Български деца отнети във Франция

Предлагам ви с разрешение на автора, в мой  превод от френски, моя редакция и мое заглавие, статия от Ксавие Коле публикувана в Интернет форума Контрапункт.
Борис Танушев


" Отправят ни упреци, че сме искали да се премахне експлоатацията на деца от техните родители, е добре, ние изповядваме това "престъпление". "
" Комунистически манифест " - Маркс

" Нашите позитивни предложения за бъдещото общество: премахване на семейството и частните връзки (...) "
" Развитие на социализма от утопия към наука " – Енгелс


В СССР Павел Морозов, герой на Съветския съюз, бе даден като пример за всички деца. Малкият Морозов на 13 годишна възраст е извършил "подвига" да издаде баща си, председател на местния съвет, който по време на глада организиран от комунистите в Украйна, е криел зърно и е издавал фалшиви документи, за да спаси земеделските производители от очакващата ги гладна смърт. Бащата е бил арестуван, депортиран и умрял в ГУЛАГ-а. За този акт на сина му е издигната статуя в Москва и името му е записано в школските книги.

В съветските училища дечицата са ги учили, че и те като Павел трябва да докладват всякакви антикомунистически думи или действия, казани или извършени от родителите им. В резултат са последвали много обвинения и процеси, тъй като съветското наказателно право позволява показанията на деца и анонимните доноси.

Същата политика се е прилагала и в национал-социалистическа Германия, където нито едно дете не е могло да се отскубне от програмите за обществено образование с расистко съдържание, приучващи го на всеотдайност към колектива. Децата е трябвало да докладват на учителите си всичко което биха могли да чуят срещу политиката на Райха, родителите са били арестувани в резултат на непредпазливи изказвания, дори в семейството си е трябвало да си държиш езика зад зъбите, за да си нямаш неприятности.

Ако тоталитарните режими в СССР, в нацистка Германия, в кастристка Куба можаха с години да оцелеят, това се дължи и на постоянния страх от доноса. Според данните събрани от Стефан Куртоа ГДР е имала 175 000 "спомагателни полицаи", 170 000 "неофициални сътрудници" и 90 000 офицери от държавна сигурност отговорни за наблюдението на своите сънародници. Тези информатори са били предимно от семейния кръг: съпруга, съпруг, вуйчо, чичо, племенник, заплащани за всеки отделен случай на предадена информация - отварянето на архивите на ЩАЗИ предизвика истинска  криза в германските семейства.


Тоталитарните режими не са сбъркали - за да е способен индивидът да абдикира от суверенитета и свободата си той трябва да е гол пред погледа на държавата. Нито една институция не трябва да стои между него и държавата представяна като изключителна гаранция за защита, защото е единствената, която може и има право да санкционира.

Семейството, родителите трябва да изоставят своята мисия и да бъдат отречени като първа институция. Родителите подчинени на държавата трябва да й предоставят децата си, за да бъдат те възпитавани от младежките й организации, комунистически или хитлеристки, или пък в социални ясли или детски градини по примера на Лебенсборн (асоциация, където млади майки са могли да раждат анонимно, след което са поверявали бебетата си на специализирани нацистки СС формирования). Откъснати от естествената си родителска връзка, децата са превръщани в продукт на тоталитаризма, малки послушни роботи без особена чувствителност или душевни терзания.

Естественото развитие на децата обаче предполага те на първо място да намерят подслон и закрила в техните семейства, където те да могат да се изграждат като самостоятелни индивиди. Това е на принципа на субсидиарността (на допълването на основното, т.е. решенията да се взимат колкото се може по-близко до бенефициента), което означава, че когато е възможно отговорността трябва да се делегира стъпка по стъпка тръгвайки от базата, т.е. от родителите. От това следва, че в едно свободно общество родителите са и си остават пример за децата, и като такива, те имат задължението и отговорността да им предоставят образование съответстващо на принципите, които те изповядват. Освен при доказано малтретиране (лошо отношение) институциите не трябва да се противопоставят или намесват в образованието на децата.

Този принцип е абсолютно задължително предисловие за всяко обсъждане на образованието и закрилата на децата. Това е защита, която предпазва обществото от тоталитарните отклонения основани на съмненията в първата от институциите му - семейството. Затова и във всички организации с тоталитарна насоченост може да се открие желанието за дискредитиране на семейството, като предусловие за омаловажаване на гражданското общество и свободата на мисълта.



Радостно е, че сме напуснали патриархалния модел, където главата на семейството е имал право  над живота и смъртта на неговите наследници. Днес институциите в лицето на социалните служби се намесват измествайки семейството в прилагането на принципа на субсидиарността, когато преценят, че то не се справя с упражняването на своите задължения за поддържане и възпитание на потомството си. Но разбира се това трябва да се случва, поне на теория, само при доказана загуба на капацитет от страна на родителите.

Оттук стигаме и до въпроса за доказателствата позволяващи да се твърди, че родителите не са успели да се справят, или другояче казано,  кога държавата има право да се намесва в личния живот на семействата и да им отнема най-скъпото и свято - децата, основният смисъл на съществуването на семейната клетка.

Отговор на горното дава концепцията за малтретиране на децата проявявящо се във форми като: липса или недостатъчно полагане на грижи или лечение, образователни пропуски и недостатъци, засегната физическа или психическа цялост. Всичко това представлява повод за частично или пълно отнемане на родителските права. Безспорно е, че в такъв момент безотговорността на родителите, ако е доказана, се обръща срещу тях и става причина за намеса на държавата.

Но за малтретиране трябва да се говори, предвид на разрушителните му за семейството последици, само чрез посредничеството на строго дефинирани критерии. Така например, не би трябвало да се класифицира в категорията лошо отношение нито поддържането на свръх хигиена, нито занемареността й, нито големият натиск за  успех в училището, нито липсата на специален интерес към училищните бележки. В противен случай, бъдещето на едно семейство би зависело изцяло от субективната преценка на един социален анкетьор.
 
Не трябва понятието за  малтретиране да се разширява и на базата на популярни в тази област образователни теории. Обществото още не се е съвзело от идеите на хипитата от 60-те години станали психолози, педагози или учители, които по подобие на д-р Бенджамин Спок учеха, че не трябва да се наказват децата, когато се държат лошо, защото това би могли да подрони самочувствието им. В скоби, трябва да си припомним, че синът на д-р Спок дотолкова е имал силно самочувствие, че се е самоубил.

В този ред на мисли сериозно трябва да се разтревожим от съществуването на проектозакон (от 2009-та), който третира като нанасяне на побой върху детето дори и предупредителното му поплясване по дупето, като за свеждането на това положение до знанието на родителите се предвижда четеното му в момента на сватбената им церемония!? Закон, който би направил автоматично 87% от родителите престъпници!


Поставеното на дневен ред обсъждане на предвиденото разширение на понятието за малтретиране в никакъв случай не хвърля сянка върху социалните работници, точно обратното. Какво на практика ще се случи ако успешно бъде прокаран този анти-пляскане закон? 

За да се отговори на изискванията му ще трябва: да се създадат нови работни места за социалните работници раздаващи въпросници в училищата, за да могат след това да изпращат повиквателни и получават достъп до родителските домове ; да се отварят нови места в интернатите, тези места на отчуждение и поквара, където съдията ще изпраща деца дори и само затова, че в него битува убеждението, че то е било шляпнато по дупето! ; да се създаде допълнителен корпус от възпитатели пред които всеки родител да защитава образователните си идеи с цел получаване от държавата на нещо като удостоверение за родителска годност ; да се наемат психолози и педагози, за да работят в образователните курсове организирани за "лоши" родители.

Можем да перифразираме едно изказване на Малика Сорел (есеист от алжирски произход, член на фр. държ. "Съвет по интеграция на населението") по повод ХАЛДЕ (фр. държ. "Комитет за борба срещу дискриминацията и за равенство"), като вместо употребеното от нея понятие дискриминация използваме малтретиране и вместо ХАЛДЕ  - социалните работници: " За да осигури собственото си съществуване, ХАЛДЕ [социалните работници] няма(т) друг избор освен да види(ят) дискриминация [малтретиране]  навсякъде, дори и с цената на включване в действие на въображението си, както това бе предложено от Жаклин Коста-Ласку (социолог, ръководител на фр. държ. "Обсерватория за статистики на имиграцията и интеграцията"). Как са могли "отговорни", политици да разработят една организация, която създава ежедневно своята собствена работа, както други създават ежедневно хляба? Представете си само, ако съдиите излизат всеки ден от съда, за да контролират живота ни и по този начин да изкарват за собствената си прехрана, а именно, да откриват потенциални съдебни спорове, които ще бъдат включени в техния "дружествен капитал"! "

В името на борбата срещу лошото отношение властта следователно прави бартер (разменна сделка) със свободата на родителите срещу свръхзащитеността на децата им (във Франция с цел превантивна защита са премахнати дори и детските люлки от градинките), но по този начин ние не получаваме нито едното нито другото. Защото ако можем да кажем, че социалните служби са в състояние да докажат легитимността на съществуването си чрез своята ангажираност за предотвратяване на злоупотребите в семейството то, чрез достигналото до нас ехо от съдебните процеси, разбираме, че в много случаи социалните служби не са реагирали навреме (главно в трудните предградия) и деца са умирали от небрежност или тормоз. От друга страна скандалът от Утро и други подобни нему но по-малко медиатизирани случаи показва, че социалните служби могат да се превърнат за децата и в инструмент на злото чрез своите прибързани или отмъстителни намеси.


Да си признаеш омразата към семейната институция, в името на "анти-буржоазната" си лява концепция не може да стане прекалено открито, най-добре е да се привлекат привържениците на правното разширение (т.е. на намесата на държавата и съдебната власт) на понятието за малтретиране, или пък то да си остане в достатъчно неопределени граници, за да могат произволно да се ограничават  правомощията на родителите в полза на държавата и особено на социалните работници.

Защото, и върху този момент трябва да се наблегне, знаейки, че всеки  държавен орган има тенденцията да разширява обсега си на действие чрез създаване и самовъзлагане на нови задачи в ущърб на частната инициатива и действие, не трябва да забравяме, че това е валидно и за социалните работници като служители изпълняващи държавническа мисия.
Следователно, не само от съображения свързани с убеждението на "социалните", че дори и да нямат информация за конкретна опасност, това не означава, че тя не съществува, но и по корпоратистки, на гилдията мотиви правата на родителите се орязват и принципът на субсидиарността се преобръща в полза на службите.

Ето защо трябва да се замислим за целесъобразността на интегриране на тази парадигма (за зловредното влияние на семейството като буржоазна отживелица) в органите отговарящи за образованието и закрилата на децата във Франция: администрация, съдебни инстанции, социални работници, учители и педагози, асоциации в сферата на обществените услуги с делегирани права от държавата. Всъщност, не може да се защитават децата ако се разглежда семейството като източник на алиенация (на отчуждение), без това да представлява сериозна заплаха за тяхното психологическо равновесие и загуба на социалните им ориентири.

Необходимо е следователно да посочим, обвиним и отстраним тези, които се крият зад задълженията си, за да се упражняват в социално инженерство. Не е допустимо те, имащите се се за най-добрите възпитатели на децата ни, да се смятат натоварени с мисия да трансформират обществото ни унищожавайки семейната клетка, която те си я представят като репродукция на една отречена от тях социална структура (семейството като ценност фигурира открито само в програмата на крайно десния "Френски национален фронт"). Те отхвърлят тази структура с всички рискове за съдбата на семействата породени от тежестта на субективните им решения. Дори и пред съдилищата за деца те се основават на своите слабо защитими образователни концепции в ущърб на солидните класически, които според тях обаче имат недостатъка да са "буржоазни".

Злоупотребите на социалните работници никога досега не са били истински заклеймявани и те никога досега не са били поставяни на мястото им, защото изглежда, че съдебната система също е заразена от омразата към семейството като "консервативна концепция" - в огромното си мнозинство френските държавни служители са с леви убеждения, дори и само от практични съображения тъй като когато социалистите са власт те им поддържат и постовете и привилегиите.

Но да останем при социалните работници и съмнението ни в интеграцията на базовите основания на тяхната мисия. Достатъчно е да се посочи, че в тях е служила Марина Петрела, станала впоследствие убиец от "Червените бригади", която, наказана с предупреждение за репресивното си поведение като социален служител,  е била подкрепена със зъби и нокти от мажоритарните синдикати на социалните асистенти и на работещите в системата на правната защита на детството ФСЮ и СЮД (и двата профсъюза си взаимодействат с комунистическия СЖТ). Достатъчно е да се хвърли един поглед върху тяхната проза, за да се разберат твърде специфичните им възгледи за семейството резултат от левичарската им идеология.

Така че може да се направи извода, че тези служители откриват смисъла на тяхната мисия в подобни, принизяващи ролята на семейството, възгледи и тълкуват през техните наочници поверителната информация, която са събрали за родителите. В техните очи семействата нямат еднакви права в зависимост от образованието на родителите (ако са имигранти например) или политическата им принадлежност (ако тя е "ретроградна").


По същия начин както политическите слонове се развихрят в стъкларския магазин на икономиката под претекст за благото на хората, мнозинството от социални работници в името на претенцията им за предотвратяване на лошото отношение преобръщат отправните точки на деца и родители с цел да "образоват" както едните, така и другите. Тяхното действие е насочено към легитимирането на алтернативния модел на родителство, в който образованието се превръща в дело на чиновниците и социалните работници.

Този алтернативен модел е в основата на печалните резултати за които ние всички знаем и по-специално за родителите, които пред авторитета на самообявилите се за спецове социални работници, се отдръпват от дисциплината и грижата за потомството си. Изправени пред тази ситуация, ние трябва да си признаем, че не може да се смята за нормално прехвърлянето на образователните отговорности на родителите върху псевдо-специалисти, които се смятат инвестирани с такава мисия само, защото притежават съответния сертификат и живеят, както и действително безотговорните родители, от публичната финансова манна – семейните надбавки за едните и субсидиите и възнагражденията за другите. (Във Франция премии на социалните работници се дават не за това, че са реинтегрирали едно дете откъснато от родителите му обратно в семейната среда, а за това, че бдително са го изтръгнали от тях!)

Вместо да разберат, че именно моделът "държава-бавачка" е този, който генерира болестите, които теоретиците на "най-доброто в световен мащаб" си вярват, че са призвани да лекуват, те предпочитат да продължат да приписват социалните проблеми, не на факта на прекаленото им вмешателство, а на липсата на такова. Те нямат усет за качеството на работата си а само за количеството й – ако обратното би било вярно, то тяхната роля би се ограничавала силно от стриктното прилагане на принципа за субсидиарност изискващ приоритетно ресурсите да се насочват към родната за детето семейна среда.

Мечтата на социалния работник е да има срещу себе си безотговорни родители, социални случаи, които разчитат на намесата им след отправен към тях зов за помощ, и такива, които ще им признаят "сбърканите" си образователни методи и "грешката" си да са си въобразявали, че могат по-добре от тях да възпитават децата си. Ако и да е било навремето уместно тези родители "черни овци" да бъдат прехвърлени от службата за "Съдебна защита на детството" (занимаваща се вече само с деца престъпници) на социалните специалисти "анти-семейство", трябва ли при все това това тяхно привилегировано положението априорно да продължава да определя отношението към семейството и на всички останали служби и отдели (включително и съда) имащи отношение към детството?


(Междуведомствена агенция за развитие и прилагане на мерки в помощ на хора инвалиди и с неадаптирано поведение)

Реформата на Закрила на детството даде възможност на играчите от тази сфера да очертаят позициите си. Сред тях е и АИДАПХИ, която сметна за необходимо да публикува свой собствен доклад (озаглавен "Приносът на АИДАПХИ") за вижданията си за реформата.

Този доста поучителен като цяло доклад си е поставил за основна цел да релативизира ролята на семейството за възпитанието на децата, препотвърждавайки  принципа за първенството на колектива обличайки го с псевдопрагматични съображения: " Необходимо е да погледнем по нов начин върху развитието на обществото, семейството и мястото на детето в него и да предефинираме ролята на родителите в XXI век. Възпитанието си остава основна грижа на родителите, но то не може да разчита само на тях. Да провъзгласим, че предвид последните събития в предградията [палежите],  насилието, Утро, Анжер [аферите], от които трябва да се поучим, наистина става въпрос за колективна отговорност. "

Възприемането на възпитанието на децата като колективна отговорност свежда до минимум прерогативите на родителите, в името на колективни и дори колективистични съображения. Подобни възгледи, както това ни учи историята, действително са били проповядвани в миналото. В горният цитат може да се припознае заемка от реч на Дантон произнесена пред Конвента (фр. рев. парламент) на 12-ти декември 1793, в която той прокламира: " Време е да се възстанови този велик принцип, който изглежда не се познава добре: че децата принадлежат на Републиката преди да принадлежат на техните родители. Никой повече от мен не уважава природата. Но социалният интерес изисква, че там трябва да има място само за чувствата. Кой ще ми гарантира, че децата обработени от егоизма на бащите си, няма да станат опасни за Републиката. (...) ние трябва да кажем на родителите : ние не откъсваме от вас децата ви ; но вие не можете да ги отскубнете от националното влияние. (...). "


Същата песен се носи и от образователната лига по случай честването на 150 годишнината от рождението на Жан Жорес (фр. социалист), която по този повод издаде и разпространи една доста показателна негова мисъл: " Демокрацията е длъжен да възпитава детството и детството има право да бъде възпитавано според принципи, които по-късно ще му осигурят човешката свобода. Никой няма право, нито физическото лице, нито семейството, нито духовните организации да се противопоставят на това задължение на нацията и на това право на детето. " (публикувано в Юманите на 2-ри август 1904 г.)

Плакатът на Жорес, който вися окачен в училищата, колежите и вузовете през цялата юбилейна година навежда на мисълта, че мисията на възпитателите е да набива в главите на младите политически принципи, които са насочени към промяна на обществото, заплашвайки едновременно с това семействата, които биха искали да се "противопоставят" на този процес. Така благодарение на педагозите на Лигата учениците са потопени в една тоталитарна визия за общество, последствие, което Жорес на времето си не е могъл да предвиди за разлика от тях.


С разширяването на своите задачи, социалните работници сами си създават "клиентела" от родителите докарани от тях до състояние на неспособност да поемат своите отговорности без да се страхуват от тяхната санкция, като по този начин те се изживяват като институция допълваща училището. В доказателство на това твърдение може да послужи отново доклада на АИДАПХИ в който се твърди, че дори и училището да е необходимо за социалния контрол - " Първият "естествен партньор" на родителите в образователната им функция е училището.", то то не може да бъде достатъчно като институция.

И наистина по тази логика (недостатъчност на училището), освен педагози трябват и социални асистенти, които да "калибрират стадото" и да вкарват в пътя "провалилите" се родители, да дават уроци на расисти, фашисти, паши, господари, дискриминатори, замърсители, скептици за устойчивото развитие, стожери на големия лош самоподдържащ се капиталистически пазар, като тези последните са от най-опасния вид, защото подхранват съмнението в необходимостта от "форматирането".

Всичко това, разбира се, е изразено с такт, финес, и дисциплинираност в изказа: " Ако в правомощията предоставени на преподавателския състав, като допълнение към педагагическото измерение, се включва и възпитателна част, то за нея те не могат сами да носят отговорност. Затова ние трябва да засилим социалното присъствие в училищата, и това да се направи още  от детската градина. Социални асистенти, съветници по възпитанието, специализирани педагози (за трудни деца), училищни лекари (психолози) трябва да могат да допълват педагогическия екип в училищата, така че всяко звено във веригата на образованието да може да получава подкрепа от страна на другите при подпомагането на децата, да може да придружава родителите при завещаването от тях на ценностите (на децата). "

В случай, че на някой все още не му е ясно каква точно е идеята на АИДАПХИ то със следващият ред му се доизяснява и без посредничеството на декриптаж:"Да възпитаваш, това е да приемеш да споделяш при завещаването на ценностите." Но следва и още по-силен момент - да възпитаваш е също: " да ситуираш детето както в личната му семейна история – произхода, така и в колективната социална история – за да го подготвиш за социален актьор. Възпитанието не трябва да бъде ограничено до размера на образованието. То е инструмент за връзка със социалните модели в които ние участваме и следователно сме колективно отговорни. Тези модели детето открива около себе си при израстването си извън сферата на семейството и училището. "

Така стигаме и  до символа на социалното инженерство вече отбелязан по-горе. Детето е разглеждано като ситуирано в колектив, който е призван да го моделира в допълнение към родителите, чийто модел не трябва да остава единственият. Това е типична холистична концепция (феномена като тоталност), която отрича свободата на индивида явяващ се само предмет на действие на социалните сили, които го превъзхождат. При все, че подобна асоциация между семеен и социален модел няма място в областта на образованието и защитата на детството тя се споделя от голяма част от възпитателите – да се трансформира обществото чрез премахване институцията на семейството в името на  лявата идея за преувеличената роля на класите.

Xavier Collet

Всичко друго ни предлагате, само не и съдебното решение.

Предлагам ви отново статия от Ксавие Коле, който след като се запозна с материалите за семейството ми я написа специално за нашия случай. Тя е в мой превод от френски, моя редакция и моя адаптация и въпреки, че отразява действителността във Франция е поднесена по начин, който позволява съдържанието й да надхвърли конкретността и на ситуацията и на държавата.
Борис Танушев

Основен проблем на социалните работници ангажирани със специфичната дейност за защита на детските интереси е, че не си дават сметка за границите на прерогативите си при намеса в семейните дела. Държат се като полицаи, които или само налагат глоби на неправилно паркирани, или напротив, преследват закоравяли и въоръжени престъпници. В резултат, произшествията дължащи се на тяхната непремерена намеса се умножават – от една страна незащитени на време пострадали деца, от друга, неправомерното и жестоко, разрушително за детската психика, откъсване от родителите им.

Въпреки редицата случаи „Утро” (афера, в която на всичките  тридесетина души обвиняеми, оказали се впоследствие невинни, социалните работници отнемат децата, като на доказани злодеи), професията на социалните, няма лош отзвук в пресата, какъвто в действителност заслужава за неопазените и потъпкани от нея човешки съдби. Тя продължава да вдъхновява като призвание онези слоеве от населението, които са влюбени в социалната трансформация за тяхна изгода и са невежи за всичко свързано с нормалното функциониране на семействата, тъй като самите те често произхождат от трудни семейства или пък не са създали свои в името на кариерата си.

Социални работници от асоциации субсидирани от държавата, чиновници от „Социална Помощ за Детството”, анкетьори на „Правна Защита на Младежта”, социални асистенти, представители на общинските съвети, детски психолози, детски сестри и други подобни, всичките те поддържат противоречиви и двойнствени отношения с родителите. Призвани да подпомагат семействата, тези служители са оставени по тяхна преценка да се заемат със социалните случаи опитвайки се  да изправят пропуските, които смятат, че те са открили, като размахват моркова на финансовото възнаграждение при послушно поведение или пък тоягата на мярката  „отнемане (пласиране) на децата” при отказ от „коопериране”.

Докато една част от тях, за съжаление само единици, изпълняват служебните се задължения професионално честно и без априорни убеждения и предразсъдъци, другата, която е или свръхсиндикализирана в левите и крайно леви профсъюзи или симпатизира на идеите им, налага безпрекословно своите възпитателни виждания на родителите, които според тях са или потенциални побойници или пък не могат да се справят с асоциалното или  граничещото с престъпността поведение на децата си.

И докато някои родители действително принадлежат към категорията на несправящите се със задълженията си и следователно децата им имат нужда да бъдат възпитавани макар и по начин, който е не е толкова противоречив колкото прилаганият досега, то вкарването на всички родители попаднали в полезрението на социалните под този общ знаменател, поражда далеч повече проблеми отколкото решава. Приписването им най-общо на лошо възпитателно отношение ги лишава от упражняването на естествено даденото им от природата право да учат децата си на стойностните взаимоотношения в живота, които нямат нищо общо с нагласените, подчинени на идеологията принципи, които се проповядват на семинарите за асоциации и служби свързани със защита на детството.

Като родителски простъпки изискващи тяхната намеса социалните оценяват дори и действия като: лишаване от излизане или от чат по Интернет, наказания или поощрения за училищен успех, използването на неучтив или ругателен тон, предупредителното шляпване по дупето ..., въобще всеки елемент, който според тях представлява стресов фактор водещ до намалена усвояемост на  училищния материал или пък подтиква към прояви на протест, които трябва да се овладяват навреме.  Стига се дори и до парадокса, при разведени или неживеещи заедно родители, да се третира автоматично като отрицателен елемент за възпитанието този от тях, който не заема „прогресивна” според разбиранията на социалните (или на съдията) идеологическа позиция.

Не по-обективно се процедуира и при клеветническите доноси спрямо някое семейство. На принципа няма дим без огън, не се търси кой крив, кой прав и свързана ли е ситуацията с евентуален стрес. С цел съдебно производство, социалният анкетьор се задейства, ако преди това семейството вече не е било изправено на съд по бързата процедура. Оттам нататък съдията се стреми да оправдае намесата на службите независимо от основанията на анкетата - въпросът за доказване въобще необходимостта от интервенция почти не се обсъжда. Съдията има за основна задача да наложи на родителите предписанията от докладите, а пък това, което има стойност за социалните, е предоставената им възможност да нахлуят в личното пространство на семейството и да се намесят в начина му на функциониране.

Видно е, че галактиката на социалната сфера съвсем не е от гостоприемните и е осеяна с метеоритни препятствия и черни дупки. Когато някоя семейна двойка е засмукана в мрака на неизвестността на някоя от тях, две са възможните й реакции - или тя е шокирана тъй като е била чиста пред съвестта си и затова и неподготвена за случващото се, или заживява с чувството на страх и виновност тъй като е предизвикала гневът на стихиите в лицето на споходилите я социални служби.

В крайна сметка обаче и тези, които на нещо са се надявали, бързо достигат до стадия на страха, тъй като нахлуването в живота им на социалния работник означава преди всичко, че ще бъдат съдени и осъдени по неговите психо-рационални критерии тип Пиер Бурдио (съвременен френски социолог разработил „теория на акцията”, според която социалните проблеми се разрешават в контекста на активното действие налагащо се на съзнанието чрез символично насилие, например – организираните от синдикатите стачки, които блокират транспорта взимайки по този начин пътниците за заложници на протеста си, за да могат да упражняват допълнителен натиск за удовлетворяване на претенциите си).

Ходенето по мъките на родителите, също както през средновековието, не завършва преди те да са направили по някое и друго самопризнание и да са се подложили на самокритика - та нима има семейство, в което никога не са ставали пререкания и не е повишавано глас ? В противен случай, те ще бъдат обявени за нежелаещи да работят съвместно със службите а оттам и за потенциално опасни, чиито деца, в името на принципа за превенция на риска, ще им бъдат отнети незабавно. Придобилата бързо очертания заплаха за откъсването на децата кара много от взетите на мушка невинни родители в крайна сметка да сътрудничат мислейки, че по този начин, ще ограничат вредните последствия, но всъщност само подсилват увереността на служителите, че правилно са ги набелязали.

Съществуват разбира се асоциации на пострадали родители, които биха могли да се намесят ако не с влияние то със съвети кои са грешките, които не трябва да се допускат и какви средства да се използват, за да се провалят намеренията на социалните торквемади (Tomas de Torquemada - велик инквизитор на Испания подвизавал се през 15-ти век). Работата е там, че изпадналите в шок обвинени родители нямат сили в този момент да разсъждават рационално и да търсят външна помощ, още повече, че объркани от случващото се, те почват да се съмняват в себе си и в правилността на досегашните си възпитателни методи и са склонни да вярват на поднесеното им като „експертно” мнение на социалните си инквизитори, за чиято намеса те смятат, че са дали някакъв действителен повод.

Вкарани обаче веднъж в механизма на доверие към действията на службите, към което социалните упорито и натрапчиво са ги подтиквали, те се смятат като за направили самопризнание, че са лоши или опасни родители. Оттук нататък те могат само да вървят по пътя на самообвинението давайки по този начин онова основание на социалните работници, което ще им позволи и без наличието на потвърдени факти да прокарат (или продължат) предварително решената мярка за отнемане на децата им.

Извеждането на детето извън семейството му е истински джакпот за тези, които се издържат от тази професия – 6 000 € на месец и за бройка, сума в пъти по-голяма от тази, с която биха се задоволили финансово затруднените родители, за да осигурят подходящи условия за развитието му в домашна обстановка. Какво от това, че всяко второ дете (от над 100 000 отнемани всяка година от родителите им във Франция), според данни на асоциацията „Нишката на Ариана”  се оказва впоследствие неправомерно дадено на други ! Тази индустрия свързана с децата, този бизнес, позволява доволното съществуване на стотици хиляди възпитатели, приемни семейства и социални работници, не без съучастничеството на съдиите, които на сляпо доверие приемат подготвените от социалните служби обвинителни досиета и безотказно се съгласяват да налагат поисканата мярка за откъсване на детето от родителите му. И ако в тази практика има изключения, то те са от тези, които потвърждават правилото.

Нанесените в психологически план поражения на родители и деца са необратими. Но какво значение има след като по този начин държавата се принуждава да подсилва социалната сфера създавайки нови работни места в нея, които от своя страна един ден ще изискат нови пласирания, за да поддържат заетостта си. Отстраняването на родителите като референти, с настаняването на подрастващите в чужда за тях среда, позволява на службите да си осигурят контрола върху тяхното развитие. Изтръгнатите от „буржоазната отживелица” на семейната традиция деца са много по-податливи на индоктриниране от морално неиздържаните педагогически концепции на „възпитателите” насочени към разрушаване на семейната среда в името на „социалното превъзпитание”.

Деструкция на която е подложено семейството е явна за отговорните за бъдещето на поколението си родители и те се борят с нея като я посочат на социалните работници и я разобличават, с което обаче само дават основание на последните да твърдят, че въпреки вредните последствия за децата, основанието за намесата им продължава да е в сила, тъй като си имат работа с неосъзнати и неосъзнаващи целта на тяхната интервенция родители.

Между многобройните примери на попадналите в тази ситуация родители е и една съпруга, която е имала неблагоразумието да сподели проблемите си на едно недискретно ухо. Ето как един психолог интерпретира факта на последвалия рапорт до социалните: Доносничката, активистка в асоциативната сфера на „солидарността” била продукт на последните промени в обществените нагласи за повече сигурност, като резултат от реакцията на Буш на атентатите от 11-ти септември и законите на Саркози за превантивно удължаване на задържането на хора изтърпели вече наказанието си но за които се допуска, че има опасност да рецидивират на свобода, както и за отваряне на съдебни досиета на душевно болните.

Всичките тези елементи, според психолога, водят към засилване на репресивните мерки, жертва на които стават и заподозрените родители. Социалните работници също били жертви но на политиката провеждана от десните за ограничаване на кредитите в обществения сектор, тъй като нямали достатъчно средства и служители да разследват обстойно всеки отделен случай. Обяснението, че вина за злощастието на родителите има и политическия климат в страната, отговорност за което носи предимно правителството, е показателно за перверзния начин по който се подхожда към тях. Едва ли не социалните биха се отнесли към тях различно, ако били не „консервативните” а „прогресивните” сили на власт. С този довод обаче на тях само им се предоставя възможността още по-успешно да разбият семейството като се изкарат съчувстващи на онзи от родителите, който би стоял по-близко до техните политически възгледи.

С минимално отдалечаване от ситуацията обаче може да се установи, че изтъкваните „смекчаващи вината обстоятелства” за намесата на социалните работници, са неиздържани. Те не са чакали да се възцари климатът на подозрителност, за да приложат своя социално заквасен „принцип за превенция на риска” срещу влиянието на буржоазната според тях институция на семейството. Тях ги вълнува не толкова преживяното от детето, колкото социалното положение и култура на родителите като източник на несъответстващи, според техните критерии, изисквания към успех в образованието. За тях подобни родители са не по малко опасни от изявените психопати и силно разстроените душевно болни, които завличат покрай себе си и семействата си.

Мотивът - развитието на детето е в „опасност”, е основният, с който социалните се легитимират в обществото и който им позволява безпардонно да нахлуват в личния живот. Набелязаните от тях родители нямат никаква възможност след това да докажат действителното си ниво на компетентност, тъй като какъвто и възпитателен метод да са избрали за децата си той като индивидуален, според колективистичната визия на социалните, не подсигурява в достатъчна степен пълноценното им развитие.

Принципите за възпитание във и чрез колективна среда, които са основополагащи за доктрината на социалните работници,  след срива на комунизма като идеология станаха повече или по-малко неудобни за явно афиширане и сега начините за налагането им са приели по-прикрити форми. Основната е да се привлече за потенциален съюзник поне единия от родителите дори и с цената на внасяне на изкуствено напрежение в семейната двойка чрез недомлъвки, подмятания и внушения по адрес на другия. За целта в действие влиза и познатото разпределение на ролите между добрия и съчувстващ и лошия и заплашващ социален, докато по-слабият не поддаде и се настрои срещу неотстъпчивостта на партньора си – няма по-добро оправдание за продължаване на намесата от разколебаните в себе си и в съюза си родители. ...

Среща се от време на време по някой и друг от социалните палачи, който да намери за необходимо да протестира лицемерно срещу твърде експедитивния начин за процедуиране на колегите си, но ще оправдае и себе си и тях с изискванията спуснати им „отгоре”,  на които те не можели да не се подчиняват. И ето как недоволството на семействата от работата им се насочва вместо към тях към правителството, което дори и да има вина, то тя не е в изискването за масовост на социалната репресия. Престъпниците винаги са знаели как да се оправдаят прехвърляйки отговорността за делата си върху този, чието задължение е било да ги контролира. Те се опитват сега, на базата на Стокхолмския синдром, да привлекат на своя страна родителите пренасочвайки основателните им оплаквания от собствената си котерия към държавната политика, която се стреми, поне официално, да сложи край на политически и идеологически оцветената практика на изтръгване на деца от семействата им.

Шапка ви свалям мръсници! Въпреки, че резултатът от работата ви се измерва с десетки ако не и със стотици хиляди разбити семейства и подложени на незаслужено страдание добри и любящи родители, чиито деца вие форматирате като личности зависими от социалната помощ, вие се изхитрявате и да манифестирате по улиците, за да ви увеличат издръжката за гнусната ви практика.

Каква наглост! Набелязаните почтени родители, срещу които никакво обвинение и никаква процедура няма да издържат в наказателен процес, рамо до рамо с тези които доносничат срещу тях, са призовани от социалните да изискват от правителството повече средства за увековечаване на инквизицията на която са подложени. Именно увековечаване, защото социалните торквемади са оставени на спокойствие от управляващите несмеещи  да закачат социалната им мафия от страх да не насочат гневът на родителите жертви към саморазправа с техните мъчители.

Xavier Collet

П.С. По данни изнесени във френския национален ежедневник „La Croix” („Кръстът”), в броя му от 13-ти май т.г., през 2008 г. над 284 000 деца и младежи, от които 265 913 на възраст под 18 години, са подложени на процедурата „защита на детството”, или около 2% от всички малолетни. От тях 141 600 са поверени на ASE („социална помощ за детството”), т.е. пласирани (настанени) извън семействата си – 39% в интернати, 61% в приемни семейства. 74% от всичките са откъснати със съдебно решение. Други 142 600 са подложени на „възпитателна мярка”, 72% в „отворена среда” (извън домовете им но с прекъсвания) и само 28% без извеждане от семейството. Асоциацията „Le Fil d’Ariane” („Нишката на Ариана” - най-значимото сдружение на пострадали родители във Франция) оценява на 77 000 броя на неправомерно откъснатите от родителите им деца.

Съдебното решение не може да бъде редактирано и адаптирано, както цитираните статии.

ПП Адаптирано... защо? За деца, може би? 

Как' Сийке, на съда всичко е ясно, да влезе убитият. Тея работи сме ги чеееели, чели, в блога му....
И?
Аз бих искала да видя доводите на съда в оригинал. А не само емоция някаква.

м-м-м-м

Я да видим чичко Гугъл какво ще каже за Мосю Xavier Collet:http://libertariens.chez-alice.fr/teknik.htm

En ce qui me concerne, j’ai 33 ans, je vis en banlieue parisienne et suis maître auxiliaire d’économie dans un petit lycée. Cependant mon occupation principale demeure l’activisme libertarien que j’exerce depuis 1986. Actuellement, je suis secrétaire général du mouvement et, avec notre développement accéléré ces derniers temps, c’est devenu une tâche écrasante. Pourtant je ressens ce militantisme comme un devoir car il est important que nous nous manifestions, dans la mesure où la cohérence de notre message marque une rupture complète vis-à-vis de la bouillie idéologique de la classe politique.
Ясно-млад човек -33 годишен ,парижанин...работи в гимназия...и е либертариен ,че и главен секретар на движението

На мен тази либертарианска философия никак не ми е ясна,понеже за пръв път я чувам.Така ,че пак питам "гуглето":

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%8 … D1%82%D0%B2%D0%BE

Либертарианството (на английски: libertarianism; от френската дума за свобода на френски: Liberté) е термин, използван от широк спектър [1] от политически философии, които са за максимализиране на индивидуалната свобода [2] и за минимализиране и дори отмяна на държавата[3] [4]. Либертарианците прегръщат гледни точки от този спектър, като се започне от минанархистки до анархистки възгледи [5] .

Либертарианството е правна философия и политическа идеология защитаваща естествените права - право на живот, лична свобода, право на собственост и стремеж към щастие. В основата на либертарианството е забраната за насилие върху индивида; защитата на личната свобода, решенията и действията на индивида, когато това не накърнява правата на друг индивид или група.

Либертарианството е правова, а не етична система, поради което е съвместимо с различни възгледи за морал: от консерватизъм до либертинизъм. Част от либертарианците са анархо-капиталисти, други са монархисти, но повечето защитават идеята за минималната държава.

М-м-м-ясно,че в минималната държава социални няма да има...



Xylometazolin -можеш ли да представиш реални аргументи,или всички трябва да сме партизани на юнашко доверие?
   нищо лично

Тук не беше ли забранена политическата пропаганда? Този Ксавие явно го е треснала графоманията, но може би не е съвсем за тук.

Прочетох темата, видях, че има и предходна такава, но никъде не видях в какво точно са обвинени родителите, за да им бъдат отнети децата. Преобладават преразкази, и то с понятия, които не са юридически и нямат такава стойност.
Другото, което ме шокира, е как тези деца не протестират срещу тази несправедливост, поне големите.
Следващото, което ме учудва, е че посолството ни там и МВнР нямат официално становище по въпроса.

Не мога, но ти можеш ли да ми представиш ясни и дефинирани аргументи срещу този баща? 
 
 

Аргументите са представени от съда, и не е наша работа да ги търсим.
Но всеки път, когато се попита за тях, глас в пустиня.

Защо да не е редно да ги търсим?
Какво лошо има в това?
Аз лично не приемам за последна инстанция нечий върховен орган, било то съд или нечия друга държавна структура.
Особено, ако виждам, че някъде или в нещо има нередности.

Гледам темата под друго заглавие, пак станала актуална.
Как очакват да си върнат децата тези хора, когато бащата съвсем е загубил връзката с главният мозък?
Освен това преливане от пусто в празно никакъв напредък не виждам, а годините минават....

Единственото, което ми лопсва в този случай е обективната гледна точка на фактите.
Фактите до сега се подават на час по лъжичка..и винаги съдържат доза съмнение.
съмнението така и не изчезна...

Tе това е. Някакви трактати, ту на френски, ту на български, някакви блогове....

Ей това е най-тъжното - че годините минават, а децата вече са порастнали. Това лято, следващото лято... и накрая бащата няма какъв друг плюс да отбележи освен упражненията по писане на дълги текстове с отсъстваща връзка към трагедията на децата.
Майката бележеше някакъв напредък, дано поне там да стане нещо.

Напредък според кого? argun, какво инфо имаш ти и колко достоверно е то, което ние не знаем, освен изложеното от бащата на децата?
 Достатъчно се начетох на конспиративни теории от няколко потребителки тук, които изкарахте бащата меко казано престъпник спрямо децата си.
 На какво основание?
 И наистина ли ти е тъжно, защото аз виждам че тезата, която развиваш в тази тема е в съвсем друга светлина?