На 1 година и 8 месеца...

Думата "само" горе е излишна, защото, както много пъти казахме, дадено родителско действие винаги е /или поне трябва да е/ част от стройна поредица действия. Абсолютно не мога да допусна /моя грешка/, че съществува дете, което от първата до десетата си година прави от воле нещата, поднесени му като указания по един равен, премерен и спокоен начин. У нас например, подреждането на стаята никога не започва от първи зов /освен ако не следва някакво крайно привлекателно мероприятие/. Отпуснат е аванс от три-четири напомняния на равни интервали, след което влиза в сила гореспоменатата стройна схема. Обяснения и аргументация липсват, защото отдавна е минало тяхното време /тоест причините се знаят наизуст/ - има нещо, което просто трябва да бъде изпълнено. В случая вярвам, че повишаването на тон демонстрира моята сериозност и увереност, защото винаги е следствие на определена тяхна реакция и винаги предхожда определена наша следваща такава. Гръмотевиците навън обикновено те принуждават да се прибереш вкъщи, дори и да не искаш, но не ги мразиш, нито им се сърдиш 

На дете на 2 години не виждам как може изневиделица да му хрумне подобна манипулативна игри за надцакване с родителите. Импулс, емоция - това е за мен. Щом аз мога да се дразня някой ако ми повишава тон, могат и децата. Чувствителни, темпераментни, импулсивни, немеещи да контролират емоциите си и проявлението им, реагират по-бурно. Такива са някои деца. У други повишаването на тон хич няма да предизвика подобна реакция. Последните няма и да реват истерично и да мятат блокчета когато им падне кулата Лего, нещо което не е никак изключено за първите. Имам и от двата типа у дома. Големият отдаван вече не се държи както на 2 години, но продължава да е по-чувствителен от брат си и да има по-нисък праг на търпимост спрямо по-бурни реакции.  

Проблемът е, че губиш контрол и че съжаляваш, а не че повишаваш тон или си категорична в изискванията си.
Всеки иска нещата да стават на магия, ама нито един нормален човек няма да твърди, че това е реално.

Бъркаш защото очакваш детето да скочи като робот веднага като му кажеш, че трябва да излиза или да спи и т.н. . Децата, като възрастните, не обичат да си прекъсват любимите занимания. Как би реагирал мъжа ти ако му кажеш веднага да иде на пазар докато си гледа мача  (примера е произволен)? Е, детето също е човек.
Аз моите винаги ги предупреждавам предварително по 2-3 пъти през 5 до 10 мин. какво ще правим. Успявам някак да не позволявам да се заформи супер интересно занимание 2 мин преди излизане или лягане или къпане, а ако се сличи все пак проявявам същото разбиране което проявявам и към възрастните или отлагам излизането или се извинявам и се опитвам да отвлека вниманието или си понасям последствията. В твоя пример бих прибрала прахосмукачката 20 мин преди да дойде времето за излизане и бих намерила друго занимание, ще си поприказваме ще погледаме през прозореца ще се погоним, ще разкажа какво супер нещо ще правим навън или какво ще купим и т.н..

кана, не знам какво да те посъветвам и не познавам ситуацията ви в детайли, но ще ти кажа какво работи при нас.

Пробвай да го подготвяш предварително, че ще се излиза, повтаряй му го през цялото време на приготовлението. Просто да се настрои на тази вълна и да очаква, че това ще се случи.
Ако в един момент се е заиграл с прахосмукачката, може да кажеш "Поиграй си малко с нея и след това тръгваме" и след две минути му я взимаш. При нас това работи абсолютно винаги.
Но не преставам да повтарям "Сега ще направим това и това и после тръгваме". И тя сама се настройва за обявеното следващо действие.

За забранените неща, просто не остъпвай никога. Ако понякога заплаче и му дадеш нещото, после много пъти ще опитва по същия начин да го получи. Затова най-добре правилата да са едни и същи винаги. Еди кое си не може, защото ... и т.н.

Е, без да мисля, че съм в грешка и аз не мога да допусна, че има такива деца./Всъщност има, но не ми се говори за тях, защото темата ще бъде за тормоза и домашното насилие/. Да махнем това "само". Можеш да промениш интонацията без да повишаваш височината на гласа със същият успех, предполагам. както казах, методите са според нуждите и ценностите на родителя. важно е да не излизаме извън нерви. Отгоре на всичко това обърква децата и ги кара да се чувстват несигурни.

кана както ston ти е обяснила нагледно, думите винаги трябва да са придружени от действия. При моят син работи същата схема- ако хвърли играчка я прибирам, ако скочи в локва и се намокри се прибираме за преобличане, ако скача по леглото си излизаме от стаята. така той е наясно, че между конкретните действие и последствия има пряка и осезаема връзка. Уточнявам, че това не са наказания, на него също му го обяснявам, а и предварително го предупреждавам, че няма да му позволя да счупи играчката или да си потроши главата скачайки от леглото. Хубавото е, че ако има последователност при родителските реакции детето знае, че няма да има успех с провокацията и следващ път се отказва още при предупреждението "Ако хвърлиш играчката ще я прибера, за да не се нараниш или да я счупиш". При други предупреждения също е наясно, че родителят не заплашва, а предупреждава и че може да е убеден в думите, които чува.

И на 1 годишно му хрумва, но никога не съм твърдяла, че е съзнателно. И при възрастните е несъзнателно. Познавам хора, които наистина с години се карат по един и същ сценарии и не си дават сметка за това. Това са подсъзнателни механизми, а при децата има повече подсъзнание, отколкото съзнание, особено преди 3- 4 годишна възраст. Те не се надцакват, а изследват по този начин. Виждат слабите места и повтарят изнервилото родителя действие до бекрай. виждам го всдеки ден с други деца /защото е по- лесно да го видиш отстрани/, а съм го наблюдавала и при моето дете в моменти, в които съм уморена и въобще не ми се иска той да прави нещо- непременно го прави.

Обръщаш внимание на друго нещо, което е много важно- емоционалното състояние на родителя, особено на майката, непременно се отразява на детето. Когато сме по напрегнати, нервни, изморени и децата стават такива- те са като лакмус за нашите състояния.

Да, но когато ти се дразниш, не хапеш, не пищиш и не чупиш, нали? Все някак си се научила да се владееш, колкото и темпераментна да си. Целта на повишаването на тон или друга родителска реакция невинаги цели подчинение. Понякога е сигнал точно за овладяване на излишната емоция. Не бих допуснала едното ми дете да пречи на другото, само защото, видите ли, било по-буйно. И точно при него бих вложила повече усилия в посока самоконтрол. Независимо дали иска да ме манипулира, изпробва, надвика или е просто "такова", от това дете аз очаквам да не истерясва, щом му се откаже нещо, да речем. Целта е ясна, трябва просто да се подберат средствата /и веднъж подбрани, да се прилагат твърдо/.


Преди съм писала, но сега пак ще повторя - на моите деца нищо не им е забранено. Нищичко. Освен това, да правят нещата тогава или по начина, по който не е позволено. Тоест те могат и да се удрят /по време на семейната битка с пластмасови доспехи или възглавници/, и да се клепат в локви /нарочна разходка в дъжда, с гумени ботуши/, и да крещят с все сила /в гората/, и да не спят следобед /уикенда/, и да играят на компютърни игри /петък следобед/, и да се тъпчат до откат с боклучава храна /веднъж-дваж в месеца/ и тъй насетне. С течение на времето са бивали запознавани с правилата и опциите, не са лъгани, изградили са си доверие, но получават негативни реакции, ако се опитват да клинчат и мамят. Това е. Аз съм напълно ОК с тази схема, а гледам, че и те - има хармония и интересност, има и най-важното, феърплей.

Именно не го правя. И големият ми син не го прави ... вече. На 2 го правеше. И ми отне време, да, защото усвояване на умението да се самоконтролираш и да научиш да изразяваш емоциите си по приемлив начин изисква време, което вероятно би било по-кратко ако ми бяха чужди емоциите и не бях кривнала да експериментирам с разни подходи, напук на интуицията ми. Иначе и аз не бих допуснала едното ми дете да пречи или наранява другото, само защото е еди какво си. Жалко ако някой го прави.

Кана, относно излизането, пък и за други неща, наред с предварителната подготовка, че след малко ще излизаме, при нас действа поставяне на някаква задача. Примерно, сега като излизаме ти ще носиш торбата с боклука, за да я изхвърлим. Също и действане по любимото "аз сам" - аз ли да ти помогна сега да се облечеш или ти сам, аз ли да хвърлям боклука или ти сам.

Дааааааа, абсолютно. На мен ми се насъбра толкова много през последните две години и сега...
Имам нужда от почивак, истинска, за да се презаредя. Наистина ако сме цял ден с малкия заедно, той е по-нервен от обикновено, ако и аз съм така...
Най-добре ще е вероятно да послушам мъжа ми и да отидеме на почивка за седмица само двамата, за да се наспиме...

Момичета, да ви кажа какво стана днес!  

Пу-пу, дано все така да се справям, но след дълги размисли на работа и препрочитане на всики добри съвети, се прибрах в къщи, заредена с много желание. С малкия отидохме на пазар - много обича маслини (безсолни) и на щанда взе да вика да му дам от кутията (купих). Давам аз една, той обаче се ядоса, че му я пипам (махах костилката  ) и я хвърли. Аз му казах (с много спокоен, но твърд тон), че щом хвърля маслини, явно не иска да папа сега и затворих кутията. Той се развика неистово, аз пак му дадох - пак хвърли. На третия негов крясък без да се вторачвам в това му повторих същите думи, обяснявайки, че махам костилките и продължих напред. Викна още веднъж и спря, от раз.

Вече у дома си миеме зъбите, ръцете и устата (след вечеря). Спирам аз водата (той се мие по 10 минути, много обича, но трябва да знае, че има край. А и за сега се мокри доста по ръкавите, макар и навити и ме е страх да не изстине. Спирам водата - писък безподобен, да ти се скъса сърцето. Гушнах го и през цялото време много спокойно му обясних, че когато зъбките, ръчичките и лицето се измият, излизаме от бянат и утре ще се мие пак. Рита, пищя и блъска назад с глава съвсем за кратко, после като с магическа пръчка утихна от раз, в хола все още гушнати го забаламосах с една негова играчка и до там беше.  

Явно при него действа това. Просто явно АЗ съм акумулатора, нещото, което го зарежда - ако спокойно му кажа нещата, много търпеливо и упорито, без грам емоция, действа при него, ако се поддам и истерясам - обратен ефект.

Не пиш, за да се хваля, то е минал само един ден, а просто да споделя, че още търся подхода и да ви благодрая за разсъжденията и съветите, много са ми ценни!  

Няма какво да ти препоръчвам да пасваш на моите концепции, аз не се обиждам от твоята различност. Просто казах, че изказът ти е такъв, че човек се чувства атакуван и оттам тръгва да се защитава, което в една или друга степен наелектризира дискусията. Никакви квалификации не съм правила, казах как се чувствам от твоите изказвания понякога. Може пък това всъщност да прави разговора по-интересен понякога. Но не и по-продуктивен.

кана , радвам се че нещата се развиват добре. Съжалявам, че не можах да прочета цялата тема и се включвам, защото у нас е същият проблем *2. Може би ще повторя съвети на други майки като споделя.
При моите деца работи следното:
- спокоен и категоричен тон; Права си когато и аз съм изнервена напрежението ескалира много бързо.
- ако искат да буйстват, удрят или хвърлят - хващам на момента ръката и казвам, че разбирам че са ядосани, но да се удря не може. т.е има разграничаване между чувства и действия на детето. Това учи на самоконтрол.
- предупреждаване за последващо излизане, лягане, миене и прочие.
- предупреждаване и незабавни действия, ако се върши нещо нередно - примерно ако пишат по килима, казвам че веднага ще взема химикала. Спират и ако ме издебнат и пак пишат на неразрешено място, взимам химикала без повече уговорки на момента, колкото и да се тръшкат.
- оставяш го да понася последствията - малки са ни още децата за този метод, но аз го въведох. Днес ги извеждам и всеки си взе по един балон. Синът ми сто пъти го изпуска и мрънка да му го давам. Аз изнервена, бързаща и бутаща безкрайно тежката количка в мекия сняг, търчах два пъти да му го гоня. Е казах му, че ако иска балона да го държи здраво и да не го пуска. Скоро го изпусна/изхвърли, не знам какво точно беше и се разплака, че си го иска. Еми не се върнах да го търся. Рева, пищя, но му мина.
Предстоят ни доста кризи и сега е моментът да очертаеш границите. Успех! /пожелавам го и на себе си/

Vera,
Благодаря и на теб за синтезираните съвети! И аз ти желая късмет, даже двоен, заради бройката.
А примера с балона е много правилен, защото съм виждала деца, на които не е била поставяна никава граница и никакви лишения и резултатът е напълно неадекватно и смущаващо поведение навсякъде.
Не ме разбирайте погрешно, луда съм по децата   , но идеята не е да им вредиме, което лично аз смятам, че се прави, когато всичко е позволено.

Абе аз съвети давам, но  у нас не е съвсем розово положението. Но опитвайки се да се придържам към горните съвети, нещата стават по-добре. Трудното е, че децата са малки и на тази възраст имат къса памет и не умеят да се въздържат и това налага неколкократни повторения всеки ден, но така ще е докато порастнат. Другото, което се опитвам е, да не крещя, не винаги успявам. Когато налагам забрана се старая да казвам "Не можеш да пишеш по стените и килима, но можеш да пишеш в тефтера и скицника! Хайде нарисувай ми зайче !" Т.е старая се да акцентирам на възможностите, които са му разрешени.
Друг пример се сещам с дъщеря ми и пак с балони /те са много актуална играчка сега в къщи/. Видяхме ги в един супермаркет и тя искаше да вземем. Взехме един пакет, но тя се разпищя, че иска да ги отваряме и да надуваме. Обясних й, че не може. Не подейства. После смених тактиката и й казах, че ще надуваме балоните, но като излезем от магазина. /т.е положително послание/. Обясних й, че така не е разрешено в магазините, че първо трябва да отидем при каката на касата и тя ще каже "цък" с машинката, мама ще даде парички и тогава вече балоните ще са наши и можем да надуваме колкото искаме. Успокои се сигурно на петото повтаряне на това същото. Накрая грейна от щастие като й казах, че тя е голяма и може да носи пакета с балоните, без да го отваря и да го даде на касата. После където видихме служителки в магазина, малката им викаше "Како, виж" и показваше гордо пакета с балони.
Ако бях настояла с варианта "Не може!", гаранция щяхме да съберем целия магазин с рева и панаира, който щеше да направи.
Това, което ти написах по-горе е базирано на съветите на Додсън от "Изкуството да бъдеш родител". Много полезна книжка .