Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Аз близо 2 години след това успявам да се радвам на живота, но в никакъв случай не ми е лесно. А и винаги в дъното на съзнанието ми си седи ясната мисъл, че във всеки един момент пак може да се стовари отнякъде и всичко е крехко. Опитвам се да се възползвам от всяка възможност да се чувствам добре. Надявам се да успея да срещна друг човек в някакъв момент и пак да обичам и да бъда обичана. Същевременно си давам сметка, че се затрупвам с работа и се смазвам от спорт, за да не мисля. Но ми се струва по-добър вариант от това да страдам и да се чувствам психически зле.
Наближва отбелязването на 2 години. Не мисля да правя нищо този път. Всичко свързано с тези отбелязвания ме срива много. Отделно на първата година приятелката на сина ми припадна, той изпадна в див ужас, защото буквално дни преди това на негова близка приятелка майка и си замина. И всичко свързано с тези отбелязвания е силно травматично за него, оттам и за мен. Ще отидем с малкия сигурно да запалим по една свещичка и така. Сигурно свекървата ще има още една причина да ме мрази, но не мога да направя всички щастливи. Ако тя има желание, да организира каквото намери за добре.

След смъртта на съпруга ми (преди шест години и половина) се събрах и продължих заради дъщеря ни и себе си (или в обратен ред - заради себе си и нея). В моментите на щастие винаги го има усещането, че нещо липсва. Понаучих се да живея с голямото празно, което съпругът ми остави. Имам и моменти, в които болката просто връхлита и ме смазва. Съвсем наскоро ми се случи. Два дни бях аут отвсякъде.
И аз като zazu1 - позатрупвам се с работа, различни задачки; без да ми е било цел, но осъзнах, че добре ми действа да имаме винаги нещо планирано (пътуване, билети за събитие).

Аз съм близо пет години след загубата. Доста време ми костваше и още не съм същата и никога няма да бъда като преди. Към момента имам човек до себе си, което до някаква степен компенсира . Събрах се тогава и вложих големи усилия заради сина си, който тогава беше само на 8 години. Много ми помогнаха пътувания, приятели. Времето не лекува, но се свиква.

Не искам да се бъркам, но относно намирането на нов човек - бъдете внимателни и нека да не бъде на всяка цена. Имам две приятелки, които останаха вдовици много млади. На едната детето беше вече поотраснало и категорично отказа да приеме новия мъж до майка си. После в пубертета им правеше контра за всичко, избяга от вкъщи на 16 години и повече не се върна, големи драми бяха. И до ден днешен не са им добре отношенията. Това донякъде се дължеше на самия мъж, който (била съм свидетел) имаше доста строг и назидателен тон към детето уж под предлог, че го възпитава. А майката на страната на мъжа. И детето се чувстваше много зле в тази конфигурация. Редовно чувах репликата "не си ми баща, не можеш да ми казваш". Другият случай - уж всичко добре в началото, но с течение на времето мъжът се оказа със зависимости към хазарт и алкохол и излезе побойник. Към днешна дата и двете жени са ми споделяли, че съжаляват, че са започнали нова връзка. Нека не бъде на всяка цена - "да имам мъж, да не съм сама". Подобна нагласа често създава допълнителни главоболия впоследствие.

Моето дете също на този етап няма да приеме човек до мен. А тя кара и страшно труден пубертет и много тежко изживя загубата на баща си. Да не говорим, че аз и време нямам, всяка свободна минута в която не съм на работа или върша нещо из къщи, или съм с нея, или съм при баща ми. Реално единственото ми по-различно развлечение за това лято е гостуването на сестра ми за една седмица, в която се видяхме и поразходихме (и то не бях през цялото време отпуска) и едно кафе с приятелка през юни. А в една връзка трябва все пак и нещо да да можеш да дадеш. Не изключвам възможността за връзка в бъдещето, но не ми е на всяка цена и няма да е точно сега. Засега бих искала да имам повече свободно време, поне от време навреме да изляза с приятелка, мен това май най-много ме зарежда. И да идем за няколко дни на почивка до края на лятото. Но най-вероятно да не стане нито едното, нито другото.

И аз за момента не мога да помисля за друг мъж, макар че го чувам като съвет от много хора. Една от причините е детето.  Едва на 6 г. е, има нужда основно от мен. Аз много се притеснявам и от разни болни мозъци, вече няколко случаи чувам около мен на вече пораснали момичета/ жени с пастроци, които са блудствали с тях и чак като големи жени се осмеляват да го кажат. Така че, колкото и тъжно да звучи на някой, сигурността и спокойствието на детето ми са ми на първо място в момента.  Искрено се радвам на хора, които са намери отново любовта,  но това да не е за сметка на децата им. Пожелавам го на всички, които го желаят.

Момичета, аз съм без деца и също ме е страх от нова връзка. Не съм готова. Първо ме е страх от откачени типове, второ знам че във всеки ще търся Него., Но се радвам на всички които са намерили отново сродна душа. Засега предпочитам спокойствието, ако някога то върви с нов мъж, не бих го отблъснала.

При мен минаха шест месеца и всичко е, как да кажа, току изпадам в дупка, току се измъквам. Но тук ще повдигна друга тема. След като мъжът ми си отиде взех да чета разни книги как да преодолеем скръбта - най-вече тази на Елизабет Кюблър Рос. И ровех из интернет за подобни книги на тема смърт и след нея. Та попаднах на една книга от Бил и Джуди Гугенхайм, "Здравей от небето" или "Здравей от рая" - на английски "Hello from heaven". Та въпросната книга дава информация за "комуникация след смъртта"  "communications after death". Много примери, включително такива, на които свидетели стават и съвсем странични хора. Явявания в съня, явявания на живо, послания с глас, с телефон, знаци от природата и много други неща, не мога да изброя всички. Изводът от книгата е, че нашите близки са в един друг свят, но понякога могат да комуникират с нас. И ще споделя две неща, които аз възприемам като знак от моя съпруг. Някъде 14 дни след като той си отиде, това е месец февруари, влизам в кухнята и виждам едно черно косче на перваза на прозореца и пее, чирика! Стана ми невероятно радостно! Не бях чела още тази книга, но си помислих - това е знак! Мъжът ми обичаше точно на този перваз да оставя трохички хляб за птиците през зимата. Следващият знак - днес! През деня бях из града по разни задачи и като се прибрах някъде към 4 следобед ме налегна мъката, а когато ми е мъчно, аз си говоря с моя човек - на глас, сама съм в къщи. Понякога такива разговори водя пишейки му. Та говоря му аз през сълзи - ще дойдеш ли скоро при мен по какъвто и да е начин?! Някъде към 5 и половина говоря по месинджър с една позната и в един момент чувам някакво чукане по терасата, която е остъклена. Поглеждам - в единия ъгъл едно птиче, мъничко, дали беше врабче, не знам, малко с цвят като на ръжда, но мъничко. Може и да не е било врабче, те са сиви. Виждам го и възкликвам на моята позната - в терасата ми има врабче! Да, птичето беше влязло през отворената част на плъзгащите се прозорци и се биеше в стъклото. Веднага излязох и отворих прозореца отстрана на птичето. То пък литна към другата страна, където е затворено. Тогава отворих другата страна на плъзгащия се прозорец, то се втурна към предишната и оттам вече успя да излети навън! Божичко! Стана ми много мило! Птиче вътре в терасата ми! Чак минута-две след като то излетя и го обсъждахме с моята позната, ми просветна! Аз се молех на моя човек да дойде при мен по какъвто и да е начин и той дойде! Това птиче, според мен, беше неговия знак, че е при мен, че ме чува! Не знам, може да ви се стори ненормално всичко това, но то се случи. Ще кажете - иска ти се, тълкуваш си. Все пак не всеки ден птиче влетява в терасата и то час, след като съм се молила моят човек да дойде при мен по какъвто и да е начин. Та така. Какво мислите? И вярвате ли в подобни неща?

P.S. Сега се сетих - и друг знак имаше! Близо два месеца и половина не бях в нашето жилище, защото гледах внуците от малката дъщеря в родния ми град, където има кой да ми помага. И като си ги взеха, аз се върнах в дома си в града, в който живеехме десетилетия. Бях взела със себе си повечето саксии с цветя в родния град, защото няма кой да ги полива в нашия апартамент. Една част не успях да натоваря в малката ми кола, та ги оставих в коридора на блока комшиите да ги поливат, когато решат. Едно цвете, което беше много хилаво, реших да го оставя в детската, викам си, то така или иначе хич го няма, ще изсъхне. Прибирам се след два месеца и половина - цветята в коридора са добре, комшийките са ги поливали. А това в детската - едно малко стръкче с две листенца! Не е изсъхнало за два месеца и половина без грам вода! И пак си рекох - това е знак. Той ме е чакал да се върна в нашето жилище. Та тъй...

На мен не ми се струва ненормално. Има много знаци около нас. И аз имам разни такива преживявания. Едно такова беше преди няколко месеца, на рождения му ден. Отивам към гробищата и си взимам свещи, в този момент чувам една жена, която продава цветя, да казва на някого (не видях на кого) "Хайде, рожденикът те чака ".

Според мен болката никога няма да си отиде напълно. Даже с времето става по-силна, защото е по-осъзната. Просто моментите, в които се връща стават по-редки. Аз през по-голямата част от времето вече съм добре, но има моменти, в които потъвам. В една книга скоро прочетох, че в такива моменти имаме два избора - да потънем или да изплуваме. Да потънеш е по-лесно. Аз избрах по-трудния - да изплувам. Защо? Както каза Прасунчо - заради децата и заради себе си (или в обратен ред - заради себе си и тях). Това, което на мен ми помогна, е мисълта, че в този момент им давам пример. Смъртта е част от живота на всички ни, за съжаление. Зададох си въпроса, ако децата ми бяха на мое място?..Ако утре загубят най-близкия си човек? Как бих искала да преминат през това? Със сигурност отговора на всеки родител би бил - искам да се изправят и да продължат живота си. Никой не иска детето му да страда и да се самосъжалява. За това ставаме, продължаваме и живеем - колкото и да е трудно. Учим се да бъдем щастливи отново. Защото щастието е избор - също както и страданието. Какво имам предвид - Ние не можем да избираме всичко, което ни се случва, но можем да изберем как да реагираме – дали да търсим светлината и надеждата, или да останем в болката и самосъжалението.

В началото едва на 38 г като останах вдовица и аз не можех да помисля за нова връзка и бях решила, че ще оставам сама и ще си отглеждам само детето. Не мисля, че сбърках , че имам човек до себе си, малкият е поотраснал и все повече ще се отделя от мен, а аз самата имам нужда да бъда щастлива. Моят син приема новата ми връзка, но ние не живеем заедно, а аз не го правя за да имам човек просто , защото перфектно се справям и сама, а защото този човек е човек, който усещам и чувствам . Дали ще ни бъде или не , не знам, но сега се чувствам добре. С детето си правим екскурзии двамата и много време споделяме заедно, не мисля, че страда от това, че имам връзка. Да не говорим, че покрай него няма друг мъж и мъжки пример, защото баща ми почина пет месеца след мъжа ми, другият му дядо отдавна и съм само аз и бабите му. Животът продължава по един или друг начин. Щем не щем това е новото, тежко или не, и ние имаме нужда от зрънце щастие. Но пак казвам, аз съм вече пет години след смъртта на мъжа ми, в началото не бях готова за връзка. Но на 38 години да останеш без мъж, според мен е напълно естествено в даден момент да погледнеш към друг.

insane, напълно съм съгласна с теб на 38 сама да останеш, много си млада. Браво на теб, че продължаваш въпреки всичко. Аз съм на 45 и ми се случи съвсем скоро, всички казват няма да останеш сама, аз към момента съм толкова объркана от това което ми се случи. Много ме боли още.

И аз бях на 45г, когато се случи. Синът ми е голям и живее отделно. Сега и аз съм във връзка и слава богу иначе не мога да си представя дългите самотни дни и вечери.

Не питам колко години са нужни, за да преодолееш смърт на съпруг/съпруга... Защото смятам, че е твърде индивидуално. Но от последните постове се замислих...  Просто ми е интересно как се решаваш на нова връзка, когато волю или неволю сравняваш единия с другия... Нали казват, че изгубена любов се лекувала само с нова любов, но и това води след себе си риск, защото не знаеш на кого ще попаднеш. Още повече, че някои се втурват неистово да запълнят празнината, особено когато децата отлетят, други я срещат съвсем случайно, трети я търсят целенасочено, за да не останат сами... Някои твърдят, че не си обичал достатъчно и го възприемат като предателство спрямо отишлия си, особено когато говорим за членове на семейството, приятели, роднини от страна на починалия. Вие как възприемате тази ситуация, бихте ли се решили на нова връзка, бихте ли направили компромис или не и как се справяте с мисълта, че сте предали другия...

Привет!
Аз връзката я търсих целенасочено. Срещах всякакви ужасни хора. С него е различно. В моето съзнание се старая да не сравнявам. То същия няма да намеря. Но и честно казано не мисля, че съм го предала. Със сигурност той не би искал да се чувствам зле. Не съм особено словоохотлива и не знам как да обясня чувствата си, но бих искала да ви посъветвам, че ако се чувствате зле дълго време,  депресията и не дай си боже алкохола вземат да се прокрадват веднага отивайте на психиатър и после на психолог.