ранна детска възраст, когато децата са склонни да отнасят към себе си действията на околните и да чувстват вина за чуждо поведение. В случай на изоставяне - не ме е харесала като ме е видяла, бил съм лош и т.н. По този начин "отговорността" се прехвърля върху изоставящата майка - тя не е могла, на нея нещо и е липсвало, не и е достигнало, не в теб е причината.
Когато аз използвам израза "в даден етап от живота си не е била в състояние да се грижи..." нямам предвид материални и битови пречки, а емоционална, психическа, морална ако щеш непригодност да бъдеш родител.
Мисля, че е важно посланието да е балансирано между двете крайности. Едната създаваща картина на светицата, жертваща своето щастие заради по-доброто бъдеще на детето си и после страдаща цял живот майка, защото тя често е далеч от истината. И другата в която явно изразяваме презрението си и даваме оценки на една жена провалила се в най-важната и роля, тази на майка. Заради идентификацията, заради страхът - "ами ако стана като нея".

Въобще всичко което съм писала по темата не е било за да оправдае изоставящите децата си майки. Нито е имало за цел да променя отношението на майките осиновителки към биологичните. Разсъжденията ми са били само и единствено в посока, какво би било най-щадящо и близо до истината (защото я дължим) за детето, когато се коментират обстоятелствата около неговото изоставяне.

Мираета, а ти кое мислиш е това убеждението свързано с изоставянето, което е най-малко болезнено за детето?

Писали сме едновременно 

Логиката ти е много добра, но тя е за възрастни.
За деца не мисля, че е подходящо внушението за "на даден етап". Това отделям, не че другите са подходящи.

Въпросът ти е много интересен и ще помисля. Веднага ми изплува отговора, но не искам да избързвам.

Аз по принцип тук пиша първото, което ме осени, искрено и развълнувано, което не винаги е в плюс.

Само не ми се обиждай, но тези неща, които се страхуваш да не внушиш, са на много дълбоко ниво и вече самото случване на случката ги е внушило, Думите на един човек не са в състояние да ги внушат на такава дълбочина, както и да ги извадят оттам завинаги.

    Ами аз затова попитах и то съвсем сериозно. Защото гледната точка на Мираета ми се струва една от най - важните като на човек от другата страна - преживял го лично. Но в един момент ми се струва, че каквото и да кажеш; както и да реагираш все ще е грешно. И не намирам правилна позиция, която да е толкова премерена, че да не доведе до някакво прозиране на отношение или неправилни изводи. Защото дори премълчаването и нежеланието да вземеш отношение може да се тълкува погрешно... И в един момент като че ли дори предпочитам да дам оценка (не на нея, а на точно тази постъпка в живота и) отколкото да оставя детето да се чуди какво не е наред в него...
   Писали сме едновременно - да 

а има и още нещо ... понякога различните думи казани от различни хора на едни звучат еднакво, а на други различно ...

не стана много ясно май .... ето пример за мен

- мой цитат от другата тема

се припокрива с
обаче за други хора не е съвсем така .... има и разлики

И за да не дълбаем и да не се фиксираме в точните думи, защото децата ни са различни, разговорите ни са различни, обстоятелствата и пр. За мен има няколко неща, които са важни:

1. Категорично не приемам концепцията "оставила те е от любов" - не мога да я дам и на детето, защото първо смятам, че е долна лъжа, второ самата ситуация с изоставянето на бебе е достатъчно ивратена, за да я доукрасявам с още по-извратени обяснения.

2. Важно ми е Нико да разбере, че каквото и да се е случило в миналото, сега  в нашите отношения - лично между мен и него той няма да бъде изоставен никога. Независимо от решения, думи, обстоятелства, 2012, поведения и пр.

3. На въпроса защо е решила така ... моят отговор за всички възрасти е "не знам" мога да изкажа предположения, мога да си представям заедно с него но истината е че не знам и никога няма да разбера. Тогава, за тогавашния момент при тогавашните обстоятелства това е било тяхното решение (тук вкл. и бащата, който при нас де факто е известен, макар де юре да не е)


пфуйййй добре че е Мира ... та да видя и отсрещната страна   

а, забравих ....

картина на светица няма как да опиша, защото аз не вярвам в теорията за богатството и двата сета родители ... вътрешно противна ми е. Обаче от друго ме е страх ... не искам детето ми да я мрази ... защото имам чувството че ще намрази и част от себе си ... не искам да се самоунищожава, а много много много ме е страх от това.


Мира,
`ного ме е срам ... но чак сега мога да "усетя" с кожата и вените си думите на моето свеки ... преди го разбрах с главата си ... сега обаче ... като си го помисля и лошо ми става ... някак си стига че пак ми се доплаква...

Не, че Мираета има нужда от превод, но ето така го разбирам:
просто не им дължим никакви специални обяснения и специални формули. нещата са такива, каквито са. простият отговор е - не знам какво са мислели тези хора, когато са ти решавали съдбата, ако дойде време да ги видиш, ще ги питаш. Във всеки случай никой не ги е карал насила и такива неща не се правят ей така, адвокати и други хора са се намесили, за да се знае, че изборът им е окончателен. оттам нататък нямат власт върху живота ти. точка.
Ние сега сме на тема наследственост и "дали приличам на вас, като идвам от друг корем" (негов израз, май най-точният).

Нали на мен всичко ми е просто и лесно - моята версия:
 - Защо сме били при докторката? /преди няколко дни/
- Чакахте ни докато оправяме разни документи.
- Не, не, защо Х ни е оставила там?
- Знам ли? Дали може вие да сте й прошепнали нещо? /версията ни за смъртта е, че когато хората умират най-прекрасното от тях душата и цялата любов, която са събирали през живота си отиват при Бог като звездичките и си избират после коремче, в което да поникнат от едно мъжко и едно женско семенце/.
- Ние си говорехме/единия/ Аз не съм говорил с нея /другия/
И оттам една сложна се получи кой с кого говорил...
- Хайде като я намерим и като й подарим шала и рисунките да я питаме? /за двете съм изплела еднакви шалове, защото имам да я черпя, че се е грижила и е дала живот и малка къщичка - коремчето си - на най-прекрасните рожби на света/.
- Защо съм се родил?
- За да направиш света по-красив. И двамата за това сте родени! Да носите радост и щастие /изреждам родата/  Да подарите най-красивите балони сърца на най-хубавите момичета! За да ви обичам повече от целия свят! И почва едно лигавене...

Всъщност единственото важно за мен, е че вярвам във всяка своя дума. Всичко, което казвам идва от сърцето ми. Не от някоя дебела книга. Вътре в душата ми няма сянка от съмнение, че са родени да страдат. Вярвам с цялото си същество, че Бог ги обича, че обича и мен и ни пази. Че ни е предопределена любов. И тате е в тия сметки. Точно това е магията, която противопоставям на първичната рана. И вярвам, че любовта е по-силна. Вярно, че много приказки съм чела, но това е моята същност и потапям децата си в това. Единия спокойно разказва, че я обича и не се срамува да го казва, и това не ме наранява, и той го чувства. Успях да подредя своите чувства и децата ще се справят - ще подредят техните си.
На почти 6 сме - дотук това ни е приказката. На 16 - до където стигнем.