Забременяване след мъртво раждане

Колко е хубаво да чуеш това, което толкова ти се иска да чуеш .. че всичко ще бъде наред.

Мога ли да попитам, как беше следващата бременност? Как се чувстваше? Имаше ли повече страх заради случилото се? Към днешна дата мислиш ли за това? И след колко време забременя отново?

Следващата ми бременност беше както предните три - нормални, с повръщане в началото и гадене, което си е напълно в реда на нещата. Чувствах се  добре след тези неразположения като преминаха. Страхове имах в рамките на допустимото, стресирана не съм била. Забременях отново след година и осем месеца. Бих казала доста време, но при мен може би играе роля възрастта и от там по- бавното наместване на хормоните. При един по- млад човек със сигурност това ще се случи сигурно на втория, третия месец.
Към днешна дата мисля за това...да...и е факт, че снимките на бебето ми се пазят в архива на болницата 20 години, аз още не съм намерила сили да отида да го видя, а вече минаха 8 години. Като на филм обаче ми се появява момента, в който аз лично му разпръснах праха над един красив залив и после хвърлих урната и всичкото това тъмно зелено кадифе, с което беше покрита урната в първата кофа за боклук. Исках да нямам нищо вкъщи от тази злокоба, която ни сполетя. Спомените са тук...в мен...в мислите ми, в представата ми...в сърцето ми. Така че аз нищо не съм забравила, помня всичко, помня миризмата на стаята, помня акушерката и докторката, помня колко бяха добри и съпричастни, помня как на стаята ми имаше специално залепена картичка на съчувствие към нас с моят мъж, помня колко много пъти ме питаха дали искам да си видя бебето и аз все отказвах. Не го видяхме и не съжалявам за този наш избор иначе щеше да ме преследва образа до края ми. Затова е по- добре един ден да си го видя на снимки и пак да си го пазя. Това е.
Ние сме майки, които никога не бихме забравили рожбите си, никога!  Затова и аз никога не казвам, че имам 3 деца. Казвам, че имам 4, но едното не е с нас.
Затова мили майки, раждайте деца! Радвайте се на живота, това е смисъла- нашите деца ни правят щастливи, усмихват ни! А може би разсъждавам егоистично, знам ли...

Излязоха моите резултати от аутопсията след почти два месеца. Заключението на патолога е вътреутробна асфикция. И тъй като ми дадоха един лист, написан ръчно без печат и абревиатура на болницата, много се ядосах и издирих доктора, извършил аутопсията. Говорихме много по телефона, според него нито бебето нито аз сме имали някакви проблеми. Напълно здраво и доносено бебе. Плацентата е била годна. Не е имало възел на пъпната връв. Единственото обяснение според него е че бебето по някакъв начин си е притиснало пъпната връв и е спряло да получава кислород, от там и органите започват да страдат и се задушава. Аз усетих силно преобръщане на бебето може би два дни преди раждането и помислих, че слезе надолу или че се обърна седалищно. И тъй като чаках момента да излезе, не отидох на преглед, а може би тогава е щяло да се види. Макар че апаратурата на моята АГ не е от новите, та не знам дали щеше да се види. Мога само да се обвинявам. Но и докторите, които ме оставиха 24 часа да се мъча, а виждаха че тоновете не са ок, също имат вина. И въпреки това не обвинявам никой, защото никой няма да ми върне детето. Божа работа. Толкова ми е мъчно. Защо моето бебе не пожела да остане с мен.. защо Господ ми я взе..

Не се обвинявайте, вината не е Ваша. Просто се е случило, стават такива неща и то не много рядко за съжаление. В чужбина му казват cord accident.
Аутопсията и при мен не беше много информативна, така и не разбраха кое точно е причинило тоталното отлепване на плацентата.

Здравейте ангелски майки :* Гушкам всяка една от вас.За съжаление има нови сред нас.Както вече писах 1г.и 2 месеца след загубата забременях и родих прекрасната Елизара.2та ми бременност беше с куп лекарства, за разреждане на кръвта,за задържане,2 престоя в болницата ,но се роди здрава.На 15.08 ми беше термина,имахме дата 31.07 за секцио(препоръчано от 2 лекари,да не чакам пак последния момент),но отново заради спад в тоновете я извадиха на 24.07.Следих се в домашни условия с домашни 2 доплера.Ако ги нямаше,нямаше да разбера,че тоновете и падат и да отида в болницата.И предния път и сега 35 36 седмица нещо става.Пускала съм си тромбофилия,торч инфекции,при3 доктори се следех-1 по каса,1 на частно и 1 феталните.Лошото мина,но за секунда не съм забравила брат и,липсва ми много,обличам и някои неутрални дрешки,говоря и ,че са от него.Моя съвет е да го приемете,да сте силни,да споделяте и да си дадете време.На всяка дата си паля свещичка,говоря му,сега му благодарих за сестричката,която ми прати.Не се скривайте,вие не сте виновни,аз и до ден днешен говоря за случилото се,споделям.Аз имам и дъщеря и син,със сина ми ще бъдем заедно,но не сега...

Минаха 2 седмици, откакто живея без моята прекрасна Христеа-когато разбрах, че ще имам дъщеря, тя дойде с това име, което нито аз, нито баща й бяхме чували за него.
Днес трябваше да бъда в 39та седмица... Все още си мисля, че живея в паралелна реалност, в която този ужас ми се случва, а в другата, моята мила Христичка ме чака... Бих дала всичко да видя лицето й, уви, видях само телцето и главичката й-мъничка, дори не беше синя, толкова хубава беше.
С баща й се чудехме с каква косичка ще бъде, сега ми останаха само снимките й от последната фетална морфология.
Копнея да я прегърна и да вдишам аромата й... Не мога да повярвам, че очите й никога няма да ме погледнат, а ние с баща й никога няма да й покажем белия свят и да дръшаме ръката й, водейки я през него...
3ти декември трябваше да бъде най-щастливия ден в живота ни, а сега ще живеем в най-смразяващата зима.
През цялата ми бременност все едно не бях бременна-прекрасна, изкарана на крак, милата ми рожбичка нито за миг не ми е причинявала неудобство, така беше и до самия край...
Обичам я, търся я и я искам въпреки че знам, че никога няма да е в обятията ми....

BellAaAa аз също се чувствам като теб. Днес стават 2 месеца от раждането. Аз родих на термин, доносено бебе. Нормална бременност, без проблеми. Здраво бебе, но го няма..
На Коледа ще станат 3 месеца. Вместо радост у дома ще има тишина и мъка.
Толкова искам да си я прегърна, да си е до мен. Но я няма. Искам да отида при нея, да съм с нея..
Толкова ми липсва. Моето всичко..

Трудно е момичета. Още по-трудно е по празниците когато би трябвало да цари щастие. Миналата година загубихме нашето момиченце на 22 ноември и беше много трудна зима. Мъжът ми има имен ден на 6ти декември. Хората звънят и честитят и питат за бебето, а ние не знаехме къде се намираме.
Тежко е и отнема много време. За късмет или не, тази година заради пандемията имахме оправдание да пропуснем много такива поводи защото нямахме настроение за тях.
Ще отнеме време, но ще се научите да вървите напред. Аз често правя неща за моята Мила. На рожденият й ден направихме дарение за недоносени дечица. Пиша й писма. Паля й свещички. Ще намерите начин дечицата ви да бъдат част от ежедневието ви и ще може да дишате малко по-леко, но никога както преди.
Сега още телата ви търсят бебчетата и хормоните правят нещата още по-трудни, но с времето ще отшумят. Всички минаваме през това. 
Ще отнеме време обаче. Кураж и съжалявам че и вие сте преминали през най-ужасното нещо.

При мен мина месец от случилото се. Смея да твърдя, че нещата с всеки ден стават все по-добре. Започвам да се оттърсвам от първоначалния шок. Полека лека започнаха близки и познати да разбират за случилото се и виждам много адекватни реакции, а някак си неочаквах. Изпитвам голям страх от лошотията на хората и знам, че понякога могат да са много гадни, но в този случай не е така.

За да се чувствам добре мисля за хубави неща и гледам напред с надежда. Разбирате ме, че говоря за нова бременност, за нови вълнения.

Аз очаквах момче...

Но ако се случи да имам момиче, малка принцеса? Ами ако пък господ ме дари с близнаци? Денят в който видя отново две черти и как го съобщавам на мъжа ми?
Такива мисли ме карат да се усмихвам. Ще ни се случи на всичките, сигурна съм.

Важно е психически да се вдигнем след случилото се, защото дори и физически да сме добре, знаете, че стреса, депресията, хормони и т.н. биха могли да ни попречат да заченем.

Моят съвет и нещо което се опитвам да направя е - не се затваряйте вкъщи, не мълчете. Каквото и да става опитайте се да се върнете към нормалното си ежедневие, работа, приятели и всичко което ви кара да се чувствате добре. Празнувайте празниците и отпуснете малко душата.

Другата година ще е по-добра от тази.

Здравейте силни момичета. Всеки път отварям със свито сърце тази тема и рева, четейки новите постове.
Преди съм разказвала историята на моята загуба тук. Сега се надявам да вдъхна надежда и кураж на тези от вас, които наскоро са загубили своите чакани рожбички.
След година естествени опити се оказа, че при приятеля ми има проблем и забременяването така ще е почти невъзможно. Направихме инвитро, при което се сдобихме с 4 ембриона. Върнахме два при т.нар. свеж трансфер и забременях. Около средата на бременността се оказа, че бебето изостава в теглото и кръвотокът към него е много влошен. Обиколих цяла София, ходейки при различни АГта и специалисти по фетална морфология. За съжаление, никой не ми предписа адекватна терапия. Загубих момченцето си при спешно секцио в 33та г.с. в началото на юни 2019 г. От аутопсията стана ясно, че микротромби са запушили плацентата и детенцето ми се е задушило. Направих куп изследвания и единственият проблем, който се установи, беше тромбофилия.
Осем месеца след секциото направихме т.нар. замразен трансфер, при който върнахме останалите ни два ембриона. Забременях отново, като цяла бременност си слагах инжекции с нискомолекулен хепарин. На 14ти октомври родих дъщеричката си Вяра, напълно доносена и здрава. Да гушна дългочаканото си детенце си заслужаваше всяка сълза, всяка инжекция и всяко препятствие.
Не се отказвайте и никога не губете надежда. Вярвам, че всяка от вас не след дълго ще изпита щастието да прегърне своето поело първа глътка въздух и ревящо детенце. Прегръщам ви силно.

Arabella34, твоята история толкова сходна с моята, винаги ми вдъхва кураж. Благодаря ти и се надявам да имате само щастливи мигове с мъничката принцеса! Бъдете здрави!

Момичета, минаха вече година и 7 месеца почти, откакт аз родих мъртво момченцето си, в 35 г.с. Безпроблемна бременност. Разказвала съм историята си. Исках да ви кажа, че това не се преживява, а се научаваш да живееш ВЪПРЕКИ болката. На 30-ти април 2019 г. го родих, а на 23-ти април 2021 г. очаквам да се появи живо и здраво момиченцето ми. Каква ирония, че терминът ми е точно за тогава. Дори на един от ехографските прегледи, ехографът го изкара, че е терминът е за 28-ми. Още по-голяма ирония - на 28-ми беше последният път, в който усетих ритничетата на моето момченце. Силно се надявам и вярвам, че след всяка буря изгрява слънце и ние не трябва да се предаваме. При мен също причината е тромбофилия и в момента съм на инжекции и аспирин. Всичко изглежда наред към момента. Надявам се и така да остане. А вие, мили момичета, поплачете си, колкото е нужно, говорете постоянно за това, и ще живеете много по-лесно със загубите си. Дори и към момента, не забравям за него и говоря. Говоря, защото искам да се знае, че него го е имало и аз чакам ВТОРО, а не първо дете. Успех ви желая! ❤

От сърце ти желая всичко да е наред и да влезеш отново да пишеш тук, за да подхраниш надеждите ни!

Здравейте...Болката от загуба на дете не минава.На 15.09.2018 год.родих мъртвото си момченце.Болката не минава.Дори и сега сърцето ми е свито и ми липсва,въпреки че животът се оказа благосклонен към нас и сега имаме две прекрасни момченца-близнаци които се родиха на 16 октомври тази година...Малкият ни Марти е на небето и като ангел хранител се грижи за братчетата си.. Болката не изчезва,но нашите малки ангели са с нас...

Продължавам да спамя, но тази мъка не знам как, кога и дали ще преживея...
Минаха 3 седмици, откакто моята прекрасна Христеа си отиде, не можа да види белия свят...
Утре е денят на термина ми, деня, който чакаме от 6ти април, когато за пръв път я видях в двете чертички, подали се под прозорчето на теста.... Чета всеки ден тази тема, но не намирам никаква надежда в едно ново бебче-изпитвам страх и ужас, от друга страна какво ще е виновно едно ново бебче за моята увредена психика... Та аз няма да съм същата-няма да пазарувам, няма да пиша с вълнение в един бъдещ дневник, изобщо няма да повторя същите неща като с първата си бременност.... Всичко ми напомня за нея.
Толкова ми тежи, че тази мъка гори плътта ми лека полека всеки ден. Чувствам се така, че съм я предала-чаках я 9 месеца, градих това дете ден след ден, час след час, а накрая не намерих сили да я видя, да я погаля, да се сбогувам с нея... докато се осъзная, вече я нямаше в родилна зала, зърнах малкото й телце и косичка само за миг... Тази мисъл ме убива-аз не се сбогувах с нея, дори не попитах в болницата след това...
Може би от стрес или не знам от какво, но не чувствах-сега осъзнавам, че съм изглеждала като чудовище, за миг не показах слабост, но сама в болничната стая си плачех... Бях запозната с детайли с раждането, но не бях запозната с този фатален изход...
Е, прибирайки се в нас, в нейната стая всичко се срина... Оттогава не мога да спра мислите, спомените от  миналото време...
Снощи в просъница чух песента "Облаче ле бяло" и станах стенейки името й, търся я всяка нощ...
Не знам дали ще мога някога да обичам отново, а това много ядосва мъжа ми-за него надеждата е ново дете, а аз умирам от страх, не мога да предам моята Христичка... Въпреки, че искам да съм майка, искам нашата голяма любов да роди любов... Преди 2 вечери като споделях страховете си, той ми каза, че е по-добре да не забременявам.... Не знам, но това допълнително сипа сол в прогнилата душата ми рана... Не мога да му се сърдя, но се чувствам неразбрана и не искам да споделям и говоря с никого... Вече не мога и да плача... Единствено, когато погледна снимките й от последната фетална морфология, отронвам сълза....