Като четях споделени мисли на други майки, как веднага след раждането усетили безмерна радост и любов към бебето, как всичката болка, неприятности и т.н., нямали абсолютно никакво значение, си помислих - малеее, трябва да съм много лош човек!
Аз също не забременях веднага. Имах една неуспешна бременност и след нея почаках още 1 година и половина ( не е кой знае колко, в сравнение това, което други майки чакат, но се бях отчаяла неимоверно ). Толкова много исках дете, че като се получи бях изтощена, обезрадостена, ако мога така да кажа. Струпаха ни се и други неприятности, за които не ми се говори, така че , когато малкият се роди вече бях като изцеден лимон - без емоция и капка радост. Родих, сложиха го на гърдите ми и...нищо. Видях, че диша, че е здрав и...толкова. Почувствах се ужасно, погнусих се от себе си, честно. После в стаята го оставих в креватчето и се чудех защо ли толкова съм го искала. Мога да кажа, че първите няколко дни се грижех за него механично. Следвах инструкции, имитирах радост..., а после вече не ми се налагаше. Осъзнах, неусетно и за мен самата, че това е МОЕТо дете и че не мога да не го обичам, че всъщност винаги съм го обичала и каквото и да стане няма шанс да не изпитвам подобно чувство.
Има майки, които не обичат децата си, то е ясно - толкова ясно, колкото и факта, че ти не си от тази категория. Щом си изпитала жалост към този малък дар ( няма как да е друго, след като се е явил като бонус
) и не си го махнала, значи вече мъъъъничко в себе си го обичаш, но още не си го осъзнала. То ще прилича на другото ти дете, ще е безпомощно, ще има нужда от теб и безусловно, безпрекословно ще довери мъничката си душица на твоите грижи. Някой ден ще ти се усмихне с първата си беззъба усмивка, ще се гушне за първи път, няма да иска никой друг да му пее приспивна песен, а само ти и ти, ще плаче и протяга ръчички към тебе, ако трябва за мъничко да се разделите....
Понякога толкова ми тежи да се грижа денонощно за моето диваче - толкова е палав! Няма почивка, няма сън, няма покой. Не мога да отделя и секундичка за себе си понякога, подлудява ме, разплаква ме, иска ми се да избягам , но само като му видя разплаканото личице, за дето му се сърдя и сърцето ми се свива и пак му давам да ми се качи на главата - толкова, ама толкова много го обичам . Ето, например, вчера така ме удари с главичката си по устната, като се гевезеше, че днес в устата приличам на патока Доналд, но ...любов!
Убедена съм, че малката мишчица, ще намери път към теб, а ти не се обвинявай за чувствата, които изпитваш в този момент. И мен да ме затворят в една стая, да лежа ден и нощ ще намразя и света! А пък, бащата, го вземи на къси пасове и без да се караш му кажи как се чувстваш и че не си само субстрат за неговата семка.Нека те поглези малко, бе! Толкоз ли не може да ти запише някой филм по твоя вкус и да го гледате заедно, да полежи с теб, докато детето спи да си помечтаете за нещо. Имам чувството, че той надали си дава сметка, колко те наранява липсата на отношение към теб като към жена, човек, ако щеш. Кажи му, пък ако трябва - разтърси го за ревера!
Аз също не забременях веднага. Имах една неуспешна бременност и след нея почаках още 1 година и половина ( не е кой знае колко, в сравнение това, което други майки чакат, но се бях отчаяла неимоверно ). Толкова много исках дете, че като се получи бях изтощена, обезрадостена, ако мога така да кажа. Струпаха ни се и други неприятности, за които не ми се говори, така че , когато малкият се роди вече бях като изцеден лимон - без емоция и капка радост. Родих, сложиха го на гърдите ми и...нищо. Видях, че диша, че е здрав и...толкова. Почувствах се ужасно, погнусих се от себе си, честно. После в стаята го оставих в креватчето и се чудех защо ли толкова съм го искала. Мога да кажа, че първите няколко дни се грижех за него механично. Следвах инструкции, имитирах радост..., а после вече не ми се налагаше. Осъзнах, неусетно и за мен самата, че това е МОЕТо дете и че не мога да не го обичам, че всъщност винаги съм го обичала и каквото и да стане няма шанс да не изпитвам подобно чувство.
Има майки, които не обичат децата си, то е ясно - толкова ясно, колкото и факта, че ти не си от тази категория. Щом си изпитала жалост към този малък дар ( няма как да е друго, след като се е явил като бонус
) и не си го махнала, значи вече мъъъъничко в себе си го обичаш, но още не си го осъзнала. То ще прилича на другото ти дете, ще е безпомощно, ще има нужда от теб и безусловно, безпрекословно ще довери мъничката си душица на твоите грижи. Някой ден ще ти се усмихне с първата си беззъба усмивка, ще се гушне за първи път, няма да иска никой друг да му пее приспивна песен, а само ти и ти, ще плаче и протяга ръчички към тебе, ако трябва за мъничко да се разделите.... Понякога толкова ми тежи да се грижа денонощно за моето диваче - толкова е палав! Няма почивка, няма сън, няма покой. Не мога да отделя и секундичка за себе си понякога, подлудява ме, разплаква ме, иска ми се да избягам , но само като му видя разплаканото личице, за дето му се сърдя и сърцето ми се свива и пак му давам да ми се качи на главата - толкова, ама толкова много го обичам . Ето, например, вчера така ме удари с главичката си по устната, като се гевезеше, че днес в устата приличам на патока Доналд
, но ...любов!Убедена съм, че малката мишчица, ще намери път към теб, а ти не се обвинявай за чувствата, които изпитваш в този момент. И мен да ме затворят в една стая, да лежа ден и нощ ще намразя и света! А пък, бащата, го вземи на къси пасове и без да се караш му кажи как се чувстваш и че не си само субстрат за неговата семка.Нека те поглези малко, бе! Толкоз ли не може да ти запише някой филм по твоя вкус и да го гледате заедно, да полежи с теб, докато детето спи да си помечтаете за нещо. Имам чувството, че той надали си дава сметка, колко те наранява липсата на отношение към теб като към жена, човек, ако щеш. Кажи му, пък ако трябва - разтърси го за ревера!
Не забравяй да си повтаряш когато ти е трудно или те хване страх, че веднъж вече си го преживяла това и си се справила, ще успееш и този път. Щом веднъж си успяла в нещо, значи пак ще се получи, просто го можеш. Спокойно, ще мине и ще забравиш всичко, което ти е тежало. 
