Починали родители

Баща ми почина ,когато бях на 15.Не осъзнавах какво съм загубила ,тъй като с майка ми се разведоха, когато бях на 5.Честно казано за 40 години не намирам нещо хубаво за което да се сетя като преживяване с родителите ми .Понякога си мисля ,че животът ми ,би  протекъл по друг начин ,ако татко беше жив ,но......знае ли човек.А за "мама".Никога не съм й казвала мама,някак ми е  чуждо......Мислех ,че нещата ще се променят след като родих преди 2 години ,след дълги години надежда за внуче от нейна страна.А то какво стана ........След едно гостуване през лятото на миналата година,явно й дойде в повече и сега дори и детето не иска да търси ,а то милото баба та баба......Къса ми се сърцето ,но.......Завиждам на хората ,които имат хубави спомени с техните родители.....Може и да ми е мъчно ,ако  я няма ,но болката от безразличието е още по-голяма .Мен ме боли.

Татко ми липсва ужасно много.
Отиде си на 54г., месец след като се роси малката ми дъщеря.
Тя вече е на 3г. Опитвам се да и обясня защо баба е сама (моята майка), но болката ми сковава дори мисълта.
Най-много ме боли, че не успях да му кажа колко много го обичам всъщност.
Боли ме, че никога няма да чуя гласа му, стъпките и да почувствам атмосферата, която само той успяваше да създаде.
Сега, когато се завръщам в бащината си къща, усещам пустота, не е същото, въпреки че мама е там.
А как обичаше голямата ми дъщеря (първородната му внучка)!
За съжаление спомените и за него започват да избледняват в главицата.

Баща ми почина преди седем години на 41 , а майка ми преди 4 години на 43. В моментите ,когато ми е най-тежко си мисля,че са ме предали . Изпитвам огромна нужда от тях ,но ........ тях ги няма 

Майка ми почина преди 9 месеца ,съвсем неочаквано.А аз тъкмо бях родила.Тя успя да види един-единствен
път първородното си внуче.
Много ми е тежко и мъчно!  Наистина на празниците най-силно боли!
Почивай в мир,МАМО!
За всички родители,които ни гледат от горе!
 

    Досега не съм писала или говорила с непознати хора за огромната липса, която тая в душата си... Виждам, че споделяте- сигурно е окуражаващо да разбереш, че има много други хора, продължили след загуба на родител. Преди 7 год. си отиде баща ми, едва на 57 год. И неговата смърт беше внезапна и неочаквана, майка ми се срина, всичко се промени. Той беше опора (и морална, и финансова) на всички- на мен и моето семейство, на племенниците ми, които отгледа от малки...След 7 години все още усещам огромна липса и празнота...

Загубила съм родителите си преди 5години.Въпреки че имам прекрасно семейство,ми липсват ужасно...От тогава се чувствам много самотна,и понякога имам моменти в които болката просто ме обзема,няма ги хората които са ми били най-близки .Какво ли не бих дала да им покажа децата ..

Тъжна тема... Майка ми си отиде преди две години. Съвсем неочаквано. Порадва се на внучето си година и три месеца.
Най ми е мъчно, че той няма да си я спомня, а тя беше много голяма личност.
Бог да ги прости!

Абе, хора, съчувствам ви - и аз съм губила родител - но не мога да ви разбера. Какво значи "оставила ме", "предали ме" и други подобни - грозно е да говорите така, не са умряли по своя воля, не са ви изоставили, може би изобщо не са го искали. Не чувствате ли, че потъпквате паметта им, говорейки така? Стана ми много мъчно!
Когато почина баща ми, майка ми почна да ги реди същите. Не можех да слушам, беше все едно да сипва сол в отворената ми рана. Не я изостави, нито пък мен, повече от месец се бори с всички сили с болестта си, лежеше, стенеше, бълнуваше, съвземаше се и все нас търсеше. Наистина се бори мъжки! И накрая с подобни думи да се изтрие цялата му смелост и мъжество - не можах да го понеса! И все още не мога.
Изоставяне е когато някой напуска и забравя някого по своя воля, по свой избор и повече не се обръща назад. Смъртта е нещо съвсем друго. За предателството пък изобщо не ми се коментира.

Права си, Цвете от Луната, но ..... когато човек има проблем отива при мама или при тате и търси помощ, съвет, подкрепа, топлина ..... А аз нямам при кого да отида, мочно ми е, много ми липсват независимо че имам мое семейство, деца, приятели .... Липсва ми и боли дори и след толкова време и понякога наистина се чувствам предадена.

Когато човек има проблем, сяда и почва да търси как да го реши. Не тича при мама за съвет - тук говоря за зрели хора, самите те вече родители. За помощ и подкрепа да, но когато тях вече ги няма, не виждам смисъл да се реве и рита срещу фактите - просто потърси подкрепа и съвети другаде - близки, приятели, а най-добре близки приятели. 
Разбирам болката ти, но все още не мога нито да приема, нито да разбера чувството, че си предадена - сори. Голям човек си вече - вземи живота си в ръце, особено във времена на криза, поеми отговорност за решенията си, прояви смелост да вземаш решения - това е единствения начин.

Така трябва да бъде и вероятно повечето от тези които се чувстват "предадени" /в това число съм и аз/ го правят. Но там дълбоко в сърцето ми има нещо, което липсва. Все си задавам въпроса какво биха ме посъветвали, ако бяха до мен. Желанието родителите да бъдат до теб и реалната невъзможност просто се бият и от това боли. Не могат да бъдат заместени с нищо и никой, поне за мен.

 И аз смятам, че е неуместно, направо обвинително звучи да казвате, че са ви предали като са починали. Ако са се самоубили може би, но иначе кой си желае смъртта. Моите родители така се бориха с болестите си и смъртта си, така им се живееше, че последното за което мога да си помисля е,че са ме предали със смъртта си. На каквато и възраст да ги загубим е тежко. Татко получи инфаркт след смъртта на баба ми, неговата майка. Много болезнено я преживя, а той бе вече на 60 г. Аз ги загубих преди десетина години, но не е минал ден оттогава ,в който да не съм си мислила за тях и да не са ми липсвали .

Моят татко почина 2002 година. Спрях да отброявам дните, месеците и годините ... И аз изпитвам гняв, но може би той не е породен от факта,  че се чувствам предадена, а по-скоро от болката от осъзнатата невъзможност да променя нещата. Дори не съм сигурна на колко години беше ... може би на 47, а може би не... Какво значение има вече  По някога си спомням хубавите мигове прекарани заедно, понякога не толкова хубави... Каквито и да са, те завинаги ще си останат само наши - на мен и на моят любим татко. Никога няма да забравя думите, които каза, може би седмица преди внезапно да си отиде: "Щерко, където и да си, винаги те наблюдавам и те пазя!" Тогава ми прозвуча странно, но сега знам, че е точно така  Някой ден, ще се срещнем отново и много ще му се накарам за едно неизпълнено обещание.
Та ... мили дами, нека да не тълкуваме болката на другите. Всеки, който е загубил родител има право да страда, да упреква, да се гневи на каквото и както си ще  Съвет и кураж, все ще се намери приятел, които да ти даде, но онзи наистина загрижен поглед и онова бащино потупване по рамото или майчина прегръдка, няма кой да замести.
Да почиват в мир!

Не мога да ви разбера, как може така да говорите ?
Не забравяйте, че и тези "100 годишни старчоци" имат деца и те се молят за живота и здравето им.
Като малки деца разсъждавате.
Баща ми почина като бях в 6 или 7 клас, не си спомням точно, на 37 години беше - рак, химиотерапии и т.н. 
Но да съм тръгнал да виня възрастните хора, че са живи ?
Това е невъобразимо, как може зряли хора като вас да имат толкова повърхностно мислене ?
Знаете, че няма лоши и добри на кой когато му е писано, но когато става въпрос за нашите роднини - те са най-добрите, другите са лоши и не заслужават да живеят.
Я се поставете на мястото на децата на родителите, за които прочетох какви ли не глупости, вие ако имахте много възрастни родители и някой каже - те са стари, как може да живеят, вие как ще се почувствате ? Няма ли да ви е обидно ?
Гняв колкото щете всеки е насъбрал, но защо така трябва да го показвате ?
Прабаба ми е жива, на 89 години е, надживя съпруга си, едната от трите си дъщери, двама от мъжете на внучките си, но какво сега, да съжалявам че е жива ли, вместо да се радвам ?
Просто не мога да ви разбера как може да се отнасяте към хората, да, обидно ви е че по-младите по-рано са си отишли, но и възрастните си имат семейства и те се тревожат за тях, просто съм без думи.

За мое огромно съжаление и аз се присъединявам към вас!Вчера станаха 40 дни откакто мама почина!Внезапно!Здрава права жена ,получи инсулт и за една седмица си отиде!Много боли!И наистина болката е по-страшна и от физическа болка!Чувствам някаква огромна празнина,огромна дупка,която не се вижда но се усеща!Много съм получила от родителите ми-говоря по -скоро за подкрепа,за възпитание и т.н.С брат ми се държим-млади сме ,мъчно ни е ,но знаем че живота трябва да продължи,но за баща ми е много по-трудно!Заради него трябва да сме още по-силни!Като че ли мама беше най-голямата опора за всички ни!
Миналата година се омъжих и се радвам,че поне това успя да види и да изживее всичките ми емоции с мен!Но ми е адски тежко ,че не доживя да види внуци,като че ли от това ме боли най-много!А щеше да е най-прекрасната баба на света в това съм сигурна!
Аз съм на 22,ето създала съм семейство,но имаше още толкова много неща да науча от нея!Всеки ден се чувахме по телефона,говорехме си за разни дребни нещица от ежедневието,обсъждали сме с нея какво ли не-като се почне от това коя какво е сготвила,как го е направила,какво мисли да направи,до проблеми ,за които съм искала съвет от нея и винаги ми е помагала да ги разреша!И сега искам да звънна и да я попитам  за какво ли,случвало ми се е да посегна дори към телефона и в следващия момент се сещам за ужасната действителност!
Не мога да кажа ,че ме е предала,както много други казаха!тя не го е искала,както и никой не го иска.По-скоро съм ядосана на неприятните изненади,които ни поднася живота!Знам ,че всички  това ни чака,но поне да има някакъв ред!Защо не си отиваме по реда по който сме се родили?!Баба ми и дядо ми са живи,моля се поне тях да успея да зарадвам с правнуци,но можете да си представите за тях пък какво е било да погребат детето си!
Но това е живота-трябва да се продължи по някакъв начин!Болката и липсата никога няма да отминат,но явно се свиква с това!
Макар че загубих мама рано(за мен е рано) все пак се радвам че имах такава прекрасна МАЙКА и че съм получила толкова обич и топлина от нея,защото има хора,които никога не са го почувствали и не са го разбрали това чувство!
Съжалявам за всички вас които сте преживяли такава загуба и ви пожелавам да бъдете много силни и да се борите!