Били ли са ви като деца?

Едно е да се опариш сам, друго е насила и съвсем целенасочено, с възпитателна цел, да те опарят, за да разбереш.
Обяснявала съм така -  стъпвал е върху нагорещен пясък, пипал е стените на топъл кухненски съд, някаква нагорещена повърхност - всичко това е пари. Знаел е тогава какво е много и малко, някои неща много парят, други не съвсем.
Естествено, по-късно и сам се го е изпитвал, но не ми е било необходимо да ускорявам процеса на придобиване на житейски  знания.

Че нищо не замества човешкия опит е вярно, и ми е много любима мисъл. Но и друго е вярно, не можем да изпитаме всичко, тов,а което изпитаме не винаги е потвърждение на правило вместо изключение ( т.е. може да бъде по скоро подвеждащо, отколкото образователнод а го наречем), и трето, обезмисля цялото цивилизационно натрупване.
Та с две думи, това че не съм си чупила крайник не ме е лишило от познанието, че боли например, че се носи гипс и че движенията са ограничени след това до пълно възстановяване.
А ако се придържам към конкретния пример, че човек трябва да е минал през унижение, за да знае какво е, защо точно родителят да е унижаващ? Бих предпочела, ако детето ще преминава през тази случка ( а то ще премине 99.99%) аз да съм тази, която ще го утеши, ще му помогне да разбере, ще му помогне да се пребори със слабостта си дори, отколкото аз да го унижа с образователна цел.

И все пак, не разбрах, какво точно се мери в темата? - Едно, две,...системно, дупе, лице, ръце...каиши, точилки?

Нищо подобно! Мери се ум,интелект и саркастичност.
Рокси,Валери,заради мнения като вашите продължавам да чета темата.

Това е точно така, valerie. Само че по отношение на шамарите би било вярно, ако родителят удря без предистория. Тоест ако плеснеш едно дете през устата, без то да е ухапало друго преди минути например - тогава имаме горната ситуация налице. Ако то обаче е получило своите обяснения и сигнали, и въпреки тях е причинило болка, не виждам никакъв проблем да бъде санкционирано по същия начин.


Рокси, написаното от теб много ме занимава като мисъл напоследък. Имаме познато семейство, небългари, което е фен на абсолютния либерализъм. Бащата /видна и успешна личност/ казва: "Нека сега прави каквото иска, животът по-късно ще му покаже и ще му намести акъла в главата". Е да де, ама на мен точно това ми се струва страшно жестоко - защо да не помогна на малкото си дете по лесен и сравнително безобиден начин да разбере какво е унижение, след като си е позволило да унижава други, ами да чакам след години реалността да му го демонстрира, с неясно какъв край?

Крейзи, мисля че не ме разбираш, цялостно, в тази тема тоже. Аз не съм привърженик на абсолютен либерализъм, дори на либерализъм най вероятно не съм. Самата аз в много отношения съм продукт на Макаренковска школа, нямам особени таланти, както 90% от хората, и каквото съм направила е било с труд. Т.е. ясно ми е, че почти винаги за да има резултат трябва да има строгост, системен труд, упоритост и страдания. Само че всеки в живота си има роля. Ролята на родителя според мен е да помага, показва света, насочва. Междуу другото не приемам и концепцията родител=приятел. Човек има много приятели, различни отношения с тях, но само едни родители.
Ролята на треньори, учители и т.н. е да учат, да бъдат лошото ченге. Без това да бъде разбрано елементарно, че очаквам друг да ми върши работата, а аз само да милвам и целувам гордо отрочето.
Аз лично съвсем скоро осъзнах последното, по точно го чух формулирано от специалист, и някакси ми се подреди в ума цялата концепция, базирана на житейския ми опит. Колкото и да ни се иска (евентуално), не можем да бъдем целия свят на децата си, не можем да ги научим на всичко и не можем да живеем вместо тях.  
Освен всичко останало, за разлика от твоето мнение , поне от прочетените твои мнения, не смятам че в детството/живота има суперстриктни времеви граници. Т.е. ако детето не започне да кротува по един час в театъра на 4, то конят вече е в реката. Мисля, че животът вече ни дава достатъчно избори на
реализация, на местожителство, на битие, за да можем да приемем различията си и да ги използваме.

пп. темата не е лична, нека не я превръщаме в такава.

Възможно е. Аз самата се чувствам по същия начин. Хиляда реда изписани и пак се намира някой, който мисли, че бия децата си, за да кротуват в театъра. Какъв ужас. 

Ти си майка му, ти най-добре го познаваш, но според мен не бива да търсиш причината само в него. "Той си е такъв" ми е много безсмислено обяснение.

Не са ме били, дори не са ме пляскали или удряли дори един път.

За мен удрянето/боят не е изход от никаква ситуация и като гледам родителите, които бият децата си, то в 100% от случаите те го правят доста спонтанно без вобще да са пробвали нищо друго предварително. Не смятам, че има и ситуация, от която да не може да се излезе по никакъв друг начин, освен с бой. Ако ти си била свидетел или участник в конкретна такава ме опровергай.

Мишона, абсолютно съм съгласна с написаното от теб. Хората, които познавам и които си позволяват да удрят децата си отговарят напълно краткото описание, което си им дала.

Благодаря,ще имам предвид мнението ти,ще мисля повече.

Стаменка, спомням си,когато Миа беше бебе,а Елла-на 3. Умираше си да скача около нея на леглото. Обяснявахме,говорехме,отвличахме внимание,наказвахме,сваляли сме я 100 пъти от леглото,то си продължаваше. Не е нужно да обяснявам защо се страхувахме. Накрая я плеснах и въпросът приключи. Не се разплака,не се разсърди,не бях бясна. Знаеш ли какво направи? Погледна ме,ухили се виновно и слезе. Повече не се качи да скача около главата на бебето.

Тогава ли я плесна за пръв път или я беше пляскала преди?

Отговарям, без да съм изчела 98 страници. Да. Била съм удряна като малка. Не често, но достатъчно, за да ми остави горчив вкус и до днес. Не упреквам родителите си и методите им за възпитание. Синът ми е още прекалено малък, за да правя заключения, но се надявам никога да не му посегна. Да вдигнеш ръка над дете е много отчаяна постъпка. Дано никога не ми се случва.

Майките с високо равнище на вербална агресия са склонни да удря, когато ескалира неподчинение. Тези пък, които са агресивно раздразнителни, често прибягват до психологически натиск с цел подчинение на детето на всяка цена.

При тези два случая детето се чувства дълбоко потиснато и необичано, а оттам расте и завистта му към обичаните, харесваните, приласканите.

Имах един страшен случай, при който детето два пъти идва с насинени крака при мен, за да ми каже, че майка му го е била по краката, понеже не се вижда, когато са покрити с панталон. Жестоки синьо-кървави синини  - следи от точилка най-вероятно или дебела пръчка. Извиках майката на разговор, но се наложи да я притисна /казах и, че ще сигнализирам чрез училището в Отдела/. Тя дойде доста предизвикателно настроена с веруюто, че "детето е мое, ще правя с него каквото намеря за добре/. Помолих я да ми опише как се чувства детето и, според нея. Отговорът беше : "Едва ли му пука на това диване, иначе защо продължава да.../следва причината/. Питам я: " А защо с точилка?, тя: "Така боли най-много!", аз: "Откъде знаете?". Тя...млъкна.
Бита е като дете и тийейджър и сама знае колко боли и до какво води усещането за омраза от страна на родителя. Казах й като се прибере вкъщи да вземе точилката и да си направи същите белези, за да си припомни болката. Казах й също, че детето един ден ще я удари, когато се почувства по-силно от нея. И то ще я удари така, че да й навреди най-много. Хеле спря да го бие, но отношенията им никога не се оправиха, нямаше как без терапия. А до терапия /доброволна/ не се стигна, въпреки, че я насочих към подходящ колега.

/Крейзи фиш, вербалната ти агресия ескалира за сметка на точните мнения в публикациите ти. Едва ли ти е станало по-леко след поредицата от обиди по мой адрес. Покажи, че не си расла в гората и се дръж възпитано доколкото ти е възможно./