Осиновяване след раждане

незнам защо,обаче когато стане дума за гени,аз никога не съм помисляла за външен вид,красота и т.н.Все го свързвам с характер.Сигурно заради другата мъдрост-Крушата не пада по-далече от дървото.В моя случай аз и сестра ми сме с едни и същи родители т.е. с един същи ген.Средата в която сме израстнали е различна,но не е само това което ни различава.Всъщност освен родителите друго общо помежду си нямаме.Нито външност,нито харктер,обсолютно нищо.Затова си мисля че при нас роля е изиграла  средата + възпитанието на моята майка

Здравейте момичета,

Напоследък се чувствам доста "отдалечена" от темата и някакси факта, че съм осиновила детето си ми е малко абстрактен и делечен. За това се включвам и по-рядко. Е, вие и без мен добре си живеете, но ней се Такъв е живота!

Но въпроса не е за мен, която NAI POSLE чаках точно 1 ден, за да намеря дъщеря си, а за твоето намерение за осиновиш дете след като си родила. За случай като твоя, пък и като моя се иска по0специална нагласа и тук майките, които са осиновили вторите си деца могат да помогнат. Онзи ден, 19 май, за първи път след почти 3 години посетихме домчето ни. Да ти кажа честно направо не знаех какво правя там, толкова чуждо и далечно ми се строи, при все че 5 месеца киснах в тоя дом, докато чаках дата за делото. Е, направих го заради нея, тя реагира много добре, интересно й беше, нямаше спомени (осиновена е на 1 год. и 9 месеца). Посетихме и една групичка с деца. Гледах ги и си мислех, боже като нямах малката имах нагласата, че мога да съм майка на всяко дете. А сега не мога, мога само на моето.
С горното искам да кажа, че се иска страшна мотивация, за да станеш майка на непознато, травмирано и изостанало от престоя си в институция дете, когато имаш твое. Адмирирам всички родители на осиновени втори деца, защото знам какво е да компенсираш институционалните травми и да си мотивиран докрай. Може би когато натрупаш информация по темата ще можеш да направиш правилния избор и той няма да бъде свързан с роднини, съседи и т.н или твърдения от сорта на "тена си е ган", а с твоята способност да станеш майка на осиновено второ дете. Относно ентоса - да гена си е ген, не знам какъв е гена на моето дете, но най-вероятно и тук изобщо не преувеличавам, той е по-добър от моя. Аз просто му дадох среда, в която да се прояви.

"Гледах ги и си мислех, боже като нямах малката имах нагласата, че мога да съм майка на всяко дете. А сега не мога, мога само на моето."

Нарочно не цитирам по правилата, защото не искам са споря или се противопоставям на авторката   , а просто да споделя моите усещания. Никога не съм била с нагласата, че мога да бъда майка на всяко дете от дом. Имаме един отказ на две братчета с мъж ми и това не е свързано нито с етническа принадлежност (осиновихме две деца от същия етнос, а и едното братче бяхме готови да осиновим), нито с възраст (синът ми беше на същата възраст когато го осиновихме), нито със здравословно състояние. Не ми се навлиза в подробности, но никога не сме съжалявали за решението си тогава и не сме се чувствали гузни че сме объркали нечий или нашия живот. Моите и на съпруга ми мотиви за осиновяване на дете бяха да направим голямо семейство, да се почувстваме родители и да има на кога да предадем опита и знанията, които сме натрупали през годините, а в същото време и да внесем младост, детски смях и жизнерадост в дома си. Нито тогава, нито преди това, нито сега съм се чувствала като нечий спасител, а контакти с изоставени деца имам откакто се помня. Помагам им когато и с каквото мога, но дотук - за мен те са чужди деца. Може би затова и с такава лекота се решихме да осиновим второ дете, че и възрастовата граница бяхме вдигнали без много-много да се замисляме. И трето бих осиновила, но така се стекоха обстоятелствата, че вече не мога да си остана у дома в следосиновителния период, а това е много, много важно.

Най-после, аз биологични деца нямам, но от опит мога да ти кажа, че когато веднъж си претръпнал с  екзистенциалните майчински грижи (хранене, преобличане, опазване на здравето и целостта на детето), с второто имаш много повече време да обърнеш внимание на други проблеми. А и те се учат едно от друго по много рационален и непонятен за нас, възрастните, начин.

успех и късмет, каквото и да решите в семейството!   

Гъмп,    не че ми се спори, но...
Да, имах това усещане и тази нагласа. Нямах конкретна визия за бъдещото си дете, нямах конкретни очаквания, не го познах. Знаех, че то ще стане мое с времето. Не съм се изживявала като спасител (ако добре съм те разбрала).
Тогава бях сама, сега не съм. Нагласата и мотивацията ми е друга, отговорността също. Не съм против, опазли ме бог, просто хората които имат деца и осиновяват добре трябва да преценят дали биха се справили. Както знаете има примери и в едната и в другата посока.
Аз не мога да осиновя второ. Макар, че искам и то много. Просто знам до къде ми стигат възможностите, същото призовавам да прецени и NAI POSLE. По логично от това....

завиждам ти, моите и на съпругът ми мотивите бяха да имаме дете, и сега най-странното в момента за мен - простора ни да е пълен с детски дрехи и къщата ни да не бъде тиха... никога не съм си представяла, какво ще е семейството ми, а пък за предаване на опит и зания... изобщо не съм се и замисляла - исках дете  . Сега мразя простора, пълен с детски дрехи /щото той все е пълен/ и мечтая за половин час тишина - така че, внимавай, какво си пожелаваш  

ПП Никога не съм искала всички деца - исках поне едно, получих две - стигат ми, не обожавам всички деца, не мога да ги лигавя, не им се радвам... обичам, харесвам, обожавам само моите си  

Кристи, разбирам те отлично,  . и отлично разбирам какво има предвид гастрольорката, мятайки тоз лаф  . Дали грубостта, липсата на такт и тесния мироглед са от гена или от възпитанието? 
Но това не трябва да е така, нито някой го заслужава, нито е вярно, та да се тиражира!
Между другото, в поговорката за крушата според мен забелязаната от народа закономерност произтича по-скоро от средата ... за съжаление, и аз я споделям. Много е трудно после за децата да осъзнаят разликите, да намерят сами образа на това, което искат да са, и среставата как да стане, че да избягат от кодираното в тях по време на ранната им възраст, и само единици, генетично силни по характер, успяват. Тук и това за първите седем също ... за това много тъжно ми става като ми се случи да наблюдавам разни случаи, в които някои направо пропиляват първите седем ...  като въобще нямам предвид осиновени или не деца, по скоро примерите ми са за неосиновени даже ...

Хубаво е, че генетиците се разкараха овреме Толкова ми е готино като чета това, което споделяте! Направо ми се стапя сърцето понякога! И се къса, като чета за терзанията, които имат понякога дечицата ви... никое детенце не заслужава такива тревоги

Изключително ми е приятно да ви чета  
Благодаря, че споделяте тези съкровени неща.

За гена аз съм на мнение, че и най-умното, природно надарено и находчиво дете, ако бъде оставено в ръцете на родители, които не полагат никакви грижи за това дете, още повече пък захвърлено в гетото, не го очаква нищо добро. Разбира се има изключения, но те са много малко. убедена съм, че който и от нас да бе израснал в гето, едва ли щеше да е по-различен от така недолюбваните цигани.

аз също не знам дали бих могла да бъда майка на всяко дете. Вероятно не. Когато най-после изписаха дъщеря ми от болницата (където тя прекара месеци), гушках я и си казвах - боже, не мога да обичам друго дете като нея. но истината е, че аз не я обичах от първия миг, в който я видях. бях толкова шокирана, объркана и уплашена, че изобщо не знаех какво чувствам и какво трябва да чувствам. само се молех да оцелее, но не бих казала, че я заобичах веднага. след това малко по малко, с всяко следващо свиждане, докосване и т.н. се привързвах към нея все повече и повече и когато вече си беше при мен, аз просто я обожавах и сега не си представям живота си без нея. Предполагам, че и с осиновеното детенце ще е същото. Като се поуспокоиха малко нещата, започнах да се питам ще имам ли някога друго дете, не искам малката да бъде самичка, искам и аз отново да гледам едно мъничко същество как израства и процъфтява пред очите ми. с всеки миг тя расте и на мен ми става все по-мъчно, че никога вече тя няма да е бебе, че може би няма да имам бебе повече, да видя всички първи неща, да кърмя отново и т.н. да, егоистични са ми подбудите явно, но така ги виждам нещата. времето лети неусетно...

не мога и не искам да крия, че ми минават сумати мисли през главата - ще мога ли да обичам това дете, както другото. защото едно от най-страшните и несправедливи неща за мен е децата да се делят. но съм срещала тези съмнения, дори когато жените очакват да си родят второ дете, какво остава за осиновяване. дали сме готови за такава крачка, дали ще се справим с отговорността да отговорим адекватно на нуждите на едно дете, което е било отглеждано в институция. Дали ще бъдем достатъчно добри родители, за да му помогнем да компенсира доколкото е възможно това, което институцията му е отнела... хиляди въпроси, вие знаете много добре.

извинете, че много не използвам главни букви, но нещо ми се прецака клавиатурата....

от пречистения ген ще да е

Wilma Flintstone, 

nai posle, твоите страхове са напълно нормални. Ще ти споедля какво изпитвах аз в началото, когато осинових  моя син.  Майчинкси чувства не мисля, че съм изпитвала, а по – скоро беше чувството за обгрижване(да е нахранен, да е изкъпан...) Съпругът ми беше на път тогава и аз споделих за това, че се струхавам каква майка ще бъде, че се струхавам дали детето ще ме приеме. Знаеш ли какво ми каза мъжа ми? Каза ми, че е щял да се притесни за мен, ако тези мисли не са минавали през главата ми, че било съвсем нормално да чувствам и мисля това. За първи път аз усетих, че съм майка на това човече и, че го обичам безумно много, когато той си пукна главата и бягах в спешното, носейки го на ръце. Е, тогава ми се скъси живота и разбрах, че аз съм неговата майка
Дали сме добро родители се питаме и ще се питаме винаги, докато сме на тази земя. Аз не мога да компенсирам отнетото на моя син, не мога да компенсирам това, че той е бил без майка, когато е преживял две операции, докато е бил в институция, а е имал нужда да бъде погален... Но мога да му дам едно ново начало и му давам. И знаеш ли колко съм щастлива като гледам как расте пред очите ми и се променя всеки ден. Как се радвам, когато каже, че ме обича и съм най-добрата майка(по 100 пъти на ден)

Wilma Flintstone

kristti

точно в момента мисля, че ти е добре с едно дете - моите двамата така са ме вбесили, че не ми се разправя

nai posle ,

Имаш основание да се чувстваш несигурна дали ще можеш да обичаш еднакво две деца .
Дали ще са две биологични или едното ще е осиновено , няма особена разлика .
При всички случаи ще са две отделни същества , а всеки човек е уникален .
Дори близнаците не са напълно еднакви .

Понеже детето ти е много малко , изчакай и се увери дали наистина  искаш второ дете по принцип и ако да , избери по какъв начин да стане това .
Възможно е здравословните ти проблеми да не са толкова животозастрашаващи и да си родиш друго дете .

Включвам се в темата от позицията на майка на преждевременно родено дете .
Спомням си , че след като се роди дъщеря ми , имаше един период , когато много исках още веднъж да съм бременна , липсваше ми усещането за живота в мен , бебето в корема ми и исках отново .

Може би и при теб се случва нещо подобно .

След време , обаче , тези ми желания започнаха да намаляват .
Случи се така , че се разделихме със съпруга ми и съвсем честно си признах , че с повече от едно дете не мога да се справя сама .

Много зависи и от самото дете .
Моето , да е живо и здраво , е много трудно за отглеждане .
Дете с характер  .
Да не ми се нахвърлят тук мамите ( че в този подфорум за гени не е желателно да се говори ) , но независимо , че дъщеря ми реално няма никакви спомени от баща си ( беше на 1,6 г. , когато се разделихме ) , изцяло прилича на него .
Не само визуално , а като характер и поведение . Много е умна , първенец на класа е , в училище за щастие нямам никакви проблеми , но в къщи на моменти ми идва да се гръмна .
Не се оплаквам , това е моето дете , обичам я повече от всичко , просто го споделям .
Аз за себе си съм убедена в силата на гените , защото го виждам пред очите си .

nai posle ,

Каквото и да е решението ти , нека е добре обмислено от теб самата . 
Разни баби , лели и странични хора не са важни .



Успех ти желая ! 

И аз така  
Моите и двете от няколко вечери реват една по една, защото много съм им липсвала. Ту едната ми е в скута и реве, ту другата.
А аз толкова се старая - играя федербал до 9 вечерта, от работа тичам да скачам на дама, изрязвам, гледам Дисни ченъл, боричкаме се, гъделичкаме се.... душа не ми остана. Обаче пак не стига, пак липсвам, пак не съм достататъчна.
Тази вечер малката рони сълзи, защото "не караш с мен колело". Татко им излиза с тях събота и неделя за час да карат колелета, докато приготвя нещо за ядене, простра, сгъна...
Сега и колело ще трябва да си купувам.

Мамите тук не са толкова страшни. 
Разбира се, че има генетично наследство, освен физическите характеристики, и двете ми деца си имат определни маниери, жестове, мимики, които си носят със себе си и наблюдавам в тях от първия ден, след като се срещнахме.
Може генетично човек да носи определни дарби - прекрасен глас, сигурна ръка, бързи крака... а може и да не. Имам двама братя и по законите на логиката всички трябва да рисуваме прелестно, защото мама умее, но не би. Малкия ми брат не мисля, че може да тегли и една права линия. Лежерен пример.

Това, заради което мамите тук понякога и все по-отшумяващо се дразнят, е намекът за влиянието на гените като определящи "качеството" на детето като човек.
Ами простете ми, но не знам да има майка на този свят, която да кимне кротко и да се съгласи с подобно твърдение. Адекватна майчинска реакция е да "изядеш" твърдящия горното с дрехите, обратното би ме стреснало. 

Що касае обичането...
Имам едно съмнение, че това е строго индивидуален въпрос, пряко свързан с темперамента, емоционалните и психически нагласи в майката, с личните й човешки качества.
Но всъщност да се обича не е трудно, замислете се, какво толкова пък се иска да обичаш!
Да се отдадеш безусловно обаче, е друга история и аз мисля, че това са майчинските опасения.

Това обаче не е свързано със способностите на сърцето, а със съзнателните (понякога, ако се налага), действия към това да го отвориш към едно същество.

Знам за какво говоря, въпреки че нямам биологично дете.
Имам едно странно, често интровертно дете с особен характер, което несъзнателно поглъща много енергия и друго, което е буйно, радостно, отдаващо без мярка.
Трудно е да опиша с думи следното: в силата на любовта ми към тях няма и грам разлика, цветът е различен, също като тях самите.
Едното сякаш "свети" в тъмно синьо, а другото в оранжево. Така ги и обичам. 

Всъщност, ако трябва да бъда честна, не вярвам много в любовта от пръв поглед. За мен същинската любов е път извървян съвместно.

"Да се отдадеш безусловно обаче, е друга история и аз мисля, че това са майчинските опасения."

Точно това е сентенцията на моята теза, така добре изразена с думи от Дар, както винаги 
Малко вероятно е някой да не заобича второ си дете, тъй като за това не се иска кой знае какво усилие. Но дали можем се отдадем безусловно, наистина е моето лично опасение. Дали, макар да искам второ дете (което така лили иначе няма да имам) ще мога да му се отдам така, както го правя за детето, което вече имам и което е мое. 
Мисля, че е Nai Posle е отговорен човек, който си задава правилните въпроси. И независимо какви ще са отговорите, това ще са правилните за нея и семейството й отговори.