Обазование тук, образование там.(USA)

Все пак пубикувам къс откъс.Става дума за учител в държавно училище който пише: /Ще ми се и в България да имаше такива искренни учители и хора/


".....Именно това е материята, която преподавам; за нейното усвояване ми плащате. Постъпете с тази информация като решите за добре.

1. Объркване

Преди два дни получих писмо от една жена на име Кейти от Дюбоа, Индиана:

Кои големи идеи е важно да се предадат на малките деца? Според мен най-важно е те да разберат, че знанието не е идиосинкратично – че всичко е свързано помежду си; че знанието не е порой от факти, който ги залива и те са принудени да ги погълнат безпомощно. Истинската цел на ученето е да разбираш, да съгласуваш нещата.

Кейти греши. Първото, което преподавам на децата, е объркване. Всичко, което учат учениците ми, е извадено от контекст. Аз ги уча да разрушават всякакви връзки. Преподавам им прекалено много неща: движението на планетите, законът за големите числа, робството, прилагателни, архитектурно чертане, танци, гимназия, хорово пеене, събрания, неочаквани посещения, учения за противопожарна безопасност, езици за софтуерно програмиране, родителски срещи, дни за развитие на персонала, допълнителни занимания за надарени деца, готовност да приемат ръководство от страна на непознати, които вероятно няма да видят повече, стандартизирани тестове, възрастова сегрегация, каквато изобщо не съществува в света извън училището … Какво общо имат тези неща едно с друго?

Ако се вгледаме по-задълбочено в програмата и последователността на предметите, дори и в най-добрите училища ще открием липса на съгласуваност и куп вътрешни противоречия. За щастие децата не могат да предадат с думи паниката и гнева, предизвикани от постоянното нарушаване на естествения порядък и последователност, който им бива натрапван под предлог, че е качествено образование. Логиката на училищния манталитет е, че е по-добре да напуснеш училище, въоръжен с някакъв повърхностен жаргон, извлечен от икономиката, социологията, естествените науки и т.н., отколкото с чист, неподправен ентусиазъм. Освен всичко друго обаче, качеството в образованието означава и да опознаеш нещо в дълбочина. Объркването се настанява в съзнанието на децата поради това, че им преподават прекалено много непознати възрастни, които работят почти напълно изолирани един от друг и в повечето случаи претендират неоснователно, че притежават някакво експертно знание.

Нормалните човешки същества се стремят да осмислят нещата, не да колекционират разпокъсани факти. Образованието се състои именно в натрупването на умения за разкодиране на суровата информация така, че тя да придобие смисъл. Шаренията от редуващи се предмети в училище, както и маниакалната пристрастеност към фактите и теориите нямат нищо общо с търсенето на смисъл, присъщо на човешките същества от хилядолетия. Това се забелязва по-трудно в началните класове, където йерархията на училищния опит като че изглежда по-смислена. Там някак се приема, че добронамерената, проста връзка между „да направим това“ и „да направим онова“ трябва да има основание, а и клиентелата още не е прозряла колко малко съдържание се крие зад игрите и преструвките.

Да вземем за пример великата последователност в природните процеси – като например прохождането и проговарянето; цикъла на светлината от изгрев до залез; древните традиции на фермера, ковача или обущаря; приготовленията за Деня на благодарността. Всички елементи са в пълна хармония един с друг, всяко действие е оправдано, произтича от миналото и върви към бъдещето. Училищната последователност не е такава – нито по отношение на отделните часове, нито по отношение на редуването им в програмата. Тя е налудничава. За нея няма никакво достатъчно логично основание. Малцина учители биха дръзнали да преподават уменията, необходими за критичен поглед към преподавателските и училищни догми, тъй като в тази система всичко трябва да се приема безпрекословно. Предметите биват изучавани, ако това въобще е възможно, по същия начин, по който се зубри катехизисът или трийсет и деветте постулата от веруюто на англиканската църква.

Аз преподавам пълна липса на смисъл; внушавам безкрайна разпокъсаност и отчуждение. Работата ми следва по-скоро методите за напасване на телевизионна програма, отколкото някаква логична последователност. В свят, в който домът е призрак, тъй като и двамата родители работят, постоянно се местят, сменят професиите си и гонят големи амбиции, или пък по някаква друга причина са прекалено объркани, за да могат да поддържат близки семейни отношения, аз преподавам на учениците си как да се примирят с объркването като своя съдба. Това е първият ми урок.

2. Класова принадлежност

Второто, на което уча децата, е да си знаят гьола. Внушавам на децата, че трябва да си стоят в класа. Не съм наясно кой определя подходящия за децата ми клас, но това не ми влиза в работата. Децата са номерирани, така че ако някое се изплъзне, лесно бива връщано в класа си. През годините съм бил свидетел на огромно разнообразие от начини, по които училищата номерират децата. В един момент на човек му става трудно да прозре, че под купчините номера се крият човешки същества. Номерирането на деца е крупно и печелившо занятие, макар да не е съвсем ясно каква е неговата цел. Не мога да проумея защо родителите толкова лесно позволяват да постъпваме така с децата им.

Както и да е; това не е моя работа. Работата ми е да науча децата да обичат да са вързани с други деца, номерирани като тях. Или поне да търпят стоически. Ако си свърша добре работата, на тях няма дори да им хрумне да са другаде, тъй като съм ги научил да завиждат на по-добрите класове и да се страхуват от тях, а по-слабите – да презират. Този метод за дисциплиниране е много ефикасен – под негово въздействие класът самостоятелно се строява в редици, идеални за маршировка. Това е истинският урок на всяко нагласено съревнование, каквото е училищното. Човек си научава мястото.

Въпреки че училищният план се базира на предположението, че 99% от децата ще останат в класа, в който са записани, аз все пак демонстрирам усилия да ги подтикна към по-високи постижения на тестовете, загатвайки, че е възможно за награда да преминат в по-горен клас. Често им намеквам, че един ден някой ще ги наеме на работа заради добрите им оценки, въпреки че личният ми опит показва, че в повечето случаи работодателите изобщо не се интересуват от това. Аз не лъжа открито, но с времето съм разбрал, че истината и преподаването в училище са две на практика несъвместими неща, както още Сократ е казал преди хиляди години. Номерираните класове показват на децата, че всеки си има място в пирамидата и няма начин да го напусне, освен ако не владее трикове с числа. В противен случай трябва да остане там, където са го сложили.

3. Равнодушие

Третото, на което уча децата, е равнодушие. Уча ги да не се интересуват прекалено от каквото и да е, макар да дават вид за обратното. Начинът, по който постигам това, е много коварен. Аз изисквам от тях да са напълно въвлечени в урока ми, да подскачат на чина от вълнение и да се конкурират ожесточено помежду си, за да ми доставят удоволствие. Това е толкова трогателно; подобно поведение е способно да впечатли всеки, дори и мен. Когато съм във върхова форма внимателно планирам уроците си така, че да провокирам именно такава демонстрация на ентусиазъм. Щом звънецът бие обаче, аз държа децата да изоставят всичко, което правят в момента, и да преминат бързо към следващата работна станция. Трябва да умеят да се включват и изключват като с електрически ключ. Не знам нито един клас, включително моя, в който някога нещо важно да е било довършено. Преживяванията на учениците не са пълнокръвни; те опитват по малко от това, по малко от онова – на „вноски“, съгласно плана.

Урокът, който преподават звънците, е, че няма работа, която да си струва да бъде завършена докрай. Защо тогава да се вживяваме в каквото и да било? Годините, прекарани в компанията на училищния звънец, обработват всички, с изключение може би на най-издръжливите, да живеят в свят, в който няма нищо достатъчно важно. Звънците са тайната, неумолима училищна логика на времето. Те размиват границите между миналото и бъдещето, като уеднаквяват всички времеви интервали; подобно на карта, чиято абстракция уеднаквява всички планини и реки, въпреки че в живота те са съвсем различни. Училищният звънец инфектира всяко начинание с равнодушие.

4. Емоционална зависимост

Четвъртото, на което уча децата, е емоционална зависимост. Звездички, пчелички, корекции с червен химикал, усмивки и намръщени лица, награди, похвали и мъмрения – аз уча децата да подчинят волята си на предопределената от властта йерархия. Всеки висшестоящ може да дава и отнема права, защото в училище права не съществуват (отнето е дори правото на свобода на словото, постановено от Върховния съд) освен ако училищната администрация не реши другояче. Като учител се разпореждам с личните решения на учениците, давайки карт бланш на тези, които одобрявам, и наказвайки ги за други, които застрашават контрола ми над ситуацията. Учениците постоянно правят опити да проявяват индивидуалност, затова действам незабавно и съм непреклонен. Индивидуалността е опасна, защото противоречи на класовата теория и не се поддава на класифициране.

Индивидуалността обикновено се проявява по някой от следните начини: децата се измъкват, печелейки време за себе си, под предлог, че им се ходи до тоалетната; или пък открадват някой миг в коридора с оправданието, че им се пие вода. Макар че съм наясно, че се преструват, аз им позволявам да ме „заблудят“, защото така ги правя зависими от моето благоволение. Понякога свободната воля се пръква под носа ми под формата на деца, които са ядосани, потиснати или щастливи за неща извън моя контрол. В тези случаи учителите не признават права; те само отнемат привилегии – заложниците на доброто поведение.

5. Интелектуална зависимост

Петото, на което уча децата, е интелектуална зависимост. Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Това е най-важният урок, който им преподавам: винаги трябва да чакаме някой, който знае повече от нас, да придаде значение на живота ни. Всички важни решения се взимат от експерт; единствено аз, учителят, мога да определям какво трябва да учат децата в класа ми. Всъщност тези решения взимат хората, които ми плащат, аз просто ги налагам. Ако ми се каже, че еволюцията е факт, а не теория, ще я преподавам така, както ми е спуснато и ще накажа метежниците, които се съпротивяват. Тъй като съм упълномощен да контролирам мисленето на децата, мога лесно да отделя добрите ученици от лошите.

Добрите ученици мислят така, както съм им казал, като не оказват съпротива и засвидетелстват задоволителен ентусиазъм. Аз избирам за кои от милионите неща, достойни да бъдат изучавани, имаме време в час. Макар че това всъщност правят безименните ми работодатели. Аз не решавам; има си хора за това – мен какво ме засяга? За моята професия не се изисква любопитство; изисква се конформизъм.

Лошите ученици, естествено, се съпротивяват, макар че им липсват понятия, с които да изразят това. Те упорстват да решават на своя глава какво и кога да учат. Как бихме могли ние, учителите, да оцелеем, ако допуснем това? За щастие съществуват изпитани с времето процедури за пречупване на тези деца, които дават отпор. Естествено, процесът се затруднява в случай, че те имат порядъчни родители, които им се притичват на помощ, но това се случва все по-рядко, въпреки лошата слава на училищата. Всички родители от средната класа смятат, че училището на тяхното дете не е от лошите. През цялата си практика като учител не съм срещнал нито един, който да мисли обратното. Това е удивително; то вероятно илюстрира най-добре съдбата на семействата, в които мама и татко са били добре школувани и са усвоили седемте урока.

Добрите хора чакат някой експерт да им каже какво да правят. Едва ли би било преувеличено да се твърди, че цялата ни икономика зависи от доброто усвояване на този урок. Помислете само какви последствия ще има, ако не научим децата да са зависими. Социалните служби едва ли ще оцелеят; те ще изчезнат в неотдавнашния исторически ад, от който са произлезли. Съветниците и терапевтите ще изпаднат в ужас, тъй като редовните доставки на психологически инвалиди ще секнат. Всички видове комерсиални забавления, включително телевизията, ще западнат, тъй като хората ще се научат отново да се забавляват сами. Ресторантите, производството на полуфабрикати и цялата плеяда от услуги в сферата на храненето ще се свият чувствително, тъй като хората ще се научат да си приготвят храна, вместо да зависят от непознати, които садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното право, медицина и инженерство също ще отпаднат, както и производството на облекла и учителската професия. Всичко това може да ни сполети, ако училищата не продължават редовно да бълват безпомощни хора.

Не бързайте да гласувате за радикална реформа в училищата, ако искате още да си получавате заплатата. Създали сме начин на живот, който ще се срине, ако хората не правят каквото им е наредено, защото не знаят как да решават сами какво да правят. Това е един от най-важните уроци, които преподавам."

. дали? от каква позиция? несъмнено има смисъл темата, под съмнение е готовността за обсъждането ѝ. поне за мен.

Честно казано не виждам кой знае какви разлики с българското училище, което аз съм посещавала. Освен може би, че тук на класовете с по-добри резултати се гледа като на "зубърски" и те не са обект на подражание, а по-скоро на подигравки.

За съжаление, такава е картинката и в българското училище. И провежданите реформи уж с цел повишаване качеството на образованието задълбочават, но не решават проблемите на образованието. За мен основна причина за това са некомпетентните чиновници в Министерството на образованието, които са попаднали там по всякакъв друг начин, но не и като професионалисти. Същото важи и за "експертите" в РИО. Става дума не само за настоящите, но и за тези преди тях.

Темата ми е любопитна. Зачудих се колко ли български учители биха дръзнали, а и имат капацитета да напишат подобен текст.

http://razmisli.wordpress.com/2010/11/28/john-gatto-bulgarian/

Съжалявам, Дидева, винаги с интерес чета твоите мнения, но този път ще пропусна писанията на човек, който в края на "размишльотините" си най-безцеремонно твърди: "Съжалявам много, че книгата на Гато е публикувана в България." Това изречение ме върна доста назад във времената и манталитета на онези времена, които не искам да си спомням.

Много по-интересни са ми размислите на сър Кен Робинсън:

http://www.youtube.com/watch?v=zDZFcDGpL4U

Да бе, някой си "бил дръзнал" да напише. Според мен някой си много умело е яхнал вълната на неосъзнато чувство за безпътица у родители и ученици, възползвал се е от желанието на същите да видят външен виновник за неуспеха на децата и се е опитал да напише бестселър, който да го направи богат.  Говорим за САЩ по дяволите. Там всяка година се печатат стотици такива откровения и някои автори успяват да станат милионери.

Добре, в откъса има верни нещи. Но какво да направим? Да оставим децата да учат каквото, когато и както си поискат? Да дадем на първокласниците същата свобода да избират какви предмети да учат, каквато има в университетите?
Аз не видях някаква разумна алтернатива.

Това не е мое мнение. Авторът иска обсъждане на темата и аз просто му предлагам още една гледна точка.

Хм, в линка на Дидева някой по-обстойно е написал това, което ми хрумна и на мен от бегъл преглед на нещата. Но пък отново се убеждавам с каква жажда масово съзнание се вкопчва във всяка подобна половинчата теория, която всъщност не дава рецепта за излизане от проблемите.

Съжалявам, погрешно съм те разбрала - реших, че линкът изцяло съвпада с твоята гледна точка, щом го пускаш без да добавиш и дума  

Белмекенска    за Кен Робинсън.Много харесвам неговите разсъждения.
 
В България закона за народната просвета мисля,че отдавна е излязъл от контекста на живота.Децата които се раждат в последните години са различни,имат по различна чувствителност и способности независимо дали са индиго,кристални и т.н.Затова новият закон за образованието или там проектозакон по който се работи трябва да има в предвид това какви деца искаме да имаме след време.
Надявам се фокусът да се измести от академичните знания.Сега отличен се пише за количество възпроизведена информация без грешка, а трябва да се стимулират собствените разсъждения и анализът.
Много ми хареса едно изказване на Л.Георгиева,че учителят трябва от наливач на знание и контрольор дисциплинатор,прекършващ характера,да стане един вид екскурзовод,който води детето през света по грижовен и увлекателен начин.Необходимо е да се осъществи преход от заповедността към хайде заедно.Класовете да се организират по интереси,като се вземат предвид индивидуалните дадености и таланти на децата.
Ще ми се образованието да е повече тук и по малко там, където и да означава там.
Нещо много мисли ме връхлетяха.
Искам да споделя един пресен пример.Една моя приятелка се прибра наскоро от Америка.Дъщеря и сега е трети клас в бг училище.Госпожата им дала за домашно да напишат покана,писмо и съобщение.Детето беше проявило творчество и съответно написало поканата върху покана за рожден ден от парти клуб.Писмото беше написало и поставило в плик за писмо, а съобщението в тетрадката си.Госпожата беше проверила само съобщението, защото само то било в тетрадката а другите неща не ги зачела защото не можело така трябва всичко да бъде написано в тетрадката. Без коментар.

Добре де, а какви деца искаме да имаме след време? Би ли била така добра да ми отговориш? Имам предвид какви искаме да бъдат всичките ни деца?

И преди да ми отговориш ми се иска да вметна, че се сещам за едни деца, оставени да се развиват на свобода, без принуда, без казионно държавно образование, без учители дисциплинатори. Тези деца се казват циганчета

П.П. Колко деца според теб могат да направят анализ и да изложат собствени разсъждения по физика, химия, биология, математика? А колко възрастни?

Контра пример на дадения от tsutseto..
Дъщерите ми- четвъртокласнички имаха за домашно по английски подобно задание за  написването на покана за рожден ден и два отговора към нея, единият за  приемане , другият за отказ поради някакви  причини..Високо оценени от преподавателката са били именно оригиналните работи - онези, в които  използването на  зададения лексикален багаж е било съпътствано от нетрадиционни идеи както в съдържанието на написаното, така и в неговото оформление извън тетрадката.Дъщерите ми бяха писали на специални бланки за писма с някакви розови картинки, поканите бяха поставени в плик, приемането и отказът за присъствие на партито бяха написани на отделни листа и всичко накрая  беше залепено като проект на четвъртинка цветен кадастрон. Какъв по-голям стимул за децата и оценяване на положените от тях усилия от това да закачат изготвеното от тях на стената в училищния коридор..
Но....Черна станция вече го е казала, на децата им е безспорно интересно да правят подобни неща-проекти, презентации, съчинения със собствени виждания по темата, но истината е, че за тяхната направа са  нужни не само ентусиазъм и желание отстрана на ученика, а и солидна подготовка по предмета.. Отричате академичната насоченост на образованието, но без нея движението  в желаната от Вас посока, е немислимо. Двете неща просто  вървят ръка за ръка, поне при онези учители, които знаят какво, кога и как..