Какво мислите за творчеството на Ремарк?

"Черният обелиск" ме заинтригува много, май ще го прочета преди другите. buttinsky, ако ти се пише и има още интересни неща, сподели и тях  

И още от "Триумфалната арка":

"...Но когато за някого няма нищо свято, всичко започва да му става свято по един по-човешки начин. Той започва ... да почита искрицата живот, която тупти дори в червея и го кара да търси светлината...

- Вярата лесно може да направи хората фанатици. Затова за всички религии е заплатено с толкова кръв. - Той се усмихна. - Търпимостта е деъщеря на съмнението, Йожени. Не сте ли вие въпреки цялата си вяра много по-нападателна, отколкото аз, изгубеният неверник."

"...Трябва да се държим човешки с хората, ако можем и докато можем, защото все ще ни се наложи да извършим през бъдещия си живот някое тъй наречено престъпление. Поне за мен. А вероятно и за теб. ...

- Да живееш, значи да вземаш от другите. Ние постоянно се ядем помежду си, затова не трябва да се отказваме сами от редките искрици доброта. Те ни дават сили в този тежък живот."


"- Забравете това! Безсмислено е да се съжалява за нещо на този свят. Нищо на този свят не може да се върне и да се поправи. Иначе всички щяхме да бъдем светци. Животът няма за цел да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите."

"Слушайте, Йожени - каза Равик, - има много повече уличници между жените, които не са спали никога с мъже, отколкото между тия, които изкарват по тоя тежък начин хляба си. Да не говорим за омъжените."

"- Защо набожните хора толкова рядко са почтени, Йожени? Най-добри са циниците, а най-непоносими - идеалистите. Не ви ли е накарало това да се замислите?"

И още:

"Равик, защо нощем всичко става по-осезаемо? Нищо вече не изглежда така трудно; мислиш, че си в състояние да постигнеш всичко, а ако не успееш, го заместваш с мечти. Защо?
 Той се усмихна.
- Мечтите са ни дадени, защото без тях не бихме могли да понасяме истината."

"- Не приличате на човек, който може да се самоизмамва с мечти - каза Кейт Хегстрьом.
 - Човек може да се залъгва и с истината. Тя е дори по-опасна мечта."

"Животът на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление."

Последно:

"Любов. И това е любов. Старата магия, която не само озарява с дъгата на мечтите сивото небе на действителността, но заедно с това хвърля романтична светлина и върху купчина смет; магия и безумна подигравка."

"- Защото те обичам.
Как само борави с тази дума! - помисли Равик. - Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания... Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах - че любовта е желание да остарееш с някого, - не е най-голямата глупост? Не е ли много по-правилна нейната спонтанност? ... Защо се съпротивлявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?"

"Любовта между хората е всичко - най-възвишеното и най-обикновеното нещо на този свят.... Без любов човек е мъртъв, само къс хартия с няколко дати и едно случайно име, записано на нея..."

"Любовта не е езеро, в което всеки може да види отражението си,  Жоан. Тя има своите приливи и отливи. Крушения, потънали градове, октоподи, бури, сандъци със злато и перли. Но перлите са на дълбоко.
- Не знам тия работи. Любовта - това е двама души да си принадлежат. Завинаги.
"Завинаги - помисли той. - Завинаги. Старата детска приказка! Когато човек не може да спре дори и минутата."

"Думи - помисли Равик. - Сладникави думи. Приятен лъжлив балсам. Помощ, любов, да си принадлежим един на друг, да се върна... Думи, сладникави думи, нищо повече! Колко думи съществуват за простото, безумно, жестоко привличане на две тела. Каква дъга от фантазия, лъжи, чувства и самоизмами се извисява над него! ... Богът на любовта е с окървавено чело. Не разбира от думи."

"Любов! Колко неща крие тази дума! От най-леката милувка на плътта до най-далечната възбуда на духа, от простото желание за семейство до смъртния гърч, от ненаситната страст до борбата на Яков с ангела. "Ето ме - помисли Равик, - човек, попрехвърлил четиридестте, минал през много школи, с опит и знания, повалян и изправял се отново, минал през ситото на годините, закоравял, станал по-критичен и по-студен... Не желаех любов, не вярвах в нея, мислех, че тя няма да се върне, а ето я - дойде отново и цялата ми опитност е безполезна, а знанията ми я правят само по-пламенна. Какво изгаря в пламъка на чувствата по-пълно от сухия цинизъм и натрупаните дърва на дългогодишната критика?"

"Никой не може да ти стане по-чужд от съществото, което някога си обичал" - помисли уморено той."

Браво момичета за това с цитатите Ето и от мен

„Човек не може да живее за любовта, за друг човек обаче- може.”

„Трудно е да се намерят слова, когато човек наистина има какво да каже.”

„Обикновено бедните хора са почтени.”

„Романтиците са само свита. Никога не са придружители.”

„На нас ли принадлежи?”/ „Доколкото едно живо същество може да принадлежи на друго, да.”

„… намирах, че една жена не бива да казва на мъжа, че го обича.”

„Но ти не бива да ме чакаш. Никога. Страшно е да чакаш нещо. /[...] Страшно е само да нямаш нищо, което би могъл да очакваш.”

„Животът бе станал твърде мръсен за щастието, то не можеше да бъде трайно, вече изчезваше вярата в него, то ставаше само отдих, колкото човек да си поеме дъх, но не и пристан.”

„Колкото повече хората знаят един за друг, толкова повече не се разбират.”

А любимият ми е :„Човек никога не е твърде млад. Винаги е само твърде стар.”

Toва е просто любимият ми автор.
От както, като ученичка прочетох Триумфалната арка (а след това поне още 5 пъти съм я препрочитала), останах наистина възхитена от творчеството му, от начина му на писане, от идеите и общочовешките истини в неповторимите сюжети, герои и истории.
Прочела съм всичките му книги, излезли у нас. Определено Триумфалната арка ми е фаворит, но обожавам и Сенки в рая, На западния фронт нищо ново и Трима другари.
Когато открих книгите му (бях 7ми или 8ми клас) много обичах да си преписвам цитати в един тефтер . Все още го пазя и като ги препрочитам....ами те са си вечни истини.

След първата книга бях във възторг, след втората взех да се опиянявам, на третата вече алкохола  ми дойде вповече.

Прочела съм неповече от 4 негови произведения по простата причина, че не издържах на алкохолизма им.   

Обожавам Ремарк. Книгите му излъчват една странна печал и цинизъм и даже безнадеждност. Обаче винаги се прокрадва и един тънък лъч надежда и някакво подобие на радост. Невероятен писател, за мен е като никой друг.

Няколко кратки цитатчета от "Нощ в Лисабон":

"Пазех се да попитам какво е било другото. В любовта винаги питаме прекалено и когато се заемем истински да узнаем отговорите, тя скоро свършва."

"Не исках да рзсейвам заблудата на истеричния човек, но не исках и да седя насреща му. Омразата е киселина, която разяжда душата - без значение дали мразим, или сме мразени. Бях го научил от моето странстване."

"Ще заминем за Париж. Никога не съм била там. Това е най-красивият град на света.
- Най-красивият град на света е този, в който сме щастливи. Банално ли звучи?"

Хресва ми циничното му чувство за хумор.
От "Небето няма любимци"