Да си поговорим за различията в гледните точки?

На мен пък така темата ми харесва! Аз съм за 100% обичане пък каквото сабя покаже! Естествено, че всеки си задава въпроси и търси отговорите по свой начин, но хората са различни, децата са ни различни и съдбите също. Нали това му е хубавото на света - разнообразието! Може и да греша, но кой е безгрешен?! Затова сме тук, за да си сверяваме часовниците, нали така? на всички позитивни мами! Уча се от вашия опит и вървя стъпка по стъпка, използвам всеки миг с малката си дъщеря да си даряваме обич и дано по-малко бъркам във възпитанието и! 

Малко се притеснявам от това което искам да кажа,но това е реалният ми живот.Притеснена съм,защото нямам вашият опит,понеже със съпруга ми сега подготвяме документи за осиновяване на малко човече,но ще споделя това през което съм преминала.Осиновена съм на 4 мес.Баща ми е бил против да ми кажат за предприетото и това е било негово право на избор за което не го упреквам ,въпреки ,че не мисля като него.Майка ми казваше,че съм мъжкараната на блока,защото бях по-луда глава и от момчетата.Да не ви казвам ,че съм шита по главата, под коляното/защото исках на 9 год. да се катеря по кюнеца на водосточната тръба/ и къде ли още не са ме лепили.Помня как много пъти са ми са карали,защото изчезвах без да знаят къде съм,а по това време в Плевен отвлякоха много деца.Помня единичните пъти/ може би до 5/,когато татко ме е бил,но с право си е заслужавало,но най-много помня любовта им,която ми даваха през цялото време.Нито веднъж не са ми намекнали ,че съм осиновена или нещо в тази насока.Не са ми давали ни най-малък повод,че не стоят до мен или,че не са доволни от осиновяването си.Повярвайте ми ,че бях трудно дете,особено през пуберитета,когато се затворих и всичко преживявах вътрешно.Сигурно щях да бъда за момент разочарована,ако бях на тяхно място.Бях на 8 год.,когато една съседка ми каза,че съм осиновена и то с израза"копеле,ти не си знаеш родителите"и слава Богу,че тогава не съм била стеснителна като сега/от пуберитета насам/,защото и отговорих,че знам и,че тези които ме гледат са истинските ми родители.Нали ви казвам,никой от наште не ми го беше казал,но аз някак си вътре имах такова усещане и се радвам,че Бог ми е дал сила така да ги защитя.След време родителите ми разбраха и искаха да я съдят,но аз им казах,че за мен проблем не съществува и да не се занимават с такива хора.Тогава ми дадоха имената на хората,които са ме създали и ми казаха,че ако искам можем да ги намерим.Убедих ги,че единственото което имам към тези хора макар и някой ден да ги срещна е да им благодаря,че са ме оставили да живея,за да имам такива приекрасни родители като истинските ми.Преди 15 год.баща ми почина,а малко след това без аз да търся тъй като имам диабет ,разбрах,че жената която ме е родила е лекар-ендокринолог.Незнам дали да го нарека ирония на живота.Знам само,че съм била щастлива с тези които са ме осиновили и уче те са били щастливи с мен.Минали сме през много трудности,но защо да търсим причината в гените.Все пак те също са променлива величина.Важното е да дадем всичко от себе си като родители и вярвам,че доброто което сме направили рано или по-късно ще даде своя плод.Мое правило в живота е"Давай любов и не чакай да ти се върне".Извинявайте ,ако излязох от темата или съм досадила на някой!

Сарая    Благодаря ти,даде ми надежда и ме успокои.Дано и моето дете някога да мисли като теб!

Толкова много неща искам да ви кажа, че не знам от къде да започна!

Момичета, обичайте децата си и ги възпитавайте така, както смятате за правилно. Разликата между биологичните родители и осиновителите е само в това, че осиновителите знаят, че са осиновили и постоянно мислят за това. Ако можете, забравете, че детето ви не носи вашите гени- така ще живеете много по-лесно, а и резултатите от вашите усилия да възпитате добър човек ще са по-добри! Ако се замислите, ще намерите и във вашите семейства роднини, които не си пасват с представите ви за добре възпитани и добре вписани в обществото хора. Никога няма гаранция, че от добри родители ще се роди добро дете. И обратно.

Аз съм осиновена, когато съм била на 4м. Разбрах за това, когато бях в 5ти клас. Дълго живях с мисълта за моята "първична рана" и ще ви призная, че тя по-скоро ми е служила за оправдание на някои неуместни действия от моя страна, без реално да я е имало. Аз съм получавала много любов от моите родители и това "изоставяне" е само щит срещу всеки проблем, който другите хора, които не са осиновени, трябва да понесет лице в лице. Например, гаджето ми в 9ти клас ме изоставя и аз си казвам "ето на- всички ме изоставят"! Каква глупост! Сега си давам сметка, че ако не съм знаела за първото ми изоставяне, щях да търся обяснение другаде и това щеше да е реалното обяснение, а не някакви измислици.

Пуберитетът е трудна възраст за всички. Хормоналните промени се отразяват на поведението на децата и често родителите се чудят къде са сгрешили. По-лошото е, че детето може да тръгне в грешна посока, която трайно да попречи на бъдещето му и това е, което най-много ужасява родителите. Внимавайте в каква среда се движи детето ви и му налагайте, ако ще и с цената на лоши думи и жестоки скандали, да се среща с хора, които на вас ви се струват подходящи. Така моите родители ме спасиха. Мразех ги и им го казвах. Те продължаваха да ми се налагат и така изтикахме този период. Сега, когато татко вече е покойник, а мама е доста възрастна и не може да оцелее без мен, смятам, че ме направиха добър човек.

Знам, че всички тук очакват да прочетат дали гените определят характера ми. Наистина не знам, за това не пиша нищо по въпроса. За себе си отдавам на възпитанието и средата всичко, което ме е оформило. Гените са направили косата ми къдрава, а очите ми кафеви- това е научно доказано и му вярвам. Не вярвам, обаче, да са направили душевността ми и чувството ми за добро и зло- това го научих от родителите си, от книгите и от приятелите. Факт.

Опитах се да бъда максимално кратка, но не се получи. Желая ви успех с дечицата ви!!

някак си напоследък подобни теми не могат да ме накарат да бъда достатъчно сериозна.
струват ми се изкуствени.

да, децата ни са осиновени, да, имат различен от нашия генетичен материал. НО са деца.
а едно дете има нужда от обич. безрезервна и неизбирателна.

с биологичните е лесно. родил си го, обичаш си го. ако стане леке или успяваш да продължиш да го обичаш така, или почваш да казваш, че носи нечии други гени, я от луда баба, я от луд роднина, или просто го отделяш от сърцето си.
с осиновените е още по лесно. ако се окаже леке, значи са чуждите гени, тези на майката пачавра и бащата безхаберник.

а всички деца са просто деца и после стават възрастни. напълно самостоятелни и отделни индивиди.
всяко дете си има някаква своя болка. аз например имам тази, че съм ерзац за починалия ми брат, а майка ми и баща ми са ме направили просто защото всички хора имат деца и така е редно.
нямаха време за мен, градяха кариера и аз бях нещо като необходимото зло.

винаги съм била опако дете. получих много обич, но просто не съм била умишлено създадена с цел да ставам самостоятелна еди8ница, а за да запълня някаква празнота. обичта беше към вече съществуващ индивид, а родителите ми така и цял живот не доизясниха отношенията си.

бяхме странно семейство, мама и татко, после една празнота, после баба и аз.
така усещам нещата, дано майка ми никога не разбере това, което мисля....

та, дойде пубертета. като имаме предвид, че още на 3 годинки избягах от вкъщи и си бих камшика да тързя златни парцалчета на километър от нас, в пубертета беше страшно.
започнах да водя полов живот от 12 годишна. що беше мъж, нямаше никакви шансове. купони, пиянства, оргии, бягане за месеци от вкъщи. наркотици и алкохол и какво ли не още, няма да разказвам, че ще ви настръхнат косите.

майка ми се е омъжила девствена, била е такава и месец след сватбата си. леля ми, нейната сестра е била същият пожар като мен.  сега е една жена, за която човек би помислил, че цял живот е била само с един мъж и се е учила прилежно....
аз едвам завърших гимназия, макар че и с неучене имам успех много добър.
явно е ген...

та, пази боже детето ми да носи моите гени, ще ме направи на луда калинка. каквито и гени да носи, все съм на далавера, че не са моите
щото по-голям изрод от мен през пубертета няма как да стане. освен ако не стане масова убийца, в което дълбоко се съмнявам.

няма идиотщина, която да не съм причинила на родителите си, страх ме е от идващия пубертет на алекс, но пък си казвам, че каквото и да дойде, все ще е  по-леко от това, което аз съм направила на нашите.
и те искаха да се откажат от мен, ама ядец. и в поправителен дом искаха да ме дадат, даже всичко беше подготвено.

каквото и да дойде, ще се наложи да го приема и има огромна вероятност да не е толкова ужасно. аз няма как да кажа, че детето ми носи чуждите гени и затова е станало неуправляемо. по простата причина, че аз бях същата. имам си един дерт по-малко нъцки.

сега си живея в розово боМбонения бебешки свят и се наслаждавам на всеки миг. после ще му мисля за останалото. пък токувиж ми се разминало и мина по по-тънката лайсна. свикнала съм да мисля позитивно.

матакосмата,
ти си била истински пожар
аз също бях доста буйна от ранна възраст и в пубертета съвсем ми избиха бушоните но всичко преминава. напълно си права, че в този форум май си търсим проблеми там, където ги няма. нещата са съвсем прости и не е нужно да ги усложняваме.

Мата, това за гените и аз винаги съм си го мислила, ама не смеех да го напиша. Ако малката ми беше наследила гените наполовина...ще ми стопи лагерите, затова и аз се радвам, че е различна и ще се обичаме пък дано се справим...

в никакъв случай не са прости, а много сложни. има я БОЛКАТА от изоставянето. тя е оргомна и неизлечима. затова, както вела го каза, просто трябва повишено внимание. но не винаги и не на всяка цена...
защото пък я има радостта от намирането и обич, и любов, и нежност...

да се отчета, въпреки, че май вече всичко е казано ... маймуна и още точно отразяват мислите ми, по-добре, отколокто аз бих го казала

в гледните точки на дете и на родител винаги ще има различие. ние самите се раздвояваме и може и да си противоречим, когато мислим за проблемите си от позицията на дете спрямо нашите родители и от позицията на родител с очаквания към собственото ни дете. аз на моменти чак се учудвам, как има хора, които говорят за децата си, сякаш те са се пръкнали направо родители, не са били деца ... ама явно е човещина и това ...

това което исках да кажа, в контекста на осиновяването, че наистина има подводни камъни и наистина приказката може да не се случи и по обективни причини, един вид ... неспособността детето да установи сигурна привързаност към родителите си или феталния алкохолен синдром могат да имат много дълга ръка, например. те са "подаръци" от биородителя, но не са генетични проблеми със сигурност, но много често поради незнание се смесват и външните прояви лесно ще се припишат на кофтия материал ... но това е изключение, това е клинично състояние. в общия случай, ако има проблеми и разминавания, те се дължат на неадекватността на родителските очаквания, на разликата между мечтаното дете и реалното дете, както и другите особености родителски ...
някак не мога да си представя и "несходство в характерите" като проблем в отношенията родител-дете като основателна причина. не че няма различни характери, ама за разлика от брака, при връзката родител-дете нещата не са равнопоставени, родителят би трябвало да е по-опитния, по-знаещия, по-търпеливия, по-търсещия, по-разбиращия, въобще този, който трябва да се стреми да опознае детето и да съобрази собственото си поведение, за да постигне добър краен резултат ...

Учудвам се колко издръжливи и адекватни са децата. Всъщност, проблемните сме ние! Що не сме малко по-търпеливи? Щото сме прекалено ангажирани и уморени ли? А тогава що раждаме деца? Кой е казал, че ще е лесно?

ааааааааааа, аз съм пас. не съм раждала

Фокси, не съм чела цялата тема. Само не знам защо свързваш името ми с теориите за гена. Никога не съм била привърженичка на тези теории. Щеше да ми е по-лсно сигурно, ако бях.
Та това само държа да отбележа. Иначе си знаеш, и аз

Мдааа, темата е за различните гледни точки. Написаното ми напомня и мои обвинения към майка ми. Колкото и да сме убедени като деца в "несправедливостта" към нас и убедеността , че разбираме какво мислят родителите ни, какво виждат в нас и т. н. , никога не можем да кажем, че е така(или , че е било така ), само да изразим нашата твърда, но субективна убеденост в правотата си.

Извинявам се, ако не съм те разбрала, надявам се, че приемаш извиненията ми.

Ани_М  , ние посещаваме психоложката Теа от скоро. Имаме още три сеанса с малката и ще ти кажа впечатленията си.
   въпреки , че аз смятам , че таткото ни има нужда от съвет относно възпитанието  , а не Ивка, ще изчакам и ще се опитам да се съобразя с компетентното мнение.