Приспиването ме влудява

То това, както е описано в началото на темата, си влудява, как няма да влудява.
Крейзи чик, в една много сладка тема в момента, май беше на Ирен:
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=512427.0;topicseen
и като родител на по- големки и то две деца питах подобно:
"А на мен ми е любопитно следното- при семейство с повече от едно дете, при което малкото е в спалнята на родителите си, а голямото спи в своята стая, но е голямо /9-15 годишно, да речем/, къде се усамотяват родителите? Понеже голямото, нали се сещате, поне тези, които имат големи деца, не е сигурно, че като си легне на леглото ще заспи, то става до тоалетна, може да реши нещо да погледне в хола, да хапне от хладилника в кухнята, да седне в трапезарията и т.н.?" Т.е. как да запълня породили се/вродили се или както там "високи нужди"? Ако такива нужди имат и двете ми деца, барабар със съпруга чия нужда да запълня? А моите нужди кога?
Ей такива едни простички неща си мисля.

Вили, не знам дали прочете първият постинг, но там се съдържа вопъл на майка, която се влудява от приспиването на собственото си дете и очевидно това е лично неин проблем, разпознат от самата нея като такъв. Не на някой страничен анализатор или наблюдател.

Колкото до 15-те години - искрено се надявам самата ти да не се изненадаш някога, напред в бъдещето. И с това спирам вече, че то очевАдно няма смисъл наистина.

  това  трябваше да го изпратя на лични.
Съжалявам.

Мхм, Judy, тоз въпрос винаги е бил любопитен и за мен.   Но се интересувам и от семействата с едно дете, което заспива в 21.00 на семейната спалня. Не че ми е работа, но все пак... тези хора винаги ли правят секс на дивана в дневната или връз кухнята? Години наред?  


Вили., ако трябва да съм честна, много не разбирам за какво говориш. Първо бебето имало високи нужди /това как се установява?/, после пък се оказва, че всъщност ти си умирала за сън. Последно, чии нужди обсъждаме и каква връзка има твоят личен случай с тази тема?

Не настоява за нищо подобно. Просто от всички възможни начини, само този давa резултат в крайна сметка.

Повечето родители, които приспиват или вземат децата си със себе си, го правят, защото децата само така заспиват. Ето, дара спомена как повечето родители купуват легла за бебетата си и съответно се опитват да ги накарат да спят в тях. Някои бебета нямат проблем с това, други обаче се дерат отчаяно, докато не бъдат взети.

И понеже майката има инстинкт, който й подсказва, че не е редно да оставя бебето да се дере така или пък защото е чела, че:

Какво става в мозъка на бебето при продължителен плач?

Историкът-психолог Лойд деМаус обяснява: “Травмите, които са неизбежни поради състоянието на безпомощност, могат да бъдат сериозно увреждане на хипоталамуса, причинено от умирането на неврони (нанясайки по този начин значителни вреди). Това се случва поради огромното количество осводобени (по време на травматизиращото за бебето преживяване) кортизол, адреналин и други хормони на стреса, което не само уврежда мозъчните клетки и паметта, но и поставя началото на продължителен дисбаланс на биохимичния състав на мозъка. Смята се, че изобилието на тези химикали и хормони в мозъка причинява изчезването на чувствителността към страх (намираща се в амигдала) и намаляването на нормалните нива на серотонина.

Например, деца, които са травматизирани по подобен начин, често израстват без чувство на страх (и дори на съчувствие и съмосъхранение) и често стават побойници. В техния мозък има по-ниски нива на хормона вазопресин, който регулира агресията, и ниски нива на серотонин, който е познат като успокояващ нервотрансмитер. Ниските нива на серотонин са най-честата причина за насилие и се свързват с високи нива на самоубийства, убийства, палежи, антисоциално поведение, само-осакатяване и други проблеми, причинени от агресия.

То тя предпочита да гушне и успокои бебето, отколкото да го "възпитава" с тормоз.


Колкото до теориите ви, че детето до пълнолетие ще спи при родителите си, тези опасения са неуместни. Децата се развиват и се променят, с годините родителският авторитет отслабва, а през пубертета детето изпитва естествен стремеж да се дистанцира от родителите си.
Ако не му е наложена някаква травма и принудителна или насилствена раздяла, то това ще си стане по инициатива на детето. Ако е трмозено насила да бъде отучавано, естествено може и до след пълнолетие да иска да спи при тях.

Ескарина го е обяснила много по добре от мен !
Вярвам че това не са просто теории.

Там е работата, че никоя от нас не борави с теории, макар ти да си настояваш за своето   Опасенията ни най-малко не са неуместни, след като дори в собствената ми фамилия има практически случай на доооооооста дълго съвместно спане, а също и къпане, които си доведоха до логичните последствия. Изобщо не е задължително детето да инициира отделяне, а всъщност не е и редно. Струва ми се крайно безотговорно да седим и да чакаме децата да свършат нашата работа. След като така или инак бъдещето на едно дете е да се храни, спи, облича и т.н. самО, отлагането на самостоятелните му навици до последно си е чист родителски мързел или егоизъм, замаскиран под разни възвишени концепции, нужди и прочее. Щото не говорим за новородени в тази тема, нали, а за поотраснали дечица  

Колкото до плача, Ескарина, от него тръгват според мен родителските главоболия. Не съм видяла досега положителен резултат от безумния стремеж бебето никога да не плаче. Мое мнение, де. Прави ми впечатление, че трескавият ужас, който предизвиква у някои хора плачещото бебе, води до създаването на небивало вредни домашни порядки /като например разнасяне на ръце ден и нощ; спане при родителите; памперси и биби до преклонна възраст и още милион/, които впоследствие се оправдават с линкове като горепосочения и се кръщават "всеотдайна грижа".  

И такава тема имаше- дали ни е страх от децата ни, точно за плачове и тръшкания идеше реч. Жалко, че се разводни с безплодни теории и тя и се отдалечи от зададения въпрос. За мен бе много интересна.

Направо горещошоколадова тема , голямо любопитство ,брей, как е при другите. Иначе безспорно дава информация - можеш да се осведомиш, че освен заспиването на децата и секса на родителите, трябвало да е по график на подходящите за целта места. Сега вече съвсем ми става ясно защо някои хора така се вкопчват в режимите
Малко въображение понякога няма да навреди.

Страхотна е. Чудя се една камара новаци в ДиС си смучат от пръстите какво ли не, пък то като се завъртиш край широко обсъжданите неща вземе, че стане най- хубаво.

Да повторя още един път - специално за Ирена - ние не спим с детето си в едно легло. Той има креватче, долепено до спалнята ни. Заспи ли - премествам го там. Коя точно част не разбра?
От там нататък във времето от около 9:30 - 10 часа вечерта до 7 сутринта пак мога да общувам с мъжа си както сметна за добре.
И преди да скочите какъв ужас на ужасите криминален е да го правим баш до детето, нека напомня, че до не чак толкова далечно минало хората масово са спели по m-найсе човека в една стая, деца и родители на куп. На двора може би е трябвало да се изнасят? А към днешна дата по цял свят има семейства, живеещи в маломерни апартаменти, т.е. разполагат с една стая само. В такъв случай какво се прави само и само да си осигурят уединение - организират детска стая в баня/тоалетната ли? Нека не бъдем лицемери.

Вили, мерси за линка за спокойното спане - ще го прочета
Аз междувременно продължавам да търся причината и да пробвам неща (към Judy и Човечето това). Подобрение има, но има и още какво да се желае.

Crazy Chick, упорито продължаваш да манипулираш думите ми Как разбра, че държа да го приспивам? Къде съм го написала? Приспивам го, както Ескарина вече е обяснила, защото нищо друго не действа.

Относно примера с 14 годишното дете, спящо с родителите си - не само, че не е показателен, а е напълно неуместен. Да се твърди, че щом е известен някакъв екстремен единичен случай, значи в кърпа е вързано и едногодишно дете, спящо край родителите си да се "научи" на същото, е просто нелепо. Да не говорим, че ако така неизкоренимо се затвърждаваха навиците с напредване на възрастта, то вероятно имаме пълно основание да вярваме, че това дете ще спи с родителите си до пенсионна възраст. Не ми се вярва

А що касае въпроса "само плачът ли е индикатор за нуждата от физически контакт" бих отговорила, че:
а/ не бих използвала думата "само"
б/ да, плачът е индикатор, защото малкото дете не може с думи да обясни нуждите и чувствата си и плачът е неговият начин да сигнализира за болка, дискомфорт, страх, глад, умора и т.н. Ако човек е отстранил всички възможни причини (физически) и все пак детето продължава да плаче, успокоявайки се само от присъствието на най-близкия си човек какво да направим? Да го изолираме, докато все пак претръпне, защото ... иначе било егоистично... и бягаме от родителската отговорност да го научим на самостоятелност

Аз много се чудя, четеш учебници по невробиология, обаче спомени от детството си нямаш ли?
Защото аз си спомням от много ранна детска възраст различни емоции, случки и т.н., реакциите на възрастните и какво са провокирали те у мен.
Нямаш ли спомен например да те е било ужасно страх от нещо и как мама идва, гушва те и на теб веднага ти става по-добре?
Или пък спомен за усещането да се страхуваш за нещо, но да бъдеш отблъсната и да ти се каже, че страховете ти са глупости, да се оправяш сама, да си заминаваш в стаята, където малко като поседиш, ще се научиш и т.н.?

А същото не е ли валидно и към днешна дата, на възрастта на която си?
Например, прибираш се в къщи, имала си ужасен ден, реве ти се, нервно ти е, отиваш при мъжа си да си изплачеш болката, очаквайки да те гушне и да прояви разбиране, обаче той ти казва "абе к'во ме занимаваш с тея женски тъпни. я като си в такова настроение заминавай си отатъка, като ти мине, ела"? Предполагам не е трудно да се направи разликата?

Независимо от писанията по дебелите книги, приемам детето си за равно на мен, държа се с него така, както бих искала да се държат с мен близките ми. Ако му е зле - гушкам и успокоявам. Ако му е добре и иска самостоятелност - не му преча.
И макар, че различните родителски подходи дават различни резултати при различните деца, според натюрела им, то аз интуитивно усещам, че тук и сега трябва да бъда максимално отговаряща на нуждите на детето си, дори това да ми коства повечко усилие (или да изпадам в затруднения и да търся и помощ ако се налага ), с надеждата, че пораствайки ще се превърне също в човек, умеещ да отговаря на чуждите нужди, грижовен и емпатичен. За мен това е важно.
За други хора е важно да бъде самостоятелен, дисциплиниран и рационален.
Всъщност това е важно за всеки, стига цената, която трябва да бъде платена (от носителя на тези качества) не е свързана с някакъв вид психическа травма от детството и последиците ѝ върху качеството му на живот.
Дали това е така, само порасналите деца могат да кажат.
Дано да няма за какво да се самообвиняваме след време. И "хората с режимите", и "хипарите, последователи на привързаното родителство"

Що реши, че ги чета? Я си представи, че направо ги пиша

Спомени от детството си имам, но далеч след възрастта от 6 месеца или годинка, когато вече съм била възголемшка за разнасяне и приспиване. Помисли върху следното - възможно ли е според теб едно дете да изпита чувство на самота, ако не е привикнало на 24-часова компания? Възможно ли е да изпитва страх от изоставяне, ако не е научено на денонощно чуждо присъствие? Може ли да се потиска от нови места, хора и други нови осезания, ако е свикнало от самото начало с разнообразие? Реакциите на бебето и детето имат пряка връзка с най-най-първите му впечатления за света. Понякога, за да се отстрани или поправи даден навик, родителите трябва да се върнат доста назад.

А за плача... винаги, когато се заговори за него по начин като твоя, започвам да се питам: наистина ли някой вярва, че светът на бебетата е изпълнен с толкова много болка, дискомфорт, глад, мъка, страх и умора?   На мен лично никога не ми е хрумвала подобна готическа картина, нито съм се чувствала като майка на мъченици, чиито безкрайни страдания трябва да облекчавам... Бебетата плачат, защото това е едното едничко нещо, което могат да правят - не им е възможно ни да се усмихнат, ни да се напикаят съзнателно. Естествено, че с плач сигнализират за нередност, но с плач изразяват и присъствието си на този свят.

Амии.... моят опит показва, че ако бебето не изпитва някакъв дискомфорт, изобщо не си прави труда да изразява присъствието си
А усмивките от 2ри месец нататък са съзнателни

Що се отнася до първите ти въпроси - зададени така, действително звучат резонно.
Но.
Мнението ми е, че едно бебе, особено под 6 месеца на нищо нито можеш да го научиш, нито да му създадеш навик. Дотогава си карат само на инстинкти и според нуждите си, които при някои деца са по-малобройни и лесни за обслужване от възрастен, а други са по-изискващи.
Не си спомням след като ни изписаха да съм положила някакви специални усилия да науча детето си да не заспива само.

А в свят с инквизиторски мъчения не знам дали бебетата живеят, но ако ти си гладна 3-4 пъти дневно, те са гладни на всеки 2 часа в 24 часовото денонощие (т.е. доста поводи за рев). Като отмине този период идват разни други страхове - че майка му е в далечната кухня и е извън зрителното му поле. То не може да мисли като голям и ако за теб проблем означава, че някой ти е блъснал колата, а след това ти е вдигнал скандал и се е чупил, за детето неизвестността дали случайно майка му не е изчезнала завинаги зад вратата в кухнята е най-големия проблем, с който се е сблъсквало и с който опитността и незрялата му емоционалност му пречат да реши. Освен това има и други проблеми - отмъкнати кофи/лопати на пясъка = рев (това може да е аналог с някой непознат да реши, че ще иска лично твоя си лаптоп и идва да ти го грабне от ръцете) и т.н. и т.н.
Поводи за рев и безкрайни детски проблеми колкото щеш. Тука пак казвам, че плачът е индикатор за дискомфорт и ако когато си уморена ти можеш да кажеш "уморих се" или просто да си тръгнеш, едно малко дете просто ще започне да реве.
Просто проблемите в живота ни се дават в максималната степен, която можем да разрешим на етапа си от развитие

А и още нещо забравих - ОК, спомените ти са от детската градина да кажем. Но това по какъв начин означава, че чувствата ти в детската градина са по-истински, а нуждите ти по-значими, от тези на едногодишно дете?

За плача - моето като бебе плачеше само при дискомфорт. Имало е случаи, в които по-бавно съм схващала какво иска да каже, но абсолютно винаги е имало причина. От момента, в който придобихме опит и успявахме да предусетим нуждните, не чухме гласа й ...

Моето плачеше само като се бавеше манджата.
Между другото, по медицинските картони, където се описват уменията, които бебетата трябва да придобиват на различни възрасти (получих такъв от един приятел - педиатър), пише " От втория месец - глас, различен от плач". Демек че детето трябва да започне да гука и да издава всевъзможни звуци, различни от плач, т.е. да е ясно, че показва друга емоция.