това е цитат, но ме накара да се замисля доста. в рамките на една седмица се заслушвах внимателно в това, какво казва мъжът ми. 90% от времето той говореше за корекции и времето ни за общуване беше заето с това да обсъждаме понякога дори незначителни неща, но задължително негативни. положителна оценка получих само за едно телешко варено

в рамките на тази седмица имах и конфликт с една приятелка, помоли ме да свърша нещо, а аз не го направих точно както трябва/за което се извиних поне 100 пъти и обясних, че разбирам неудовлетвореността и, но толкова са били възможностите ми към момента/.
дадох си сметка, че каквото и да правя, никога не чувам дори една добра дума и положителна оценка

та, темата ми беше за копнежът за признание и имате ли необходимост от такова? става дума за присъствието му в дома ви, манипулативното потупване по рамото в службата е извън това, което ме интересува.
да си поговорим за това
