miramar, пък аз все съм си мислела досега, че ако са ми две близнета, те ще са си компания и ще си играят заедно тихо и кротко и мама ще може да си върши работите спокойно. Явно съм била в грешка 
- Публикувана: 1 ноем. 2011, 13:44 ч.
- Последно мнение: 19 фев. 2012, 23:24 ч.
"ТЪркалящи се деца"
miramar, пък аз все съм си мислела досега, че ако са ми две близнета, те ще са си компания и ще си играят заедно тихо и кротко и мама ще може да си върши работите спокойно. Явно съм била в грешка
Набиваш ги,без обяснения много много.
Даваш им карти да цакат и си ок.
Няма да има грешка
Моите не са близнаци, но досега тиха и кротка игра рядко виждам 
Все е свързана с бягане, скачане, търкаляне. Всичко това съпроводено с крясъци, пищене. Дразнят се постоянно един друг 
С моите точно на обществени места много рядко съм имала проблеми. В магазин са ангелчета. Никога не искат нещо, не пипат, бутат си чинно количката - мечта. Ако понякога имаме проблеми, то е вкъщи. С големия се получва точно това, че вечер е поуморен от цял ден занимания в градината (там е най-големият послушко и е много концентриран в това, което правят) и трябва да изпусне парата. Работим в насока да се научи да контролира емоциите си, но той си е такъв, в двете кайности - или много весел или много сърдит. Затова понякога ми е малко трудно с него.
Вярно е, че и на мен много пъти ми идва да затропам с крак от яд за нещо, ама като знам, че няма полза, не го правя. На него просто му трябва още време да осъзнае, че не всичко е в негова власт. Преди много се сърдеше например, че вали дъжд. В крайна сметка осъзна, че ако тропа с крака и реве, дъждът няма да се стресне и да спре заради него. Та ей за такива неща, се ядосва все още, моето уж вече поотраснало момче.
Все е свързана с бягане, скачане, търкаляне. Всичко това съпроводено с крясъци, пищене. Дразнят се постоянно един друг С моите точно на обществени места много рядко съм имала проблеми. В магазин са ангелчета. Никога не искат нещо, не пипат, бутат си чинно количката - мечта. Ако понякога имаме проблеми, то е вкъщи. С големия се получва точно това, че вечер е поуморен от цял ден занимания в градината (там е най-големият послушко и е много концентриран в това, което правят) и трябва да изпусне парата. Работим в насока да се научи да контролира емоциите си, но той си е такъв, в двете кайности - или много весел или много сърдит. Затова понякога ми е малко трудно с него.
Вярно е, че и на мен много пъти ми идва да затропам с крак от яд за нещо, ама като знам, че няма полза, не го правя. На него просто му трябва още време да осъзнае, че не всичко е в негова власт. Преди много се сърдеше например, че вали дъжд. В крайна сметка осъзна, че ако тропа с крака и реве, дъждът няма да се стресне и да спре заради него. Та ей за такива неща, се ядосва все още, моето уж вече поотраснало момче.
miramar, пък аз все съм си мислела досега, че ако са ми две близнета, те ще са си компания и ще си играят заедно тихо и кротко и мама ще може да си върши работите спокойно. Явно съм била в грешка
Случва се, но доста рядко а напоследък така ги е треснал пубертета, че хич. Дори да се заиграят ако ме видят, че правя нещо сякаш нарочно започват да се дърлят и някой се разпищява в очакване на незабавната ми намеса. Опитвам се да ги игнорирам, но и тези ситуации не са за подценяване, защото оня ден имаме счупен зъб след поредната гонка за някаква играчка. Иначе не са агресивни нито към други деца, нито помежду си, но това гонене и катерене ме подлудява направо.
Сутринта казах на мъжа ми докато ги оправяхме за ясла, че докато техния "Аз" се формира, моят сигурно ще се деформира необратимо.
Стон, моите пък се ядосват ако им се счупи банана или бисквитата и ме карат да им ги лепя. Няма сила на света, която да ги убеди, че лепило за банани няма. Следва тръшкане до посиняване, особено ако няма нов банан, с който да се замени и накрая като се поуспокоят все пак си изяждат счупените.
Ясно. Заблудата идва оттам, че аз и сестра ми (1 г. и 11 м. разлика) винаги сме си играли заедно, супер послушни деца сме били, никога не сме се тръшкали, не са ни шамаросвали, и т.н... И съм си представяла, че ще го предам наследствено .
ston, и моят тропа с крак за щяло и нещяло. Много е смешен. И си кръстосва ръцете отпред на гърдите, сбръчква вежди и гледа лошо. И тропа. Това с тропането, е, не знам откъде го е видял. Нито аз тропам с крак, нито баща му. Викам си дали не е инстинкт някакъв. Много ми е странно, честно.
(не знам дали има връзка, но съдейки по подписа ако говориш за скорпиона, то и нашият тропльо е скорпион)
.ston, и моят тропа с крак за щяло и нещяло. Много е смешен. И си кръстосва ръцете отпред на гърдите, сбръчква вежди и гледа лошо. И тропа. Това с тропането, е, не знам откъде го е видял. Нито аз тропам с крак, нито баща му. Викам си дали не е инстинкт някакъв. Много ми е странно, честно.
(не знам дали има връзка, но съдейки по подписа ако говориш за скорпиона, то и нашият тропльо е скорпион)
Стон, моите пък се ядосват ако им се счупи банана или бисквитата и ме карат да им ги лепя. Няма сила на света, която да ги убеди, че лепило за банани няма. Следва тръшкане до посиняване, особено ако няма нов банан, с който да се замени и накрая като се поуспокоят все пак си изяждат счупените.
Не бил само моя синковец значи...само че се тръшка за нещо, което аз съм му разчупила, например филийката за закуска, за да може да я захапе (коричката не я ще). Та и чувство на вина се опитва да ми вменява 
Янечек, не бъди толкова категорична в лепенето на етикети. Може би не си попадала на такова дете. И аз съм си имала принципи и представи преди да родя, за това как да си гледам децата и какви принципи да имам, но теорията е едно, практиката - друго. Действам според особеностите на детето. И не съжалявам
Нито пък се срамувам, че се държи неподходящо на публични места. По-добре в ранна детска възраст, отколкото по-късно. По-добре да изразява емоциите си, отколкото да ги сдържа в себе си. Така ще се научи и да ги контролира, напълно споделям мнението на Isa.
Ариана, преди няколко страници аз и още една майка помолихме изрично да не се лепят етикети и да се дават мнения от рода на "те просто не се справят и това не е заради детето - тяхна е грешката.", и както виждаш ефект няма. Затова просто подмини мнението на потребителя, и без това не е от помощ.
Метод за прекратяване на тръшкане навън: гледам в себе си/в чантата/джоба да имам дребна количка или бонбонче и в повечето случаи успявам да му отвлека вниманието, като с най-учудения си глас му кажа: Аууу, ти знаеш ли какво имам/какво се е скрило в джоба ми?
Съответно му става любопитно и става...
Метод за прекратяване на тръшкане навън: гледам в себе си/в чантата/джоба да имам дребна количка или бонбонче и в повечето случаи успявам да му отвлека вниманието, като с най-учудения си глас му кажа: Аууу, ти знаеш ли какво имам/какво се е скрило в джоба ми?
Съответно му става любопитно и става...
А защо вместо да обясните на детето ,чакате да мине "сценката"?...
Защото всяка намеса удължава сценката с часове.
Ако я оставим да мине сама, приключва след 5 мин.
Всяко дете е различно, разбира се, родителите пробват различните методи и който даде резултат - прилагат го. Ако игнорирането е това, което действа, именно то се прави - т.е. чакаме да мине "сценката".
Дъщеря ми вече е на 7 г., няма проблеми с поведението.
Търкалянето се случваше м/у 2 и 3 г., отшумя самО.
Не мога да разбера едно, как в подобни теми винаги се появяват майки-надзирателки, с нерви корабни въжета /и двете срванения без кавички/, които да осъждат по- драстичните методите на възпитание. Всяка майка тук е възприела свой си модел на възпитание и го прилага както намери за добре. Боят като средство за възпитание е заложен от години в бита на българина, добре че бяха западните школи и течения за да го отхвърлят. Виждала съм майки / в България/, които си позволяват да посягат на децата си на обществено място. Не толерирам подобно поведение, дори го осъждам. Според мен на детето в една такава възраст, в която се изгражда психически трябва да се ограничат стресовите ситуации независимо къде се намира. Просто трябва да се намери ,, златната среда ,,.
Боят като средство за възпитание е заложен от години в бита на българина, добре че бяха западните школи и течения за да го отхвърлят.
Не мисля.
До човек си,до възпитание.
Аз съм на почти 40 години и не съм бита от родителите си.
Нищо че са от "онова" поколение.
Не бия и моето дете.А пък съм от "това" поколение.
Познавам доста хора които не са бити.
Пак от моят набор.
Така,че не може да се обобщи.
... Според мен на детето в една такава възраст, в която се изгражда психически трябва да се ограничат стресовите ситуации независимо къде се намира...
Така е
и при нас това помогна най-много.Но познавам родители, които съзнателно не го прилагат, а продължават ежедневието си, както без дете, т.е. не променят нищо, за да се "научи". Например - знаят, че обича да се вози на дадена количка, преценяват, че днес няма да се вози и минават оттам нарочно, с възпитателна цел. Много по-лесно е да се избере друг маршрут. А към този да се върнат на една по-подходяща възраст.
Но просто разбиранията ни са различни, те не вярват, че това отшумява с времето, смятат, че трябва ден след ден детето да се провокира, за да се научи.
Естествено, има неизбежни неща, но като останат само те, търкалянията се броят на пръсти.
Боят като средство за възпитание е заложен от години в бита на българина, добре че бяха западните школи и течения за да го отхвърлят.
Не мисля.
До човек си,до възпитание.
Аз съм на почти 40 години и не съм бита от родителите си.
Нищо че са от "онова" поколение.
Не бия и моето дете.А пък съм от "това" поколение.
Познавам доста хора които не са бити.
Пак от моят набор.
Така,че не може да се обобщи.
Единственото, за което помага боят или по-скоро пляскането (не говорим за побой все пак) според д-р Ф.Додсън в книгата му "Изкуството да бъдеш родител" е за разтоварване на напрежението у родителя, за да може после да е "на чисто" с детето. Възпитателна стойност според него няма, но в този смисъл е донякъде полезен за родителя, но не и за детето.
В същата книга доколкото си спомням пише, че е приемлив само при непосредствена опасност като например ако детето изтича на улицата самО.
Препоръчвам тази книга, макар че от опит знам, че четенето на книги не помага особено в конкретни ситуции. Все пак хубавото е, че автора има доста умерени възгледи и взема предвид не само чувствата на детето, а и тези на родителя.
В същата книга доколкото си спомням пише, че е приемлив само при непосредствена опасност като например ако детето изтича на улицата самО.
Препоръчвам тази книга, макар че от опит знам, че четенето на книги не помага особено в конкретни ситуции. Все пак хубавото е, че автора има доста умерени възгледи и взема предвид не само чувствата на детето, а и тези на родителя.
Хайде да не се опитваме, да отричаме наказателните методи тогава.
Наказателните методи могат да са най-разнообразни. Мен, например, макар и рядко са ме изпращали в детската стая да размисля върху постъпката си. А пък баща ми са го изправяли в ъгъла, с вдигнати ръце и на колене върху орехови черупки
Има разлика, нали?