Забременяване след мъртво раждане

Съжалявам много за случилото се-силни прегръдки и кураж!
Аз съм от момичетата, които без препоръка от лекар за мое успокоение 2 пъти ходих на ехокардиография (2рия път се наложи, т.к бебето ми не беше в много удобна за лекаря позиция). Всичко беше както трябва.
Въпреки, че бременността ми завърши неуспешно, аз също апелирам да се прави и това изследване, дори и да няма препоръка от лекар. За себе си знам, че направих нужното за своето дете... (поне за изследванията, за които знаех) ... В същото време изпитвам яд на себе си, че не знаех за тромбофилиите-днес детето ми щеше да е при мен..

Казаха ми, че е препоръчително да мине една година, но ако забременея след 6 нямало да е проблем... Друг лекар ми каза , че трябва година, мисля, че всеки различно казва.

В България препоръчват 2 години межди две секции. В чужбина - бременност след 6 м. Аз лично започнах опитите 9 месеца след секциото. Забременях около година след това.

Здравей, a-tita,
Аз също бях на преглед вече минаха 39 дни раждане. Дори съм почти в овулация се установи по време на прегледа, все още нямам менструация, вероятно ще има такава до след около 20 дни. Много странно първоначално лекарката ми каза да изчакаме 6 месеца и тогава да започнем опитите, но сега след прегледа ми обясни, че нямало проблем още след като дойде цикъла да започваме с опитите, което малко ме озадачи, тъй като знам какви рискове може да крие ранното забременяване, ако организъмт все още не е готов да износи следващ плод.
Бих се радвала ако споделите опит как са се случвали при вас нещата и не е ли твърде опасно и предпоставка за проблеми при следваща бременност.

Здравей Кам,

Аз живея в чужбина и тук някак си нещата стоят по друг начин. За разлика от България тук не ти поставят срокове, които да изчакаш. Моята докторка ми  даде пример с приматите, които са една идея под нас хората. Тя каза, че ако това се случи на една горила например, тя ще страда, виждали сме и по филми, но мъжкия индивид, който има естествен нагон няма да я чака нея, кога ще се оправи психически. Просто действа и толкова. Разбира се, че ние хората сме по- развити, имаме интелект, говор и т.н. , но тя искаше да каже, че в природните правила си вървят в естествения си ход. Каза ни, че нямаме никакви проблеми, помня че още в болницата след като родих ми взеха около 20 епруветки кръв, вероятно за всякакви евентуални изследвания, но нищо не се откри.
Забременях чак на почти 42 години, не се отказахме и сега съм с 3 чудесни деца. Търсят се, обичат се, въпреки голямата разлика между тях.
Пожелавам го на всеки!

При мен минаха 11 месеца.. До преди 2-3 месеца бях относително добре, но нещо напоследък пак се сдухах. Тягосно ми е, сериозно, не мога да се зарадвам много, виждам, че не обръщам внимание достатъчно на сина ми, на 9г е, на мъжа ми.. Уж приех, че явно това бебе не е трябвало да се ражда, така е станало, това е изпитание за мен в този ми живот, но въпреки това не мога да погледна напред.. От 4 месеца правим опити, даже по-скоро бих казала, че не се пазим, защото първите 2 месеца бях в трепетно очакване, вълнение, сега вече не съм сигурна дали искам бебе. Първите 2 бременности се получиха на втория месец, явно очаквах и сега така, не се напрягам от това, не се терзания, че не се е получило, въпреки че още първия месец бях сигурна,  че съм забременяла,  усещам го, уж.. Усещам, че съм една вътрешно сериозно и нещастлива майка, не искам такава да бъда..
Не знам, помощ каква да потърся, досега мислех, че успявам да се справя, ни явно не мога. Не знам дали и някой от вън може да ми помогне, знаете, за близките, това е отдавна минала случка, страдам си тайно и самотно, и само с изпитание го, можем да споделим и получим съчувствие,  подкрепа..
Искам да продължа напред, да мисля за бъдещето, за живото ми дете, търсим къща, а аз само ровя, не искам, но все ми е тъжно.
Някой има ли опит с психолог, мислех и за регресия, някак май сама няма да се справя

maita05, на мен също след загубата ми препоръчваха посещение при психолог, но някак си успях и без него - силната подкрепа, обич и разбиране от страна на семейство и приятели ми помогнаха.

Щом все още мислиш толкова за загубата, може би просто имаш нужда да поговориш с някой.

И аз понякога имам нужда и просто казвам на мъжа ми, че имам нужда да поговорим за това и той винаги сяда до мен, слуша ме, разговаряме и моментално ми става една идея по-добре. Същото е с приятелки или друг член на семейството. Единствено майка ми реагира така, сякаш на нея и е по-тежко и се натъжава, затова с нея отбягвам да говоря, за да не я товаря.

Аз мисля, че се справям много добре засега. Крепи ме надеждата за нова бременност. Знам, че ако страдам, ако се измъчвам и ако не съм добре психически, това само ще ми попречи отново да забременея.

Наистина всеки човек попада в капан на тъгата и страховете си. Нормално е. Но е само моментно, период е. Прави неща които те правят щастлива, отпусни се, приеми станалото.
Вероятно имаш прекрасно семейство и много приятели. Живота продължава и съм сигурна, че отново ще забременееш и ще родиш живо и здраво дете.

Това е твоят живот, всичко е в твоите ръце.

От моята загуба изминаха 7 месеца. От 5 месеца правим опити, но без успех... Бях толкова обзета от моята загуба, че не усетих мъката на близките си и по-скоро на баща си...
Баща ми почина преди 14 дни.... точно на същия ден, на който преди 7 месеца загубих детенцето си.... Сега мъката ми е двойна, но тази загуба на най-важния мъж в живота ми, до някаква степен ме накара да проумея, че не само аз съм страдала, страдат всички около мен, но аз съм била заслепена.
Не ме разбирай погрешно-болката да загубиш дете е сковаваща сърцето, но имаме близки, които страдат, гледайки ни така... Тях също ги боли, както моят татко е страдал за мен, за бебето ми и за своето първо мъртвородено дете. Преживя за втори път, това, което им се е случило и на тях и по думите на майка ми, този втория път ги е боляло безкрайно повече...Сега вече виждам всичко, което покрай моята мъка не съм, но е късно, твърде късно...

И аз някак мислех, че се справям..и все казвах добре съм, и доскоро мислех, че се чувствам така, периодите на кратки силни кризи не са чести изобщо. Но сякаш осъзнах, че не ми е "минало", а усилията да изглеждам добре ме изморяват, някаква силна апатия ме е обзела. И ситуациите,  които ме връщат е спомените все още ме натъжават, макар и вече тъпо, а не остра болка, която ме жегваше.
Явно още време трябва да мине..
Имам приятелка, с която си говорим, но точно сега нейното дете, което е почти на 3г и се държат с него като с бебе, ми идва в повече, аз трябваше сега да имам бебе.. И в същия момент си казвам, не, твоето бебе не е трябвало да се ражда, и ми става ужасно тежко.. Какво е това изпитание, защо трябваше 9 месеца да го нося, да се надявам..да мечтая..  и миналата година по това време бях безкрайно щастлива още.. и не знаех какво ме чака.. Знам, че така е трябвало да стане, може би ще разбера някой ден защо, а може би не..
Опитвам се да приема, да се успокоя, просто на моменти, като сега не мога, не мога да намеря отново смисъл и утеха и умора, тежко ми е отново.. уж всичко бях приела.
В момента съм на почивка, сега осъзнавам, че имам време и затова пак съм забила..
От друга страна си мисля, че все едно трябва да съм попреживяла загубата, или така мисля, че мислят и другите и не ми се говори  ... но явно трябва да споделям, за да ми олекне и да не е само в мен тежестта

Моите съболезнования за загубата Ви! Моите родители също са загубили дете на 2 години. Сега загубиха и внуче и това разрови раната им и беше поредния удар за тях в изпълнения им с изпитания живот. Но гледайки тях си мисля, че и аз ще мога продължа напред, щом те са успели. Не се обвинявайте, че не сте забелязвали болката на хората около вас. Когато светът се срине под краката ти е трудно да намериш сили са утешаваш другите, а скръбта ни обсебва изцяло. На мен много ми помогнаха книги за духовния живот, преди това не бях чела. Вярно, че много искам да съм в този живот с моето момче, но това е невъзможмо. Остава ми да се надявам да сме заедно един ден на друго място.. Изпращам Ви прегръдки.

Присъединявам се и аз към Вас, на 29.06 станаха 6 месеца без моето бебоче, забременях мин.година юни месец,направиха ми серклаж в 14-15 г.с защото съм със скъсена шийка след конизация 2017г. мислех, че всичко е наред до вечерта на  15.11.2020г, когато започнаха страшни болки, мъжа ми ме закара в спешното на МД от където ми отказаха преглед и отидохме в Надежда. Там родих моето малко недоносено момченце тежащо само 680гр., мислех, молех се и се надявах да успее да се пребори и да порасне голям и здрав мъж, но уви. След 45 дни борба моят малък ангел стана вездичка, от болницата ми казаха, че съм имала инфекция хориоамнионит и серклажа не е издържал за това е тръгнало раждането. От тогава аз не съм същия весел и усмихнат човек, не мога да забравя какво се случи не мога да забравя малките сладки ръчички и крачета беше толкова съвършен. Боли и не е вярно, че времето лекува, няма ден да не съм се сетила за него, не знам какво да направя за да намалее тази ужасна болка.
Направих генетични изследвания за тромбофилии излезна ми мутация 4G/4G. сега съм пуснала още някакви доп. генетични чакам резултатите, др. седмица ще пускам и др. изследвания и ако всичко е наред ми предстой лапароскопски серклаж.

Pinitos, времето наистина не лекува. Но приемаш и ставаш малко по-спокоен. Разбира се, при всеки в различен момент. Но колкото и време да мине, пак си боли.
 
maita05, моя приятелка прави регресии и доста хора я посещават. Това е сайта и http://www.stefibozhilova.com/?cat=1347   Но сега предстои да пътува на място без обхват за месец и нещо, та не знам кога можеш да се свържеш с нея. Има и фейсбук, там можеш да и пишеш. Аз все се каня да ми направи регресия, но още не съм се осмелила/не съм готова.
На всеки споменавам за Фондация макове за Мери и сайта им. https://poppies-for-mary.org/ Фондацията е посветена точно на загуби на бебе по време на бременност, раждане или малко след него. Има споделени истории, статии писани по различни въпроси. На мен ми помага да ги чета-да разтройват ме за малко, поплаквам си, но после усещам прословутото спокойствие и приемане.  Вкъщи моят мъж сякаш е забравил и от много отдавна не сме говорили по тези теми. Децата вече порастват и вероятно той се чувства някак "отплатен"-има две живи деца и те достатъчно го занимават. Но пък имам голяма група приятелки и с тях винаги мога да говоря на тази тема, а когато не ми се говори с никого, но ми е мъчно-чета си тези истории.

Да, точно при Стефи Божилова и аз мисля да отида, дори й звъннах малко плахо в края на месеца, но явно вече се е подготвяла за почивка и не се чухме, аз и не наастоявах. Като се върне и като пак се осмеля ще се обадя отново.
Четях и аз в началото, сигурно всички статии в "Макове за Мери", както и тук, имах нужда да чуя, че и други жени са минали през този ужас и са продължили напред, който както може. Начетох се първите месеци, после спрях..Явно имах нужда в началото, да знам, че ще мине и това.
При мен минаха 11 месеца. И аз съм на спадове и нормални състояния, но като цяло съм добре. Все по-добре. В един момент се бях психирала и с нон стоп четене по разни групи за тромбофилия, пиех витамини, изследвания (важни са, да..), но от 2 месеца поспрях, защото усещах, че не ми действа добре. Вече не мисля толкова за загубата, за нова бременност, засега и не се получава.. но не го мисля, някак се наслаждавам на непазенето и не го мисля. Все с чудя дали и искам вече бебе, ако трябва да съм на инжекции и цялото следене, но каквото стане. Въпреки че съм вече на 41... Имам голямо дете, да.. на 9 е, понякога си мисля, че има една нещастлива майка.. Но се опитвам да не натоварвам околните с моите мисли, видимо се усещам не същия весел човек, но и изглеждам добре, явно, защото ми го казват..
Наскоро прочетох "Пътят на душите", сега мантрата ми като се натъжа е, че явно това бебе не е трябвало да се ражда.. и се опитвам да се настроя. Като в същия миг просто се чудя какво е това изпитание да носиш едно бебе 9 месеца, преди това да го мислиш, планираш и накрая да умре.. Не знам.. Мисля, мисля, паралелно, докато живея..
Та това от мен. Животът продължава, всеки трябва да си намери някакъв смисъл, да продължи напред, да мисли, да не мисли понякога толкова. Трудно е, но с времето хем уж става по-леко, хем понякога по-безнадеждно..

"Като в същия миг просто се чудя какво е това изпитание да носиш едно бебе 9 месеца, преди това да го мислиш, планираш и накрая да умре.."
Това все едно съм го казала аз.... 😪
Би ли споделила кой е автора на "Пътят на душите"

Д-р Майкъл Нютън