Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

  • 270 837
  • 1 389
  •   3
Отговори
# 1 290
  • Мнения: 52
Натисна ни есенното ежедневие и пандемията...дано всички вдовици/вдовци и техните деца и помощници да са здрави, оградени с непробиваема броня от всякакви вируси и проблеми!

# 1 291
  • София
  • Мнения: 492
От доста време си мисля за вас, отдавна никой не е писал.
Аз нещо не мога да се организирам откакто тръгнаха децата на училище. Все не ми стига време, не знам какво да пазарувам, не знам какво да готвя. След работа не знам на къде да тръгна и кое да подхвана по-напред.
Иначе сме здрави. Надявам се и вие.

# 1 292
  • Мнения: 52
В отговор на вашия пост - и аз съм така. И времето все не стига. Особено за нас Simple Smile Но децата да са добре...и ние също.
Аз обикновено предлагам едни и същи неща за ядене всяка седмица, не експериментирам. Това дали не е слабост? Горе-долу менюто е мусака с картофи и кайма, зрял фасул, леща, грах или картофена яхния със свинско или пилешко месо, крем супа от картофи, броколи и моркови, хляб типов или Добруджа...Като плодове, сезонни, предимно ябълки и банани, като зеленчуци, домати и краставици.
А вие какво давате за ядене на вашите деца? Откъде пазарувате?

# 1 293
  • София
  • Мнения: 492
Снощи правих мусака. Иначе боб, леща, пица, спагети, свинско със зеле, пиле с картофи. Чат пат риба, децата много не я тачат, аз бих яла по-често. Май едно и също въртя и аз. Пазарувам най-често от Фантастико, защото има близо до нас. От време на време в Лидл - имам по път към в къщи след работа. В Кауфланд ходя през почивните дни и то само ако нещо на промоция ми е привлякло вниманието.

# 1 294
  • Варна
  • Мнения: 3 480
Аз се върнах на работа, малкият тръгна на ясла. Имам същия проблем с организацията. Вече е по-добре, но първите 2 седмици бях като муха без глава.
Със снабдяването също ми е трудно. Преди не беше проблем да изляза да купя нещо по всяко време. Сега съм на работа и или прекалявам с покупките, или се оказва недостатъчно за седмицата. През уикенда гледам да готвя, да направя нещо за десерт, но през седмицата често правя нещо набързо вечер.
От доста време никой не беше писал тук и като видях 4 отговора, си помислих, че има някой нов, сполетян от нашето нещастие. Слава Богу! Дано все за манджи си говорим Simple Smile

# 1 295
  • Мнения: 46
Днес им панирах кашкавал за обяд със салата от прясна краставица. Имаха желание за яйца по панагюрски но е голяма врътня и цапане на посуда та отказах. Довечера заедно ще правим суши. В карантина сме до края на седмицата, че щерката излезе с положителен тест. Аз също си направих - отрицателен съм?!?

# 1 296
  • Варна
  • Мнения: 3 480
Да, има такива случаи, само някои в семейството да са положителни. Дано мине без усложнения. Ние сме удома заради болните деца, само вирус някакъв лек. След 5 дни готвене днес се уморих и ще вечеряме пица от Годзила Simple Smile

# 1 297
  • Бургас
  • Мнения: 11
Никога не съм си мислела, че ще пиша точно в тази група /вероятно повечето от Вас също/..., но ето живот, незнаеш какво те чака зад ъгъла.Загубих съпруга си преди пет месеца и петнадесет дни, а все още очаквам да ме посрещне вкъщи когато се прибирам от работа, да приготвя закуската в събота сутрин, да ми каже че ме обича, да се усмихне и да ме прегърне по мечешки, задушаващо силно докато започна да протестирам.Синът ни е на 15 години, а имам усещането , че емоционално е по-зрял от мен, справя се...Знам , че трябва да продължа, но е трудно да направиш първата крачка.

# 1 298
  • Мнения: 46
Yogito, дано тук намериш подкрепата и съчуствието от които се нуждаеш. Не се страхувай, не си сама, слънцето пак ще изгрее някой ден. Трябва да вярваме.

# 1 299
  • София
  • Мнения: 492
Не искам да има нови в тази тема, но...
Днес трябваше да празнуваме рожден ден. Втори без него. Направих торта, ще сложа свещички. Раздадох на най-близките приятели.
И аз се надявам пак да има слънце за нас. Заслужаваме!

# 1 300
  • Варна
  • Мнения: 3 480
Yogito, съболезнования, какво да ти кажа, не си сама. Големият ни син е на 13 и реагира като твоя. Явно те по-лесно приемат случилото се, а за нас светът се срутва. С времето не става по-леко, само свикваш. Аз все още не мога да погледна напред. Опитвам се.

# 1 301
  • София
  • Мнения: 492
Наистина децата по-лесно се справят.
За нас светът се срутва, да. Все пак ние губим най-важния и значим за нас човек; човек, с който сме били много години, споделяли сме много мигове, емоции...
Не че децата не усещат липсата, но те си имат други стремежи, други желания. Имат си техните приятели. Получават от другия родител обич и внимание. Нахранени са, облечени са, обгрижени са...И може би това им е достатъчно. И ако другия родител е успял да се съхрани емоционално, децата се чувстват спокойни.
И да, времето не лекува. Даже ми липсва все повече. Да, свикнах да съм сама, но ми липсва, все повече ми липсва, на моменти болезнено много.

# 1 302
  • Бургас
  • Мнения: 11
Загубих светлината в живота ми на 18.05.2020г. и светът стана по студен и пуст.Сякаш ме бяха пуснали с парашут от много високо, но бяха забравили да ми кажат как се разтваря проклетия парашут...свободно падане. За ужас на свекърва ми и майка ми реших да го изпратя в затворен ковчег така никой не успя да го види / той почина в болницата , аз бях до него/, поставих  негова снимка , на която е усмихнат и щастлив, такъв какъвто искам да го помнят всички. Наскоро майка ми, ми благодари за това мое решение. Синът ни категорично отказа да присъства. Седмица след погребението се върнах на работа и се "гмурнах" в дълбокото с цел поне за мъничко да притъпя болката...не помага. През август със  сина ни ходихме из любимите ни Родопи... за пръв път само двамата...и на един от преходите се сринахме емоционално...светлината липсваше...планината си беше същата, но ние не. Септември беше кошмарен..."дребният" /така си го наричаме, независимо , че е 180см/ започна училище, и се изнесе, а аз се прибирах в една огромна, задушаваща ме празна къща.         
 И се замислих дали той би бил доволен от мен...винаги съм била смела,  човек ,виждащ чашата като наполовина  пълна, импулсивна.                                                                 
   Направих си списък с нещата , които искам да свърша, но не ми е останало време и го закачих на хладилника...и ще ги свърша, защото така трябва. Обожавам сина ни той е искрата , която ми остана след загубата на светлината. Всеки ден нещо ме срива и очите ми се пълнят със сълзи, стигам дъното , за да се отласна нагоре и да започна да дишам отново и отново...                                   

# 1 303
  • Мнения: 17
Еех, Yogito, така е, тук сме все събрани и водени от общото нещастие. Изтеглихме късата клечка, така си казвам. Има много тежки дни, има и леки дни. Децата са готини, приемат лесно тези неща. Твоето е голямо, може би му е тежко, моето на 8, прие някак си странно естествено завършека на живота на майка си (тя имаше рак). Мене ме тормози задушаващото чувство на вина. Празнотата е също съкрушителна. Недей да ходиш на места където сте били заедно, това само ти навява тъга... Поне аз ги избягвам, чуствам се малко по добре така.

# 1 304
  • Бургас
  • Мнения: 11
Ivo Ivаnov2, след случилото се разбрах смисъла на казаното от старите хора ,,Това не го пожелавам и на най-злия си враг". Болката, безсилието, чувство за вина, празнотата се появяват изневиделица в ежедневието и ме хващат за гърлото...още се уча как да "управлявам" емоциите си. Съпругът ми имаше рак , две години и три месеца борба с пришелеца... "Дребният' е почти самостоятелен ( живее на общежитието към ПГКПИ), сега заради  т.нар. дистанционно обучение е вкъщи и аз съм  щастлива, че не съм сама, че има за кого да се грижа, да направя закуска и да тичам към офиса. Опитвам се да не се вкопчвам в него, със съпруга ми винаги сме го насърчавали да бъде самостоятелен, отговорен, следващ мечтите си човек. А, аз се стремя да си държа главата над водата...и дишам.

Общи условия

Активация на акаунт