Моето дете за момента не ходи никъде, освен на предучилищната в у-ще.
Занимаваме се вкъщи - когато имаме желание и настроение и двамата.
Има си детство и игри до безкрай.
Искаше само на спорт, за който се оказа, че е малък още и трябва да изчакаме поне 1-2 години.
На друго за момента не иска да ходи. Не го и насилвам. Ако има изрично желание за нещо, бих го поощрила.
Та от тази страна погледнато, май нямам никакви амбиции.

В същото време - детето може да чете, познава цифрите, смята елементарни задачи, знае повече от достатъчно за всичко, което го занимава на тази възраст. В у-ще се справя прекрасно.
Не ми харесват обаче някои неща в сегашното у-ще и за първи клас го записах другаде. Защото искам добра учителка и добра среда за детето си. Не ми е все едно къде ще учи, каква ще бъде учителката, какви ще бъдат съучениците. Искам най-доброто, което съм в състояние да му осигуря. Това обаче не се брои за амбиция, нали?
И изобщо в момента много се изсилват някои майки и бащи... Детето още български не знае, но ходи на 3г на два западни езика, не може да държи молив, обаче рисува едва ли не професионално и т.н., и т.н. Децата нямат грам свободна минута за нещо свое, за нещо приятно, което правят защото искат, а не защото трябва... не знам, не мога да го приема това.
Но всеки решава за себе си.
Та, отплеснах се малко /много даже/, но с риск да открия топлата вода - зависи и кой какво разбира под "амбиция", "болна амбиция" и т.н. Доста разтегливо понятие е... като много други неща
Явно нямате болни амбиции и неосъществени желания, които да прехвърляте на детето! Не, това не е амбиция, а загриженост и то в рамките на нормалното!
/.

от още едно рогато
! Гушкаме се, целуваме се, глезонтим се, танцуваме заедно и си споделяме тайни 