Въпрос към осиновените-как се чувствахте като ви казаха че сте осиновени?

В практиката на асоциацията има много случаи на неправилно разкриване на тайната. За щастие, ако се реагира на време и правилно, кризата отминава бързо.
Анкетните проучвания на БАОО показват, че в 80 % от случаите, тайната на осиновяване се разкрива  грубо пред осиновените деца и много често в неподходящ момент от неподходящи хора, което предизвиква преживяването на стрес и оставя трайни следи на психично страдание у тях.  Когато детето научи подобна информация не от най-близките си, то може да се почувства много наранено. Шокът за него е огромен. Всичко, което е смятало за сигурно и стабилно в живота му се срива.
Ако това се случи в пубертета, може да доведе до нервни кризи, взимане на крайни решения и дори поява на омраза към родителите.
Ние съветваме тази тайна да се разкрива още в ранна възраст от самите родители, в тяхна подкрепа е създадена  и Група за взаимопомощ. Обръщаме се с покана към всички родители, осиновили деца, ако желаете да бъдете полезни с опита и съветите си на други хора като вас включете се в Групата. Виждате, че има нужда от такава помощ.  Както писахме в друга тема родители - осиновители са създали и приказки, в които се разказват истории за котенца, отгледани от кучета, на птиченца, снесени в чуждо гнездо и отгледани с различните си братя. Чрез тези приказки детето от малко свиква да различава ясно, че това да родиш и да отгледаш рожба е съвсем различно нещо.
Ако детето ви вече е пораснало за приказки, най-добрият начин да му разкриете тайната, е да го направите в подходящ момент, в спокойна атмосфера. Добре ще е ако този момент се предхожда от предварителна подготовка. Може би седмици или месеци предварително да обяснявате на детето, че най-важното е кой го е отгледал, възпитавал и се е грижил за него; че е нормална практика в живота някой да роди дете, а по различни причини друг да го отгледа и този друг да се е превърнал в най-близкия му човек. Това трябва да става внимателно, когато темата сама се предлага по някакъв повод- игрален филм, публикация в пресата или житейска история. Думите ви трябва да  не нараняват, а да оставят трайна следа в съзнанието му.  Добре би било да уловите подходяща ситуация за разговора- настроение, свободно време или на разходка, за да може детето да не остане само с мислите си през първите часове и дни.
Ако не намирате сили в себе си да проведете този разговор, може да се обърнете за помощ към специалисти.
Истината е, че не можете да предвидите напълно реакцията на детето си, но и не бива да оставяте това важно действие в ръцете на някой друг. Единствено вие трябва да съобщите тази информация, за да омекотите, доколкото е възможно шока и да не загубите доверието на детето си.
От друга страна, не забравяйте, че детето може да реши, че за да бъде оставено за осиновяване, то е било пречка в нечии живот. Ще си задава много въпроси: защо са ме изоставили; толкова ли лош съм бил, че да бъда изоставен; не заслужавам ли да ме обичат. Добре ще е всичко това да може да обсъжда с вас- неговите родители.
Говорете непрекъснато с детето си, обсъждайте заедно всичките му страхове и въпроси. Повтаряйте му, че то не носи никаква вина за това, че биологичните му родители са го оставили. Обяснете му, че причината за изоставянето най-вероятно е невъзможност на биологичната му майка да го отгледа и да му осигури добро бъдеще.
Възможно е детето ви да изпита силно желание да открие биологичните си родители, нека това не ви притеснява, не му забранявайте да го направи. 
     Проучване направено в Скандинавските страни на психопатологията на осиновени деца, от осиновяването до юношеска възраст показва, че децата които се развиват добре и имат добра връзка с родителите-осиновители са тези деца, които от самото начало са информирани и са получили уважение от страна на осиновителите към биологичните родители и цялото си минало до момента на осиновяването.
Дайте криле на децата си и им позволете да ви обичат заради това, че сте до тях и сте отворили сърцата си. Не се притеснявайте, че не вие сте рождените им родители. Когато децата знаят истината, те са спокойни и растат уверени.
Най-важното е детето ви да разбере, че то е ваше дете и дар в живота ви.

Успех 

Скъпа tara 1,
сред нас има много осиновени хора, които са научили за това на различна възраст и по различен начин. Всички обаче са на мнение, че осиновените деца трябва да научават за това от родителите си.
Права си да се притесняваш как ще реагира детето ти. При нас зачестяват случаите на неправилно съобщаване на тайната на осиновяване от родители. Някои са получили съвети от "специалисти" други от "приятели", но като резултат детето е станало контингент на отдел "Закрила на детето" или на Детска педагогическа стая.
Нека това обаче не те плаши. Истината е, че не можеш да предвидиш напълно реакцията на детето си, но и не бива да оставяш това в ръцете на някой друг. Единствено ти трябва да съобщиш тази информация, за да омекотиш, доколкото е възможно шока и да не загубиш доверието на детето си.Ти познаваш своето дете най-добре от всички.
Ние подготвяме за печат книга с истински истории на много хора от България, които разкриват проблемите и страховете както на осиновители, така и на деца и биологични родители.
Тук публикуваме час от разказа на едно осиновено момиче, тъй като ти си се обърнала към осиновените каквито сме и ние
" Аз се казвам Диана и съм осиновена.Бях щастливо дете до деня, в който моя съученичка и приятелка ми каза, че съм осиновена.Тогава бях на 13 години.Никога няма да забравя как се почувствах през този ден.
Живота ми се преобърна на сто и осемдесет градуса. Първото нещо, което направих- побягнах към вкъщи, за да попитам баба дали това е истина или не.
За мое голямо съжаление се оказа, че това е точно така. На тази възраст аз го изживях много тежко. Всичките ми мечти бяха разпилени само от две думи, които ме преследваха. Исках да крещя, да говоря, да разпитвам, исках някой да ми обърне внимание, някой да докосне душата ми. Уви всичко си остана за моя сметка.
Естествено попитах родителите си за това, но те просто решиха, че е по-добре да не обръщат внимание на случилото се, тоест, всичко ще мине и замине от само себе си.
Толкова много неща ме интересуваха! Исках да знам:
-Аз коя съм?
-Кои са истинските ми родители?
-Каква е била майка ми?
-Съответно баща ми?
-Защо са ме оставили?
-От къде са ме осиновили?
...и още куп въпроси, които всяко осиновено дете си е задавало, дали на ум или на глас.
За съжаление всички оставаха без отговор. Единствено моята баба ми разказа каквото знаеше по въпроса, но на мен не ми беше достатъчно. Поведението ми се промени. Започнах да не слушам никого. Дразнех се от най-малките неща.Виждах разлика в отношението към мен и моята сестра. Намалих си успеха в училище. Започнах да пуша. Не се прибирах в къщи. Просто не ми се прибираше.. Вече съм майка на едно прекрасно дете, което аз и моят съпруг осиновихме. То е почти на 5 годинки. Това дете е смисъла на нашия живот. Мислих дълго как да му кажа, че е осиновено, но реших, че ще му кажа само истината. Не искам да допусна същата грешка, като моите родители. Затова още от първата годинка на нашето дете всяка година/докато порасне/ на рожденият му ден, цялото семейство го водим в Дом майка и дете. Смятам, че за тези години е разбрало достатъчно неща за себе си. Вярвам, че така ще бъде и за напред. Човек трябва сам да избере своя път, стига в него да няма лъжа.
Мисля, че е по-добре да знаеш истината за себе си и сам да решиш какво ще избереш.
Към осиновените деца трябва да има подход, много желание, много търпение и най вече цялата любов на родителите.
Детето трябва да се чувства обичано, /това трябва да му се показва/, желано, изслушвано и насърчавано.
Мисля, че родители и деца трябва да са приятели, да разговарят на всякакви теми.
Децата винаги ще искат да говорят, да споделят – нека да е с нас, родителите.."

Това че сте осиновители, не гарантира правилност на мнението. Ако осиновеното ти дете е минало 20-годишна възраст едва тогава може да анализираш доколко успешен е бил моментът на съобщаване. Би трябвало дори да имаш опит с ранно и късно съобщаване, но това на практика е почти невъзможно. На колко години е твоето дете ако не е тайна?

Проблемът с "доброжелателите" винаги съществува, но няма 100% гаранция, че ще се намери такъв. Така че според мен е по-добре детето да има шанс да си изживее безгрижно детстовото отколкото непременно да му бъде помрачено. Освен това има голяма вероятност въпреки т.нар. доброжелател то да не повярва на казаното - ако му бъде казано от родителите няма вариант за невярване. Може би не е лесно да се крие такова нещо, но според мен и родителите имат голяма вина за това, че приказват наляво и надясно за статута на детето си. Не може току така всички съседи да знаят за осиновяването, ако не са информирани директно от родителите.

Ето на, значи "доброжелатели" могат да се намерят дори и когато детето не е осиновено. Аз затова казах, че на чутото от други хора не се вярва много. От всички тия доводи да разбирам ли, че ранното уведомяване на детето се прави главно за да не научи от странични хора? Или причината "да не го лъжа" е по-важна? Мисля че има неща, които детето е по-добре да не знае докато не порасне и това е едно от тях. Някой по-нагоре беше написал като довод, че хората отлагали съобщаването на тая истина за да не се тормозели. Аз мисля че докато крият от детето се тормозят точно родителите му (как да му кажат, да не се усъмни, да не разбере отнякъде) и като му съобщят те му прехвърлят тормоза ("да му кажем веднъж, а после каквото стане").