Пътуване до ада!

Дълго седях и чудех как точно да опиша пътуването си до Лондон и така и не успях да измисля как да го предам най- достоверно.Така че, да си кажа, че пристигнах вече в Лондон за мой голям ужас и безумие. През цялата сутрин, отивайки към летището си мислех: "Ох, веднъж да стигна там, поне няма да се притеснявам за проблеми, нали отивам обратно в цивилизацията". Прекрасна мисъл, само да отговаряше и на истината... Та, подред:
Отивам аз рано, рано на летището и дамата зад гишето на България Еър започва да ми обяснява как можело така да нямам билет на хартия. Търпеливо, аз споделям, че съм си направила резервацията по интернет, обяснено ми е, че това електронен билет и няма нужда от нищо друго освен парспортите ни. Не, казва тя, трябва билет, но хайде от мен да мине ще Ви пусна. ¬удя се дали да започна да крещя, но решавам че от това полза няма да има и замълчвам благоразумно... Защо ли? Следващата дивотия в списъка на дамата е, защо нямам пълномощно от бащата. Пак търпеливо, този път на границата на истерията, обяснявам, че Емма има двойно гражданство, пътува с два паспорта и следователно няма нужда от пълномощно. Пак не било така, аз пак обяснявам: "Госпожо, аз съм юрист, според заккона не е е необходимо, ако лицето има двойно гражданство", показвам извадка от закона, но това не може д аубеди дамата. Звъни тя на паспортния отдел, където обяснява съсвем нечленоразделно за какво става въпрос. Не знам как я разбраха, но явно потвърдиха моите думи, от което тя да не си помислите, че се извини, не!!!, няма такова нещо. Обърна се към мен с най- сериозната си физиономия, която между другото наподобяваше булдог, туко що видял кокал, и ми заяви: "Този път ще Ви пусна, но си извадете пълномощно за всеки случай, защото тези от паспорно всеки път искат различно". Ами не можаш да се сдържа Рашавам аз,ч е най- сетне ще се чекираме, ама не! Появява се някакъв ентусиаст, подобен на дамата и почва да крещи от 20тина метра. !Абе к'во ша я чекираш тая, кат' ня'а палномощно! Я а си оди дома" Та обяснява булдога, че май, видиш ли имам право да пътувам и пак няма извинете, просто ме изгледа като просяче, което му е поискало 20 стотинки и ме подмина. Стигаме до куфарите, обяснява ми булдога, че много багаж съм имала и на детето се полагали само 10 кила за количката. Аз пак обяснявам, не, този път крещя, че количката не се плаща, аз имам право на 20 кг и Емма на 10 плюс ръчния ми багаж. Пак звъни тя на някой, който й обяснява, че съм права, пак няма извинявай а ми се заявава с началнически тон "Няма проблем, но трябваше да уведомя представителя". Стигаме аз и Емма безпрепятствено до самолета, хората бяха изключително любезни и аз си мисля, че най- сетне всичко е свършило. Пристигайки на Гетуик, се нареждам най- послушно на опашката за не европейски паспорти, Емма се съира да реве, но разбира се, разпоредителя, който обяснява "Насам, сър" изобщо не ми обръща внимание. Добре че един българин се съжали над мен, понесе Емма най- отпред и каза да ми направят път. Не че аз не мога да го направя, но просто толкова се бях ошеметила от прекрасните емоции на летището, че гледах като втрещена. Отивам да си взема багажа и установявам, че на големия ми куфар са счупени 3 от общо 5 закопчалки и дръжката за теглене. Идва ми да рева и крещя с пълен глас, но успявам да се сдържа някак си.
Та-да- да- дам! Излизам аз от вратата с ревящото ми бебе в кошница, количка, два огромни куфара, раница и дамска чанта и познайте какво.... Никой не ме чака! Тук мъж, там мъж- ами няма го никъде. Звъня му аз- той бил на 20 мин път от летището. Трябва д апреобуя Емма, а количката с бахажа не може да мине през вратата. На всичкото отгоре от охраната дойдоха два пъти да ми обясняват, че не мога д авозя Емма върху количките за багажа. Та бутам аз с една ръка количка, с другата, нося кошницата с Емма а от мен пот се лее. Успях с помощта на двама мъже да вкарам целия багаж в стаята за преобличане на бебета, които, след като пренесоха багажа вътре ме гледаха доста странно, тъй като и двамата пуфтяха от тежестта. Така, появява се най- накрая нашия татко, който ми заявява май- отговорно, че трябвало да вземем метрото, защото ако се качим на такси сме щяли да бъдем "subject to a traffic", на което аз се опитвам да обясня, че багажа е много и тежък, Емма не е  облечена подходящо, а трябва да се прекачваме. Категорично ме отрязват, и се юрваме през половин Лондон с 60 кг багаж (30 от които в счупен куфар, който всеки момент ще се разпадне) и Емма.
Резултатите- семеен скандал, болно бебе, мама с мускулна тресна и убеждението, че никога, ама никога вече няма да се подложа на това.