Въпрос към осиновените-как се чувствахте като ви казаха че сте осиновени?

   Категорично ясно е, че само основеният знае какво е изпитал при узнаване факта на осиновяването.
   Но от скромния опит, който имам /осиновила съм само едно дете/ мога да споделя, че децата - особено когато са малки /3-4г./ имат изумително голяма интуиция. Преди незнаех за този факт и бях шокирана, когато малкото ми тогава дете ми заяви, че не съм му майка. По това време то беше още малко и следвайки съветите на книгите за отглеждане на деца,  още не бяхме му казали, че е осиновено.В по-късна възраст /6-7г./ отново ни порази с друг факт, за който нямаше откъде да има информация - освен собствената си интуиция. Какъв е смисълът тогава истината да не се казва и да се крие? Имаме ли право да смятаме, че при нас това дете се чувства най-добре /въпреки влагането на максимални усилия и средства/ след като не е опитало как би се чувствало при родната си майка?Изобщо, какви ли въпроси бушуват в малките главици...

         Аз не съм осиновена, не съм осиновител, но съм израснала с много такива съдби около мен.
         Имам братовчеди осиновени, приятели, познати.
         Моята съученичка и приятелка Тина е осиновена. За това, обаче, не научих от нея, а от нейна другарка, дете на семейни приятели. Тази нейна другарка с такъв трепет в гласа си ми съобщи за осиновяването на Тина, че се зачудих какво толкова ми казва всъщност, какво от това, но най-силно ме впечатли факта, че ми каза на ухо "Заклевам те. Не и казвай. Техните не искат да и разкриват това." Аз не можах да издържа на изкушението, дали от желание за клюкарстване, дали от възраста, споделих на наша друга близка приятелка. С нея много мислехме, та Тина имаше страхотни родители, всички искахме и нашите да са като тях. Усмихнати, добронамерени, винаги знаят с какъв разказ да те заинтригуват. Беше ни чудно - защо тези толкова широкоскроени хора не искаха да и кажат, че е осиновена. Тя толкова много ги обичаше, и не веднъж беше казвала, че не може да живее без да ги вижда и чува по няколко пъти на ден.
Дойде момент, когато пораснахме. Тина 1-2 години след като завършихме средното си образование се влюби и реши да се ожени.  Не се бяхме виждали няколко месеца, тя дойде у нас. Колко и се зарадвах, а единстевното, което виждах бе тъжния и поглед. Нейните родители бяха събрали смелост да и кажат за това, че е осиновена. Толкова плака, но не защото беше ядосана, не защото в този момент си задаваше въпроси кои са моите биологични родители, защо са ме изоставили. Единственото нещо, което се питаше е защо са крили толкова години от мен моите мама и татко, че съм осиновена. Сигурно много хора са знаели за това и са клюкарствали зад гърба ми. Ами да, казваше тя, сега се сещам за изпуснати фрази, думи, които аз съм ги подминавала, но са значели, че съм осиновена. Страх ли ги е било, да не са си мислели, че няма да ги обичам, че ще ги изоставя.....защо, защо. Единственото за което мислеше в този момент Тиа бе за нейните родители, точно тези, които са я осиновили, отгледали, възпитали, образовали, тези, които са и дали топлината и радоста от живота.
          Друга моя приателка Неда също разбра, че е осиновена в края на пубертета. Тъй като нейните осиновители са преживели загуба на първото си дете с Неда се държаха много строго. Не и даваха да излиза сама, да се разхожда. Винаги един от родителите и присъстваше. Моите родители вече ме пускаха на кино сама, докато нейните все още не искаха и да чуят за нещо подобно. Винаги, когато съм я викала да излезем е ставало с хиляди уговорки, разпити и предварителни планове от къде ще минем, кой трамвай ще хванем, предупреждения да не говорим с никого и т.н. и т.н. Всеки знае какво значи за едно дете, вече в пубертета да няма лично пространство, да няма право на свобода, да няма свой личен живот.... това нея я подтискаше ужасно. Просто Неда беше волна птица, искаше свободата си. Толкова мечти имаше, а я беше страх да ги сподели с родителите си. Това я караше да прави какви ли не щуротии, за да може да се откъсне от срогия надзор на родителите си, стигна до там, че да прави всичко наопаки с мотива, че така на тях ще им писне и няма да я държат толкова строго. Нейните родители не можеха да проумеят, че те подтикват това държание на Неда. За всичко обвиняваха рождените и родители. те са били такива и за това и Неда е такава - неподатлива на възпитание, непокорна, невъзпитана.......А това момиче просто искаше да диша. Дойде момент, когато родители и в невъзможността си да и повлияят в поведението и решиха да и кажат, че е осиновена.......... За съжаление при нея това се оказа непосилно за разбиране. Беше много сърдита, много обидена на родителите си, искаше да разбере кои са биологични й родители, обвиняваше осиновителите си за всичко - за това, че са я държали като в "затвор", а те видиш ли не са имали право за това; че са я карали да продължи образованието си, а тя можели и да била по-тъпа, отколкото те искали да осъзнаят, че е; просто в този дом настъпи ад. Ад, който продължи години.....в неволи, обвинения, бягство. Нито Неда искаше да разбере родителите си, защо са я възпитавали по този начин, нито те искаха да разберат Неда защо се е държала така. Никой не отстъпваше, никой не искаше да каже, че е кбъркал, никой не признаваше пред другия грешките, които е правел.
Благодарение на дистанцията на времето, отшумелите емоции, притъпените чувства сега това семейство живее в хармония. За съжаление с изгубени много години и много мигове на привързаност, нащастие, на уют.
          Според мен във втората семейна история не се говори за това кога е казано на детето, че е осиновено. Говори се за начина, по който е възпитавано. На мен ми показва, че колкото по-открити са чувствата между родителите и децата, колкото повече доверие и вяра имат едни вдруги, толкова по-гарантирано е, че животът ще протече по един по-хармоничен и спокоен начин.
          Независимо от това дали децата са ни осиновени, дали са наши рождени нека първо се замислим за тях. И нека да не се да се държим с дечицата като със собственост, заради изписван страх, а да разберем, че колкото и да са малки те също носят душа и в гърдите им тупка едно сърчице, изпълнено със собстевни преживявания и емоции.

Здравейте дами.Бях на около 10 годинки,когато разбрах,че съм осиновена,но беше жестоко.Разбрах го от мои приятели по доста груб начин,но не бих могла да им се сърдя,понеже бяхме невръстни.Приех го шокиращо.Милата ми майчица понесе ужасни обиди от мен и винаги ще съжалявам за това.Ето го и страшния момент,когато реших,че не ми се обръща достатъчно внимание-реших да го потърся по най глупавия начин.С шепа хапчета в ръка,които погълнах.Можеше да бъде фатално.Горките ми родители се поболяха.Това няма да си го простя.ЗА всеки спор между мен и майка ми аз и заявявах,че не е моя майка.Болката й е била голяма и мъчителна.Вече съм на 24 и все повече проумявам,колко трудно й е било.Нито за миг не се е отказала от мен.Щастлива съм хора.Сега имам приятел и дори ми е съвестно да й кажа че искаме да живеем заедно.Връзката ми с нея е голяма,но рано или късно и аз трябва да създам семейство.
Моят съвет е - кажете на децата си от рано,че са осиновени,защото има ужасно много "доброжелатели",които могат да ви разбият живота.
Стига съм бърборила.Благодаря ви,че ви има.  

Мила Diidi, благодаря ти за топлите думи.Иска ми се да кажа на всички малки човечета,които са осиновени,че си имат ангел хранител.    Също така ми се иска всички деца да намерят своя дом и любящи мама и татко.Аз получих цялата любов за която мога да мечтая и желая на всички да имат този късмет,този топъл дом и нежни ръце. 
 Diidi,желая на теб и твоето ангелче,както и на всички майки и татковци заели се със сложната,но прекрасна отговорност-бъдете щастливи.Ние ви обичаме.Търпеиние,сила и любов-те са най-силни на света и ще ви се върни трикратно.Вие сте незаменими.

Мила Диване, хората от които си разбрала, че си осиновена не са твои приятели. Не може твоите приятели да желаят да изпитваш болка или все още бяхте деца и се наранявахте без да искате. Радвам се, че  сега си щастлива. Рано или късно ще излетиш от гнездото. Но две различни неща са -  да живееш с човека когото обичаш и да създадеш семеиство с човека когото обичаш. Отговорността е различна. Пожелавам ти само добро.