Как да се каже истината?

Мираета, не съм казала, че не е изпуснала възможности да говори с детето. Имала е на няколко пъти този шанс и тя го осъзнава. Защо не е говорила не знам. А на всички мами съм благодарила за съветите след всеки един такъв.
Аз се ядосах от някои коментари, които си бяха чисти нападки и затова написах тези думи.

А че положението на децата на приемна грижа е доста по-неприятно, ако мога така да го нарека, е ясно. Аз приемен родител не бих станала заради емоционални причини, но това е друга тема.

Не съм влизала във форума от много дълго време. Всъщност, понякога чета по диагонал, за да следя "новините", но пиша много - много рядко. Децата ми пораснаха, проблемите вече са други, и доста далеч от факта на осиновяването, но тази тема ме "докачи" и реших да добавя към многото вече изписано още няколко реда.

Без да обсъждам кой какво казал и кой в каква роля се явява в конкретната история, ще кажа само, че ИСТИНАТА е най-важното нещо, което можем да дадем на децата си - и единственият начин да сме достойни за тяхното доверие. Семейството, отношениятя родители-деца трябва да се градят на любов и доверие, на зачитане личността на другия (пък бил той и бебе). В противен случай не се получава. Така мисля аз.

Тези, които пишат по-отдавна във форума ме познават (някои и лично), знаят моята история и сега няма да я повтарям.

Имам две осиновени деца - дъщеря ми е вече на 17 (кога мина това време!), а беше на 2 месеца, когато я доведохме у дома. По всеобщо мнение не би трябвало да има никакви спомени от дома и нямаше нужда изобщо да й се казва, че е осиновена. Но от самото начало никога не съм си позволила да кажа когато я родих, а винаги "когато я взехме/осиновихме" В един момент, може би беше на около 3 години, тя попита какво означава да си осиновен. Обяснихме й, разказахме й нашата история. Резултатът беше "Хайде да си осиновим и братче!" Последствието - осиновяването на сина ни - тя го избра, тя му избра името, тя се превърна в негова най-близка довереница и закрилница ( а той беше на 3 г.2 месеца). Сега е на почти 15....
Няма да разказвам повече - който иска може да прочете назад постовете ми.

Но след толкова години, във вихъра на пубертета, аз знам, че съм постъпила правилно; че децата ми ми вярват, знаят, че и аз им имам пълно доверие; споделят всичко, търсят съвет, подкрепа или утеха при мен.
И продължават с нетърпение и особена радост да празнуват "вторите си рождени дни"...

 

Дефи

Дефи, не можах да се въздържа!   Желая ви здраве и късмет на всичките!

Дефи, много хубаво   

Аз лично не мога да дам съвет, в момента чета с интерес подобни въпроси, тъй като на нас "казването" ни предстои. Като цяло не крием истината, засега спокойно говорим за тези неща... но темата е много интересна... и благодаря за всички споделени съвети...

По-горния цитат поместих, защото ми се искаше да спомена, че според мене в ситуацията на сестрата на Деската (и съответно на детенцето) има един твърде усложняващ фактор, който не е за пренебрегване... и той е, че детенцето все още е с неизяснен статут! Какво би се случило, ако осиновяването не може да се осъществи, а сестрата на Деската вече е говорила с детенцето от позицията НЕ на приемен родител, а на осиновител? Още една сложнотия в малката главичка... Затова и аз изобщо не се изненадвам, че жената досега не се е решила, кога и как да каже на дъщеричката... Лично за мене най-напред би трябвало да се избистри административния въпрос, да е ясно, това детенце къде е и накъде е, да се знае, КАКВО трябва да се каже... и едва тогава да се избира КАК и КОГА да се стори това...


В конкретната история от първия пост става ясно, че преди две години жената е станала приемен родител на 3 годишно момиченце, като междувременно е родила братче,... и че би искала да осинови приемното детенце, но не са отнети родителските права на биологичната майка...

малко оф-топик, извинете...  
Това винаги ме е притеснявало... - че в държави с добре развита законова уредба и съдебна система (каквито са Германия, Франция, Америка) четем за много злоупотреби в приемната грижа, пък какво остава тогава за ситуацията у нас, където трудно може да се говори за механизми за контрол, читави закони или спазването на такива...  

Chandra_Den, благодаря ти, че наистина си прочела какво имам в предвид и си ме разбрала. 

Chandra_Den,

Детето и статут си има (друг въпрос е дали ги урежа този статут) емоционални нужди си има, и страхове си има, ама много е удобно да се извиняваш с митичната процедура.
Взели са го като приемна грижа, а сега друг виновен.
Детето хабер няма от разликата между осиновяване и приемна грижа и е меко казано за доста наивни читатели аргумента, че това била пречката за нормално общуване с него по темата.

Разбирам двете сестри - за две  godini  много събития: взимане на дете, и двете бременни, емоции, хормони и пр., които още ги владеят, ама тука толкова мами писаха и споделяха "от извора", а накрая една галимация с отговор администрация.

Две мами с приемна грижа познавам оттук и за разлика от случая на Деската, те са наясно със себе си и администрацията не им пречка за нормално общуване с детето.
  

И пак се присъединявам към мислещите, че специално казване като събитие е по-добре да няма, а все едно, че това е нормата, просто от време на време се споменава колко си се вълнувал и радвал като си взел детето, като е дошло у дома и пр. различни  битови и конкретни простички неща.
Децата нямат представата какво е в масовия случай, те излизат от други представи, различни от тези на възрастния човек.
За възрастния е новина, че някой е осиновен или взет за приемна грижа, децата нямат тези представи изградени вербално с годините, те са по-непосредствени  и ясни.

точно така мисля и аз ..."специалния" разговор по темата може да бъде нещо много страховито за детето и да го запомни като минимум с "един ден майка ми  ми каза ..."
Осиновяването/приемната грижа е част от ежедневието на семейството и не бива да му се придава излишен драматизъм. Факта на осиновяването отделям напълно от темата за изоставянето, която си е дълбока раняваща и тежка и си е предмет на съвсем други обсъждания и разговори.

принципно сте прави, още повече че няма нищо по-лесно от това да не оставиш едно дете, взето на 3 години, да потъне в собствения си свят на мълчание и страх, а да напомняш от време на време, обаче - те вече са поели пътя на мълчанието, абсолютно неясно е, какво е отговорено на детето, когато е попитало защо трите му имена са различни, така че по оскъдната информация, предоставена от авторката, си мисля, че няма начин да не се наложи специален разговор - тези 2 години мълчание или лъжи ще трябва да се обяснят по някакъв начин.

и аз лично, не бих се бавила дори и минута, като бих използвала разликата в имената - нещо от сорта "Мамо, помниш ли, че ме попита, защо си с различни имена..." и т.н. доколкото детето ми позволи да говоря, като това може да бъде началото. Всяко едно допълнително отлагане до момента, в който може би детето ще зададе още някой въпрос (което е в неясното бъдеще, дори все повече става малко вероятно) увеличава агонията

ПП И от моята камбанария бих добавила, че второто дете израства все повече и и за него е добре да живее в обстановка, в която истината за произхода на първото дете не е някакво табу - не подценявайте чувствителността на биологичните си деца - те също имат много крехък свят, който може да бъде унищожен от поддържането на лъжата

ППП И горенаписаното е абсолютно добронамерено, независимо какво мисли авторката на темата

Дзвер,   
Виж, тя не е лъгана. Тя не е питала защо се казва така, а въпроса й е бил - как са моите имена? А на брат ми? Може би тогава е трябвало да й се побутне интереса и да й се подаде някаква информация.
Не съм ги чувала тези дни и не знам дали има развитие по въпроса. Като знам ще пиша.
Принципно съм съгласна, че някъде може да е допусната грешка и съвсем добронамерено попитах, не с цел да чуя колко съм повърхностна и неподготвена. Ако бях подготвена на 100% тази тема нямаше да я има.

Мираета, много благодаря за отговора! Няма нищо лошо в наивните коментари... - все пак, ако всички мнения бяха еднакво умни , много въпроси нямаше да бъдат дискутирани и много заблуди щяха да останат неизчистени...  

Аз изобщо не съм коментирала, дали трябва да има СПЕЦИАЛЕН разговор или не. Във връзка с ОПИСАНАТА ситуация ми беше интересно, как се обяснява на едно дете приемното родителство, в случай, че биологичната майка няма желание да се среща с него и че ВЕРОЯТНО то ще бъде осиновено... По мое мнение онова, което се обсъжда с приемните деца и с осиновените, както и начините да се прави това са различни и по тази причина ще е хубаво съфорумката най-напред да знае, КАКВО трябва да обясни на детето си и след това да се пита, КАК да го стори... Това исках да споделя, а не да ставам адвокат на някого, (който няма нужда от това) или да заемам страна (като във футболен мач)... Да, странно е, че детенце е взето на 3 годинки, а не знае какво се случва... но пък аз не съм съдник или нещо подобно...

Първата част от изречението не разбрах, но за галимацията с администрацията да си кажа кажа... Това беше само една дума, съвсем не най-важната в поста ми. По-същественото беше: Какво би се случило, ако родителите говорят с дъщеря си по темата НЕ като приемни родители, а като осиновители, БЕЗ да са такива все още? Две сестри се нуждаят от съвет, затова пишат тук и задават въпрос... Всеки споделя - колкото повече мнения и различни гледни точки, толкова по-добре... А моето виждане и онова, което бих им казала по темата: "Как да се каже истината" в конкретната ситуация е, че най-напред трябва да се попитат, като ОСИНОВИТЕЛИ ли биха говорили с детето или като ПРИЕМНИ РОДИТЕЛИ... Как ще дадат сигурност на детето, ако не са наясно със себе си? А и ако разговарят като бъдещи осиновители, но има... някакви пречки това да се случи, дали детенце няма да е много разочаровано... (Това е въпрос, не твърдение )

П.П.
Това напълно покрива и моето мнение.   Но хората са с различни характери. Не е ли работа на социалните, психолози и прочее, да следят, как се развиват отношенията между децата, приемните родители и съответно биологичните родители?... В случая те не са ли разбрали, че детето не е наясно със ситуацията си? Наистина мога да си призная, че не знам как се обяснява на едно дете, че е в ПРИЕМНО СЕМЕЙСТВО, но предполагам, че си има начини и социалните са онези, които подкрепят приемните родители в този процес... За мене трудността идва тогава, когато БР са изчезнали и нямат контакт с детето... Защото не всеки е успял да раздели факта на осиновяването/приемната грижа от темата за изоставянето, както са съумели да го направят Фуси (и предполагам много мами тук)... Затова и ги има тези теми във форума и множеството други теоретични материали...

Голямо мазало са заформили тук всички възрастни имащи участие в случая. И аз вече се обърках, камо ли едно 5 годишно дете. От самото начало е трябвало да се разговаря с детето по тия въпроси, то е било на 3 години!
Най-добре е приемните родители да кажат истината, такава каквато е към момента: "Не сме те родили, но сега си част от нашето семейство и сме много щастливи да си при нас".

Към момента май това е фактическата обстановка. Не е нужно детето да се обърква допълнително с уверения за бъдещето, които може приемните родители да не могат да изпълнят. (Ей това ме притеснява в приемната грижа, но явно моята нагласа е друга).

И защо по дяволите социалните не подготвят достатъчно добре хората, заемащи се с това призвание. Как може да се забърка такава ситуация

Колкото повече чета, толкова се настройвам против приемните грижи. Не че не искам децата да излязат от домовете, но май това не е най-добрият вариант. Нищо лично срещу приемните родители, хората се стараят, спор няма. Но както е казала sislie, липсва адекватна подготовка на тези семейства и сякаш ги оставят сами на произвола. Мисля си колко ли е объркана главицата на това дете. Да, хората искат да я осиновят, но ако нещо стане и не успеят?

"Не сме те родили, но сега си част от нашето семейство и сме много щастливи да си при нас". Мисля, че това е правилното решение, поне за момента.

И какво става с тези деца, които трябва да се върнат после в дома или да се смени приемното семейство. Отива по дяволите цялата изградена стабилност и нагласа на малкото човече. Не знам, аз не бих станала приемен родител. Може би съм малко повече егоист, голяма хапка ми е.
sislie

Luska , да ти върна прегръдката!

Приемната грижа трябва според мен да е временна, подчертавам временна мярка за закрила, до установяване на трайно решение за детето. И всички процедури свързани с това да се ускорят.

За мен абсолютно наложително е да се отнемат родителски права при трайна невъзможност на родителя да полага грижи за детето. Това е масова практика при изоставените деца и обстоятелство, което много лесно се доказва.

В случаите, когато неполагането на гриже е поради заболяване или друго независещо от родителя обстоятелство, тая СМОТАНА ДЪРЖАВА, по препоръка на социалните служби (например) веднага да предприеме мерки, така щото въпреки тежките обстоятелства детето да остане при биологичния си родител, който до скоро се е грижел адекватно за детето си.

Децата с откази или децата на родители с отнети права веднага да се вписват в ригестрите за осиновяване, като междувременно където е възможно да се настанят в професионални приемни семейства. Да се ускорят международните осиновявание в частта, която зависи от българската страна.
За всички деца с увреждания, независимо дали са рожденни или осиновени, държавата да поема ангажимент за тяхната пълна издръжка, барабар с рехабилитациите и т.н.

За децата от малцинствата - просвета, просвета, просвета. На кандидат осиновителите. Тук друга няма какво да се направи и бързо в чужбина, ако местните не щат.

Сигурно звучи лесно, но поне да се започне да се работи  в пакет. А не от тук, от там. Дай да изведем децата от домовете в приемните семейства, после какво ще ги правим