Има ли го някъде по света това?...

Aз не съм религиозна, на гробища не съм ходила от десет години сигурно. Но не разбирам какво пречат некролозите и традициите при смърт  
Мислила съм много по въпроса за смъртта, за погребения, кремаци и т.н. Всеки има право на мнение, съвсем скро промениха закона у нас, защото досега не можеще да си сложиш урната над камината както писа някой по назад. Ако кремират близък задължително се искаше бележка от гробище, че ще приемат урната.
Понякога гледам некрилозите и аз като Тити, понкога това е начинът по който разбирам за починал познат. На работа имаме табло, където се слагат обяви за разни лични неща, вкл. когато някой почине.
Хубаво е че живеем във време с  много информация и всеки може да избира как да прави нещата, как да ги усеща и все по малко ще се учудваме и ще забелязваме различията.
Дали ще направиш златен некролог, най скъпата паметна плоча, семейна гробница, урна- има ли значение. Показността си е човещинка, наред със суетата, гордостта, желанието да изкупиш чувство за вина и още кой знае колко качества, които се проявяват всеки ден, не само когато близък почине.

Лиляна,чети внимателно.
Казах ,че всяка нация има различни традиции по този въпрос.
Надявам се,че тонът ти е далеч от клюкарско-заядливия

Как ги мразя тези некролози! Обаче за раздаването на Задушниците съм съгласна. Вярвам по един много наивен начин, че моите скъпи покойници ме виждат и се усмихват.

Когато оперираха баща ми, но беше още в болница, една нощ сънувах некролога му, залепен на стената на кооперацията. Не очаквахме да умре, надявах се да се пребори. Когато той почина майка ми отпечата абсолютно същите некролози, които бях сънувала, и беше залепила един на същото място, което видях в съня си.

Не съм против спомените на близките и познатите на починалия, но не ми харесва, че некролозите се лепят навсякъде където има плоскост и лепилото хваща... Навсякъде.
Като си отворя вратата, не ми се ще първото, което ми попада пред очите, да е некролог на някакъв непознат, само защото някой си решил да го залепи точно на стълба пред двора ни. Помените и  спомените са за близките, не за всички непознати.

    И тук няма некролози разлепени по стените.Само във вестниците на определена страница.
 За мен винаги са били ужасно зловещи тези некролози.Статията на американеца според мен е ужасно вярна.

  Не знам, аз се потрисам от всички тези снимки на хора които вече ги няма.Добре, това е бг традиция, но защо трябва да се разрешава да се лепят по входове или където хората видят празно място.Мислила съм си много пъти по този въпрос.Според мен би трябвало да се направят специални места за лепене на некролози.Също така и загрозяват много входовете след като се изпокъсат.И как може да гледаш стена от некролози и да си весел и усмихнат, мен депресията ме хваща.
 
  Аз винаги съм била на принципа, че човек се уважава докато е жив.След това и в златен ковчег да го сложиш и милион некролози със златни рамки да му направиш, все тази.
 Прекомерната загриженост за мъртвите според мен е освен за да не кажат нещо хората е и от гузната съвест на живите спрямо мъртвите.

Ще напиша моето мнение, защото авторката иска различни гледни точки. Сега трябва предварително да се извиня на тези, които си мислят че натрапвам своята мъка, но ще го направя само от куртоазия.
Не ме интересува как е на други места по света. Не се замислях за това преди, дори се учудвам , че някои се притесняват или мислят че им се натрапва чуждата мъка, но когато дойде ....не пита-светът се променя, още повече мирогледът ти , когато се сблъскаш пряко, лично, силно, внезапно и неочаквано със смъртта.
Та ето моето мнение
Загубих нелепо синът ми на 15.5 години преди три години, през май. Точно през май тази година неговите съученици празнуваха абитуриентски бал. Не съм искала да им развалям празника, да ги натъжавам, да им причинявам мъка, но некрологът беше единствения начин да си мисля, че по някакъв начин и моят син ще бъде с тях в двора на гимназията, ще преживее макар и от отвъдното техните чувства, защото , вярвайте ми, за чувствата, любовта, мъката , емоциите няма граница във времето и пространството. Казват, че човек е жив докато има кой да го помни и носи в сърцата си-исках приятелите му да си спомнят за него, да го носят в сърцето си..... Това че вече не е жив сред тях, не значи че не е стях....
Не знам дали ме разбрахте.С две думи - мнението ми е, че всички мислят като авторката, доката не загубят някой близък-не баба и дядо, не леля, съсед или приятел ,защото смъртта  наистина е част от живота,  а някой който наистина е бил много важен, скъп, обичан значим човек за тях-майка, баща, брат, син , съпруг....... Мъката не може да се измери, не може да се срванява, но може да ни направи други-по-добри, по-толерантни, по -разбиращи, по-не мислещи само за себе си, а и за чувствата и мъката на другите.
Помен се дава за опрощение на душите на мъртивитв, затова е и заДушни-ца, но и за опрощение на нашите нетолератни души.
Извинявам се за дългия пост, но на всеки такъв ден за помен на мъртвите някой пуска такава тема и се чуди. Ами живейте си живота бе докато сте живи и млади, смъртта рано и късно ще дойде и ще докосне и вас или ваши близки, не си пълнете мислите и чувствата сега с нея. За всичко има време.
На този ден се прекръстете, кажете "Бог да просто на когото трябва" и отминете с утеха че животът за вас е пред вас, че сте живи, че свътът е хубав и продължете.......
Не е нужно да се чудите на чуждата мъка, рано или късно тя идва до всеки един от нас....... Тогава може би ще мислите по-друг начин

Съвсем не се заяждам.
Да, чета внимателно:

И аз коментирах точно думите "какво да кажем". Аз казвам, че това си е вътре в дома им, за разлика от нашите налепени навсякъде некролози.

И на мен това ми е интересно. В повечето страни се публикуват във вестниците. 

Не съм съвсем сигурна, но мисля, че некрологът "разнася" новината.

Когато баба почина (мир на праха и), приятелките и дойдоха вкъщи да я изпратят. Мисля, че би било трудно да ходим да ги каним, та така, който пожела дойде.

Особено налепените около църквата и гробищата некролози са своеобразно бюро справки. За един средно малък град мисля, че върши работа.

п.п. Срам не срам, но и аз като дете зяпах много некролозите и си представях какви са били хората.

и аз така мисля - понеже  не е могло да се публикува подобен некролог  във вестник , хората са го заменили с лепене на некролога и така се е наложило и масовизирало
защото съм виждала доста некролози , цели страници , в местни вестници в чужбина

Един гостенин от чужбина навремето си мислеше, че хората на некролозите са обявени за издирване. И точно беше почнал да цъка с език колко много били, го осветлих по въпроса, че всъщност са починали.
В Югославия имат друга традиция- правят си снимки от погребенията, което на мен ми е още по-зловещо. Да запечаташ мъката си, за да не я забравяш ...или не знам каква е точно идеята. Снимки и на гроб съм виждала. Но пък е възможно това да са били единични случаи...
Некролозите по спирките наистина ме подтискат. Започвам да си мисля за всички тези хора, стари и млади, как са живяли, какви са били и ме обхваща една безпределна тъга, от друга страна осъзнавам колко сме нищожни само, правейки плановете си и ядосвайки се за глупости.
Не мога да се обявя против некролозите обаче и не вярвам, че някой ще спре да го прави, само защото на мен или на авторката на темата не й харесва, че било показно итн. До нас например са сложили некролог на един човек, който се различава от стандартните. Няколко цветни снимки показват един усмихнат човек, отдаден на хобито си. Явно точно такъв искат да го запомнят близките му. Ето този некролог например не ми се стори зловещ - просто минавайки си мислиш, че Драган се е отървал от земните си грижи и ти се усмихва някъде отгоре, щастлив, че е взел това, което е могъл от живота.
Винаги има хора, които правят нещо от показност, но това си е тяхна грижа и мисля, че достатъчно ги разяжда, че да тръгнем сега да ги мислим и тях. Не виждам нищо лошо, човек да почерпи с любимите бисквити на покойната си баба, да речем. Наистина не виждам  нищо кой знае колко дразнещо в това.

Особено ме дразнят некролозите по дърветата. Точно за това си мислих преди няколко седмици, минавайки по централен столичен булевард. Кой познат на починалия преди 20 години все още живее в обновения близък квартал? На кого всъщност служи този некролог?
В блока, в който живее баща ми има табло за съобщения. Там баща ми слага некролог на годишнината от смъртта на майка. След няколко седмици, най-много месец го прибира. Блокът ни е голям, има доста хора, които са познавали майка и са все още живи, но има и много млади семейства, новодошли - за тях майка ми е съвършено непозната. Не е необходимо целогодишно да гледат некролога, на баща ми също не му е приятно.
Като дете много се страхувах да влизам в апартамент (къща) с некролог. Особено се страхувах, когато на вратата имаше сложено и голямо парче черен плат под формата на паделка, сещате се за какво говоря. Имах чувството, че ако вляза от някой ъгъл ще изскочи скелет.

Бутински, и в България се е правело така едно време. Виждала съм у баба ми снимки от погребенията на нейните и на дядо ми родители. Вече не се прави. Това ме навежда на мисълта, че и некролозите ще изчезнат някой ден, или поне няма да бъдат лепени с такова настървение навсякъде.

На мен пък некролозите ми са страшни   ,спомням си  като малка  да съм  била 6- 7  годишна  и пътувахме със баща ми към  село .И  автобуса спря за по4ивка и  разхождам се наоколо и  един залепен  некролог ме  заинтригува  беше на  малко   моми4енце пишеше   , 4е е на  5   много  хубаво   дете още  помня  снимката .А през  вси4ките  тези  години постоянно мислех  за това  моми4енце   ве4е съм  на  27   и още   се  сещам   като призрак  ме преследва   некролога във  спомените ми .Не знам какво  ме разстрой  този некролог преди  това  ми  беше интересно  да ги  4ета (като дете),но  след  като   не спирах  да мисля  за  моми4енцето спрях и да   се заглеждам  по  другите ,един некролог  да ме  преследва ми е  достатъ4ен   Нямам  нищо против  всеки  да   показва мъката  си  както иска и както  4уства ,но  да има  определени  места за лепене  на некролозите  

Някой питаше за Италия - там са цели плакати, не като нашите скромни А4. Но пък са много по-малко в сравнение с тук, където са навсякъде.
И аз съм от тези, които се замислят какъв човек е бил приживе покойникът, как ли е живял и тн. Не ме натъжават непременно, но може да се въведат някакви правила по колко и къде да се слагат, просто са прекалено много.

Некролозите оповестяват събитието (смърт или годишнина от смъртта) и като такива имат смисъл само докато то (събитието) мине. Един вид - който е познавал човека, ако има желание, да го почете. Няма никакъв смисъл от тях след датата и би следвало, който ги е залепил, да ги свали. Също като плакатите за разни събития. Рядко се прави за жалост, затова навсякъде е облепено с тях, че и на няколко пласта, както каза някой.