Забременяване след мъртво раждане

Много леко хора ще реагират адекватно - не че не искат. Но за това не се говори и те не знаят как. Аз просто се дистанцирах и спрях да си говоря с тях. Целта е да съхраниш сега себе си и семейството ти. Явно и психоложката не е била подготвена. Когато си готова може да потърсиш специализиран психолог, ей така да поговориш с някой. Мъжът ти е човекът който те разбира, но понякога мъжете не искат да говорят. Аз месеци по-късно осъзнах какво му е било и на него. Аз поне съм вътре в болницата сред персонала, а той сам отвън. И те страдат.
Мъката ще е там, и следващите седмици ще са тежки, да го осъзнаеш, приемеш и тн.

Сега на собствен гръб осъзнавам, че в такива трагични ситуации е по-добре да замълчиш, отколкото да ръсиш непоискани съвети на хора, чията болка дори не може да се побере в съзнанието на човек, който не е преминал през това. За мен винаги това е било най-страшното на тази земя - да загубиш детенце. И сега това ми се случи....
Искам да попитам вие задавахте ли си въпроса " Защо се случи това нещо? Какъв урок трябва да ми даде? Какъв и смисълът, логиката да се случи и то в толкова напреднала бременост?"
Аз го приемам като наказание, но не разбирам за какво? Какво изкупвам? Случва се без да знам ЗАЩО???

На мен ми се наложи да прекратя контакти и с някои хора, които не само че не знаеха какво да кажат, но и всичко което кажеха звучеше кошмарно. Например имах приятелка, която същата година беше родила живо и здраво бебе. Когато ѝ казах, че синът ми е починал ми заяви следното: "Според знаците, които Бог ти е изпратил досега (За мен това е втора загуба!) ми е напълно ясно, че неговият план за теб е друг". Казах ѝ, че не съм я питала за мнението ѝ относно плановете на Бог за мен и ако може да не го повтаря повече. На другия ден ми повтори същото, след което повече не съм разговаряла с нея. Не си длъжна да общуваш с хора, които говорят неща, от които те боли и те разстройват. Онези, които искат да останат и държат на теб или ще замълчат или ще бъдат изключително внимателни в думите си. Но според мен не прави компромиси с нищо, което те разстройва и можеш да избегнеш.

Относно коментарите от хората, аз толкова не исках да ме питат на работа, че изобщо не се върнах. Може би бях и под въздействието на хормоните, болката, но не исках и там да ме питат. Няколко пъти ми пишеше една колежка дали съм родила, защото се чудели, все едно като родя няма да разберат, няма да почерпим. Дори бях решила какво да им занесат близките ми, но до там не се стигна..
След това подразнена от шефа, който ме пита дали ще се връщам, докото все още съм в болницата, окончателно реших да не се връщам там. А може би трябвяше да си взимам болнични, но тогава кой ти мисли тия неща..
Имах приятелка, която също роди мъртво бебе 2 години преди мен. В нашия град, в същата болница. От нея вече бях слушала как като се е върнала на работа я питали кой гледа бебето.. та не исках и аз същото да слушам. Но тя успя да забременее отново 4 месеца след това и роди живо детенце. Толкова бях щастлива за нея, макар че тя криеше от мен когато беше забременяла отново. Когато разбрах и то случайно в разговор ми каза, че не ми казала защото първия път била казала първо на мен след на близките й, та едва ли не да не се повтори. Тогава го приех, колкото и тъпо да се почувствах. Все едно защото съм знаела е станало така с нея.. При нея бебето се беше омотало с пъпната връв няколко пъти.
Когато аз забременях казах на нея и на друга приятелка. Знаеха на работата и само близки хора. Но коментари винаги ще има от хората. От същата приятелка разбрах как братовчедка ми й е писала да й каже да не ме пита дали съм родила, защото бебето било починало.. И  всичко това докато съм още в родилното. 
Към днешна дата с нея вече не сме толкова близки, дори не знам защо, а ми беше повече от сестра.
Няма да забравя погледа на една позната, с която дори не си говорим в един магазин как злобно ме гледаше в корема, тогава бях с рокля и личеше повече. Дори на сестра ми й направи впечатлетие тогава и ме пита тая защо ме гледа така. А тя беше отдавна омъжена и без деца. По погледа все едно казваше защо ти ще имаш дете, а аз нямам..
И все още няма за съжаление.
И въпреки, че само близки знаеха, разбрах как са ме коментирали роднини на мъжа ми, които дори не ме познават, не са ме виждали, но са разбрали от някой. Веднъж ходим по главната в Сандански и ни спира една жена, която ни изказва съболезнования. Аз бях в ступор от къде накъде знае и коя е изобщо. Оказа се роднина на мъжа ми. Цялата им рода разбрала от майка му. Много се ядосах, много се карахме тогава защо ме коментира. Но тя е такава, обича да казва всичко на хората, живее за хорското мнение, какво ще кажат хората. А че хората имат лоши очи и са завистливи..
Съвсем случайно едно момиче в съседен град, с което имахме работни отношения и беше бременна, започна да ми разказва за раждането ми в пълни посробности и какво се е случило, без да знае, че говори за мен. И  естествено пак от устата на свекървата беше разбрала..
Тогава се зарекох, че забременея ли отново тя последна ще научи, дори не докото съм бременна, а след като родя. Мисля си, че тогава я намразих, но не толкова заради това как си позволява да ме коментира, а заради нещо, което каза, но съм сигурна, че лъже. Говорехме за нещата за бебето и казва да се занесат в църква на иконата на Света Богородица, аз тогава не знаех за това. Казах добре, а тя си белеше ябълка в тоя момент и казва, че била купила златна гривна за нея и я занесла в църквата. Каза го без да й мигне окото. Не го вярвам. Може да не съм права и да ми прости Господ, ако е истина, но тая жена, която не се замисли какво ми е, а тръгна да разказва на хората, да е купила злато и да го остави,не го вярвам..
Не живеем заедно, но тя си такава и аз не я харесвам.
Относно питането защо на мен се случва, какво направих, защо Бог ме наказва.. ами все още си задавам тези въпроси.
Изписаха ме на рождения ден на баща ми без бебе, сама, цялата в мъка. Месеци преди това загубихме мама неочаквано. Всичко се стовари ей така.. Бебето ни даваше сила да продължим, да мислим, че хубавото придстои.. Но съдбата е решила друго.
Няма как да не се питаш защо на мен, какво направих..
Преди раждането постих, взех причастие, раздадох питка за здраве, но ...
След раждането отидох в същата църква, казах на отеца какво се случи, питах го защо Бог така ни наказва...
Той каза, че неговата майка също е изгубила дете при раждане на празника на Свети Мина. Нарекла е детето на светеца, защото си е дошло с името. На 3 годишнина от раждането е сънувала момчето и от тогава е започнала да го сънува често, да го вижда, да общува с него, а това й е донесло много спокойствие. Знаела е, че тя ще си отиде на същата дата, когато земният й път приключи..
Отецът тогава ми каза, че щом Бог вземе дете то отива право при него, от дясната му страна и става негов ангел. Аз вярам в това. Вярвам, че моята принцеса е ангел. Дори все още да не знам защо ни се случи всичко това, вярвам в ангелите и в предопределеното. Те са с Бог, не са сами, имат своите мисии.. и все някой ден ще се срещнем.

Така е, мен също много ме дразнят коментарите на хората, как сме щели и друго да имаме, как така било писано, вбесяващо е. Някой път имам чувството, че говорят наистина без да мислят..
Момичета, малко off topic ми е въпросът, но има ли някоя раждала в аго на мбал Благоевград и може ли да сподели нейното мнение за отношението и тн?

За моя радост около мен няма хора, които да правят подобни изказвания като тези които описвате. Даже не мислех, че е възможно да има такива хора. Единствено шефът ми два дни след случилото се, след като бяха говорила с жена му и тя знаеше какво е станало, ми звъня с въпроса "Кога да те очакваме?", директно му затворих телефона и в онзи миг реших че аз там няма да се върна. Преди време бях свидетел на негов разговор с колега, който беше в болничен, за да гледа жена си с последен стадий рак, и шефа му зададе въпроса "Тя не умря ли, няма ли да се връщаш на работа?". Още тогава разбрах, че този не е човек, а сега вече си го потвърдих.

Все още не е минал и месец от раждането на синът ни, аз единствено за което мисля е кога отново ще можем да опитаме. Имам чувството, че полудявам и това ми е фикс идея, едновременно с това изпитвам вина за тези мисли. Не знам как ще изляза от тази дупка....Ако можете да споделите колко време след нещо подобно подновихте опитите ще съм благодарна.

Аз съм от този край, но в по - малък град. Раждах си в нащата болница. Ходила съм на преглед при Константинова след раждането, беше доста подробен преглед. Отидох при нея защото ми я препоръча приятелка. Знам, че тя работи и в отделението и обръща внимание на тези, които ходят при нея и на частно. Бях и при Билева, една млада докторка, когато при нея беше доктор Малинов. За нея мога да кажа, че ми вдъхна доверие, за разлика от Малинов. Той много отгоре погледна документите,.все едно от ред да мине. Каза, че трябва да отслабна и ще ми се случат нещата. Видяха се малки кисти, или иначе казано поликистоза, имам проблем с цикъла. Та той каза отслабни, от това е. Билева искаше да ми изпише дуфастон, ама той каза не..
Докато бях бременна се следях при Терзийска. Чаках прегледите с нетърпение. Тя всеки път казваше колко добре се развива бебето, всеки път се радваше.
Последно бях на преглед при нея в началото на 37 седмица, каза че водите леко са намалели, което е нормално и дори бебето да реши да излезе сега, то е напълно развито и ще е над 3 кг..
Някак не ми се вярва да е имало проблем и то сериозен, а тя да не му обърне внимание. Защото според Сигридов бебето е било с 20 процента мозъчна дейност.. В 5 месец са били 50, а след това са намалявали..
Не знам..
Той каза и за тоновете, че още на 15.09  когато бяха първите ми тонове, бебето е било с очестен пулс и е трябвало да се извади. Но Малинов за същите тонове каза, че са си съвсем наред.
Бих при препоръчала преглед при Терзийска или Билева, ако си от Благоевград 🫠

5 години вече се питам защо на мен? Сега щях да имам детенце на 5 години, така мечтания син.
Четейки всичко, което сте написали, все едно чета свои думи и преживявания.
Всяка година ходя в един конкретен храм на годишнината от раждането. И тази година попаднах на един свещеник, който е един от най-уважаваните в нашия град. Когато загубих детето си, той ми даде позволение да паля свещичка. Други ми казваха, че като не било родено живо, не се палело свещ.
Не се бяхме виждали отдавна и като му казах за какво съм дошла, прочете ми молитва и ми каза, че на познато семейство, които с години нямали деца, постили, изповядвали се, взели причастие и направили отново инвитро и този път било успешно. Каза, че на много семейства се случва и да пробваме. Съгласих се. Постим всяка година почти на коледните пости, с изпавед и причастие, не е ново за нас и се съгласихме.
Тази път по време на поста бях много силна във вярата си, непоклатима.
На 13 август сънувах сън. Сънувах, че съм родила момче, живо и здраво. Сънувах, че майка ми го държи и ви казва, че това е моето дете и ми го даде.
Предишният път, когато сънувах майка ми за държи дете, беше момиче и майка ми каза, че това дете не е мое и няма да ми го даде, че е на брат ми. Същата година снаха ми забременя и роди момиченце.
Приех този сън като знак, че Богородица ми изпраща надежда, че този път трансферът ще е успешен и че всичко ще бъде наред. Не мога да опиша как се чувствах като се събудих. Облекчена. Без тежест в душата, сякаш наистина вече съм родила детето ни и лошото е в миналото.
Минаха постите, изповядахме се, взехме причастие. Направихме водосвет у дома. Пак ни четоха молитва. На другия ден беше неделя, още една молитва. Свещеникът каза да му се обадим с хубавата вест.
Тръгнахме толкова спокойни към трансфера. Докторът беше изцяло в нашия случай, беше помислил за всичко. И стана, забременях, само че без бебе. Дори не знам как се чувствам. Но някак облекчена. 1 месец живях в ада, докато открием къде точно е проблема. Сега вече мога да продължа живота си.
Когато загубих сина си, много беше странно като се прибрах у дома. Празно, пусто. С мъжа ми бяхме като някакви непознати, гледаш да не кажеш нещо, за да не се разплаче другия.
Аз плачех постоянно, в банята. Мъжът ми идваше при мен и плачехме заедно. Плачех на реклами с бебета, плачех и като чуя по улиците бебе. Гледката на бременна жена ми подкосяваше краката.
Много хора се отдръпнаха от нас. До нас останаха 3 семейства освен нашите родители.
8 месеца след загубата нашият шафер звъни на мъжа ми. Те бяха приятели от години. И звъни му нещо служебно да го пита и му обяснява, че жена му има задължения при съдебен изпълнител и го чувам как му казва" Никога не съм си мислил, че мога да имам такива ядове" и се оцъклих. Казах на мъжа ми да му затвори. От тогава не са се чували.
Друг приятел на мъжа ми, с когото работят и щяха да ни стават кумове с жена му, обаче тя забременя и термина й беше на сватбата ни, нещо се беше скарал на мъжа ми служебно. Мъжът ми му беше казал Какво да направя, живота ми спря, загубихме детето си и той му казал Не ме интересува дали живота ти е спрял или не, това да го направиш. И Мъжът ми беше излязъл на паркинга, обади ми се и плака с глас. Така не го бях виждала никога. А този от тогава го нямам за човек.
Когато започнах за втори път на настоящото си място, всички знаеха, че съм загубила дете в късен месец. Един ден, една по-висшестояща дама мя извика да свърша нещо служебно и ми казва Иначе как си, нещо бебе няма ли и аз направо си глътнах езика и казах, че съм го загубила, а тази мръсница явно точно това целеше да чуе.
Няма да забравя една позната, мохамеданка, виждаме се пред кабинета на местен доктор, от който да си взема болничен. И от дума на дума защо съм там и казах. Тази като взе да трепери, скръсти ръце президент корема си и взе да се чеше па главата. След секунди стана, отиде до вратата на кабинета и не ме погледна повече. После като излезе чух сестрата да й обяснява къде да пусне изследвания за БХС и разбрах защо е реагирала все едно съм болна от чума.
Толкова й е умствения капацитет.
Но няма да забравя и добрите хора. Срещам се същия ден с друго семейство, момичето отива да ражда в 9 месец, мъжът й е бивш съквартирант на моя и са си близки. Гледа ме и казва Той ми каза хубавата новина и ме гледа в корема и аз казвам, че няма хубава новина и той пак настоява, че мъжът ми му е казал и аз му отговорих, че вече няма бебе. Жена му, с огромния корем, се хвърли върху мен и така ме стисна в топла прегръдка, че не можех да повярвам. Той също ме прегърна и ми казаха, че ще мине време, отново ще стане, ще си имаме детенце и да не се отказваме. Жена му съм я виждала до тогава не повече от 3 пъти
Казаха, че ако имаме нужда от нещо, те са до нас. Никога няма да забравя това и тези хора ги обичам страшно много.
Друга позната от работата, която работи на друг етаж, ме вижда случайно и се заговаряме и ме пита
Как е детенце.
Кое детенце.
Ами твоето.
Аз нямам дете.
Ама как, нали беше бременна.
 Да, бях, но нямам дете.
Извинявай, не знаех, мислех, че си се върнала от майчинство.
Тази жена й идеше да потъне в земята. Усетих го. Но не ми стана по-леко от това.

Септември. Жена, която ми беше ръководел, но не сме се виждали отдавна и тръгва към мен с ръце напред и ми пипа корема и пита Как е бебенцето, расте ли и аз й казвам Нама бебе, как нямо бебе, ами няма бебе, загубих го. И тя ме прегърна, започна да се извинява, че не е знаела, никой не й е казал. Оказа се вярно, моите колежки не й бяха казали.
И още много много такива случаи и аз винаги бях сама. Нито веднъж не си случи, докато сме с мъжа ми, за морална подкрепа. Всеки път плачех след такива случки.

Бяхме във ВМА на преглед и майка ми нещо се заговаря с една сестра и тя й казва Това ли е бременната ти дъщеря, изобщо не й личи и майка ми Ама аз ти казах, че е загубила бебе в 6 месец, а не че е бременна в 6 месец. И тази взе да се озърта от неудобство. Аз излязох в коридора, седнах на пейката и плаках с глас, а майка ми ста пъти ми се извини и аз я питам защо разказваш за моята мъка на непознати и тя Не знам, не знам защо го казах. И тогава й казах Никога повече не обсъждай личния ми живот с никой.
Много ми беше трудно. Все още не. Може би когато някой ден имаме дете, ще е друго.
Миналият месец наши приятели ни бяха на гости, едно от трите семейства по-горе, те имат момиченце на 6 години. Нещо се беше ядосала и аз се опитвах да я разсея и й показах магазин за детски дрехи и тя ми изкрещя Ти тази година няма да имаш бебе, а ние буквално след дни започвахме процедура.
Баща й ми каза, че му е много неудобно и после ще проведе сериозен разговор с нея. На нас с мъжа ми ни стана много мъчно от това. Но да, детето позна.
Колкото повече хора знаят, толкова е по-трудно с обясненията и въпросите, погледите, съжалението.

Отговор на въпроса-Защо се случи на мен? Няма адекватен и не си мислете, че е наказание и аз в началото си мислех така, после започнах да си мисля, че е изпитание, което ни прави по силни за какво повече незнам. Няма какво толкова да сме съгрешили, аз боготворя децата, на всички мои приятелки децата ме обожават, винаги съм искала да съм родител да дам всичко от себе си на детето си, помогнала съм винаги и на други деца, които нямат възможности. Ходих 8 години по лекари, операции и накрая по чудо забременях и ми се случи това. В началото си мислех, живота се ебава с мен, защо на мен колко още трябва да изтърпява, нямам сили.... Но ние не сме виновни за тези неща... В крайна сметка за някой неща няма никаква логика тези които неискат деца им се случват оставят ги на произвола, а тези които най-много искаме страдаме по пътя към тях, няма логика... С времето ще премислите нещата през всякакви аспекти. Болката няма да намалее но ще имате повече надежда. Пожелавам Ви надежда и се радвайте на другото си дете, то ще има нужда от вас! Радвам се, че раждането в минало естествено....

Много си права, познавам жени, които пушат и пият по време на бременност, въобще не ги интересува и ходят на прегледи сигурно 3 пъти за цялата бременност, но раждат живи и здрави деца, а ние дето толко много се следим и нищо не пропускаме, правим всичко възможно и ни се случва това, много е болезнено

Опитвам се да не се сърдя на хората. Знам, че повечето не казват подобни неща от лоши чувства, просто искрено вярват, че това помага. Аз самата съм казвала такива глупости. Когато влязох в болница за задържане с близнаци в 34г.с при мен настаниха жена в 36г.с. Сподели ми, че тя също е била с близнаци, но са загубили едното бебе в 12г.с. Казах ѝ "съжалявам, но  имаш едно бебе-борец, това е най-важното". Две седмици и половина по-късно загубих един от близнаците си. Три години по-късно все още мразя да чувам вариации на "поне имаш едно дете". С тази жена си останахме близки, извиних и се за казаното, но го пиша, за да ви покажа, че наистина често не разбираме, че такива реплики не помагат докато не го изпитаме.

Но все пак - отне ми година, но почнах да говоря с хората по-открито за това кое ми помага и кое ме наранява повече, дори и да е несъзнателно. Първата година чух неща като "по-добре така, отколкото да ги гледаш двамата и единия да расте бавен" и "естествен подбор, природата си знае работата" (това от репродуктивния ми лекар, който вкара емрионите в мен и ме следи до 7ми месец), "бебето е ревящо, защото усеща твоята тъга, трябва да се успокоиш", "как да имаш кърма като плачеш постоянно", "душата му не е била готова за този свят", "как щеше да се справиш с две бебета", намеци, че не може да продължавам така, безброй много пъти чух, "поне имаш едно дете"... А никой не си даваше сметка какво ми коства да се грижа за новородено, докато сърцето ми е разбито. Никой не си дава сметка, че всеки ден го гледам и си мисля, че трябваше да имам още едно момченце на същата възраст, което да прави тези неща. Прекратих и връзка с някои хора, някак естествено се отдалечихме. Донякъде заради реплики, донякъде те се отдръпнаха.
На работа малко хора знаеха, че чакам близнаци. Но дори и не всички от тези "малко хора" знаеха какво се е случило. От 2 години съм обратно на работа, още ме питат "как са децата", "ти имаш близнаци, нали?"
А мъжа ми е...мъж. Опита се да остане силен за мен. Веднъж се опита да поговори с началника си, костваше му много да си открие душата, но се налагаше защото не успяваше да си върши работата от мъка. А отговора, който получи е "хората през какви неща преминават...рак, губят големи деца...радвай си се на бебето". После рухна, 8 месеца след като родих. Когато се посъвзех беше негов ред да го изживее. Но почти до 2рата година след раждането се срещахме заедно с психотерапевт.

За опитите - знам, колко е силно това желание. Идеята, че след 1 година ще пробваме пак ме крепеше много. След 2 години репродуктивни неуспехи и една извънамточна бременност това е просто още една душевна болка. Имай предвид, Ts.V, че може да отнеме повече време. Не знам колко бързо си забременяла първия път, но стреса оказва влияние. Когато и да подновите опити, не очаквай, че ще стане веднага (но ти пожелавам да е така). Целия процес на опити след загуба си е тежък, но ти най-добре можеш да усетиш кога си психически готова, както и мъжа ти трябва да каже за себе си.

Допълвам и по повод майки и свекърви: че има несъобразителни сред тях - има. Че има такива, които просто искат да са център на внимание по един или друг начин - има. Но те са загубили внуче и виждат как детето им скърби и не могат да помогнат. Вероятно точно това е причината повечето от тях да споделят за загубата. Защото те самите имат нужда да бъдат изслушани и да споделят болката си.

Аз също питах отеца дали може да палим свещ за бебето. Той каза, че няма значение дали е изплаколо, кога е трябвало да се роди и т.н. Щом има плод, то има душа вече. Щом си бремененна, то душата на детето е избрала теб. Ние винаги палим свещ за нея.
Аз постя почти на всички пости през годината. Не успявах на Великденските, защото са много дълги и строги. Но тази година успях. Сега чакам и Коледните пости живот и здраве. Постите ми носят някаква утеха. Постя само аз, мъжа ми няма шанс да пости цял пост. Но той е много различен. Само веднъж съм го виждала да плаче, в родилното след раждането, когато ги пуснаха при мен.. От тогава нищо. Той почти не говори за детето. Толкова е студен. Когато се скараме му казвам, че ако се случи нещо с мен ще плаче и ще съжалява. А той казва, аз никога не плача. Може би така се спасява, това е някаква защита. Но ме хваща яд как поне веднъж не показа чувства тоя човек. Хората сме различни.
За тези 4 години смених и няколко работни места. И още на първото място след раждането имаше бременно момиче. То тя ми разказа моята история без да знае, че съм аз. Роди си живо и здраво дете. Малко след това от фейсбук разбрах за една приятелка, че е бременна отново. С нея се виждахме често, живееше близо до работата ми. Не й личеше, стана ми тъпо като видях снимка, на която е с тениска с надпис - тоя корем не е от ядене на сладко..
Писах й честито, защо не ми е казала и знае ли пола, а тя каза, че е тайна..
Тогава си казах, че повече с нея няма смисъл да общувам. А плаках заедно с нея когато имаше проблеми и не можеше да забременее 2 години..
След това на друга работа като започнах там имаше 2 бременни. Едната шефката, която малко след това роди, а другата жена беше още в началото, но и тя роди живо дете. След нея дойде ново момиче, забременя 2 месеца по - късно.. Виках си какъв е тоя късмет, където ида все бременни.
И на края на предпоследната ми работа пак имаше бременна колежка, на 42 години беше  бременна и си роди и тя. Малко преди да си тръгна от там, бях по заместване, дойде ново момиче, което също забременя много скоро след това и вече и тя има живо и здраво дете..
Та и това си беше истинско изпитане. Колко пъти съжалих, че не се върнах на моята си работа.. Там поне нямаше да има бременни около мен. И на никой не съм завидяла. Просто ми ставаше още по - мъчно за мен. Но така стигнах до извода, че всичко е съдба и каквото ми е писано..

А относно свекървата, да кажа още нещо. Не знам дали страда защото е изгубила внуче. Тук не става въпрос за самата загуба, а затова как цялата им рода е разбрала, че съм бременна. Те не ме познаваха все още. Мъжа ми беше в чужбина тогава. Сватба не сме правили официално. За бремеността ми знаеха само най - близките хора. Тя разбра преди да кажа на моята майка. Нещо, за което ще съжалявам винаги. Още след това беше казала на цяло село.. Хора, които никога не са ме виждали и не ме познават. През бремеността ме видя само когато почина майка ми. Дойде у дома не за да ми е опора и да ми помогне, а защото сина й е казал така. Думите й бяха - аз да седим ли тук при вас, то аз не искам, ама Д.ми каза да седя.. Аз й казах щом не искаш да си тук си тръгвай. Беше 12 през ноща. Еми тръгна си. На другия ден дойде 30 минути преди погребението и си личеше колко не иска да е с нас..
Повече не се видяхме до самото раждане.
Много мога да пиша, но няма смисъл. Не я харесвам, не ми е близка. Виждаме се рядко за щастие. Но тя наистина живее за хората. Разказа си на всички за семейството, кой какво, а се сърди на роднини защо не й казват лични неща. Няколко пъти й казах, че хората не си развяват долните гащи като нея,но тя не разбира. Преди време имаше проблем в техни роднини, беше ходила полиция. Тя звъняла да пита какво е станало. Казали, че всичко е наред и няма нищо. Обаче не, тя се сърди защото не са й казали защо е имало полиция. Тя как си казвала всичко, пък хората неискат.
Има и по - тежки случай от нея, но за мен тя не е пример.
Веднъж нещо пак ме разпитваше, а мъжа ми и каза, че сигурно много държи на мен щом толкова ме пита. И тя казва, ами да като дъщеря ми е, ето вече нема майка, може аз да съм й.. Аз само я погледнах и си казах, майката е само една и ти няма как да ми станеш майка.

Ох, много ме дразнят такива свекърви.. и аз имам една дето е даже още по-зле, но да не коментирам отношението към мен, по-скоро как реагира, когато разбра, че съм бременна, една такава реакция.. никаква усмивка, никак не се зарадва явно, знам ли.. първият и въпрос беше “Ама вие сте толкова млади как ще се справите?”. Всеки път като ходехме на прегледи и мъжът ми и аз и споделяхме, тя все “ама защо сте ходили, нещо не е наред ли” все едни такива лоши изрази.. Даже помня един път как направи коментар, че откакто съм забременяла мъжът ми много ме глезел и всичко, което ми се хапвало ми купувал и как на нея спрял да и обръща внимание

Братът на мъжа ми се разведе преди нашата сватба и се наложи свекърва ми да се грижи за децата. Тогава бяха на 9 и на 5. Малкото беше на 9, когато загубихме нашето дете. Един ден в разгавор, свекърва ми се изцепи - Господ си знае работата, тъкмо децата ще пораснат и аз ще мога да помагам на вас, когато вие си имате. Да бе.. сигурно. Тя е почти на 70, ние още нямаме дете. Чудна картинка. Като казах на мъжа ми какво е казала, той се оцъкли и каза Сигурно не си я разбрала, казвам му, че много добре я разбрах и точно това са думите й, предавам му ги 1:1. Ама хора, които са крайно нетактични. Самата тя има загуба в 7 месец, момиченце. След 6 месеца забременява с мъжа ми. Цял живот си мечтае за момиче и да ви кажа личи си как повече е пристрастна към по-големия си син, моят мъж кучета го яли.
Такива случки слагат само сол в раната.

Напълно съм съгласна, че съществуват свекърви, които са егоистични, нахални, ревнуват синовете си от снахите, и на които липсва всякаква емпатия. Да, има ги и съжалявам да чуя, че има момичета, които трябва да търпят подобно отношение от страна на свекърва си.
Но има и други свекърви, които приемат избраницата на сина си като повече от дъщеря, обичат я и се стараят всячески да бъдат близки приятелки, особено когато родната й майка не се държи като такава.

Ако не беше свекърва ми кой знае в какво емоционално състояние щях да бъда в момента след като родих сина си миналата година. Звънеше ми постоянно докато бях в болницата и си говорихме с часове като ме оставяше да си излея всичко, изслушваше ме и плачеше заедно с мен…за сравнение родната ми майка не ми се обади нито веднъж и не дойде да ме види в болницата също нито веднъж. Свекърва ми не можа да дойде, просто защото не живее в България но си губеше съня, за да говори с мен.
Същата година бях загубила баща си, който почина няколко дни преди да разбера, че съм бременна. Майка ми се депресира от това, но вместо да ме пази от негативни емоции и стрес, сама ми ги създаваше всеки ден. На мен също ми беше тежко но също така се радвах на малкия слънчев лъч, който растеше в мен и ми даваше надежда. Обаче при нея не беше така. Отказа да отиде на терапия и си изливаше всичко върху мен. През цялото време ми говореше за смърт и ме натоварваше психически докато бях бременна. След раждането я помолих да ме остави на мира да се съвзема поне един месец, а тя направи точно обратното. Тормозеше ме, подиграваше ми се и ме караше да се чувствам още по-зле всеки изминал ден. Говореше ми глупости от сорта на “трябва да забравиш за момченцето и да гледаш напред” (синът ми си има име, което тя никога не използва и винаги го нарича момченцето все едно не й е внук). В общи линии не знае как да бъде майка и е такава само на хартия. Според мен никога не е трябвало да има деца, просто защото не знае как да ги обича.

От друга страна свекърва ми е разкошен, мил и емпатичен човек, на когото мога да споделя всичко и знам, че както и да реагира ще е с обич. Не съм срещала досега някой, който да ме разбере по-добре от нея без да каже една дума, която да ме разстрои или нарани, въпреки че самата тя няма загуба и е родила четири живи и здрави деца. В мое лице има дъщеря, която я обича и уважава, защото откакто я познавам се държи с мен като майката, която винаги съм искала да имам. Въпреки че ни разделя цял океан си общуваме непрекъснато и дори мога да кажа, че ми е най-добрата приятелка. Вярвам, че якои хора са ни изпратени като уроци, а други като подаръци. Свекърва ми определено е подарък в моя живот, и благодаря на Бог и Вселената всеки ден, че съм я срещнала. Когато разбра, че очакваме момченце започна да плете бебешко одеалце и да ме пита какви дрешки да донесе на внучето си когато се роди. Беше толкова щастлива и толкова много плака когато го загубих. Все още си плачем двете понякога като си говорим. Тя е силно вярваща, но един път не ми е казала нещо от сорта “Бог има план за теб, и така е било писано”...Цял живот няма да мога да й се отплатя за обичта, грижата и подкрепата, които ми е дала, и които майка ми не е. За мен тя ми е повече майка отколкото онази, която ме е родила.