"ТЪркалящи се деца"

Здравей,
Голямото ми дете е на 2,9г. Когато беше по-малък няколко пъти ми е правил такива номера, знам как се чувстваш. Прочетох, че решението на този проблем е да не му обръщаш внимание и да се правиш, че нищо не е станало, ако това се случи вкъщи. Също можеш да отидеш в другата стая. Но ако се случи някъде навън, внимавай първо да не удари от много тръшкане на земята (вече имах такъв случай), хвани го здраво за ръката или го гушни здраво и се опитай да го прибереш или поне да не бъдете на толкова публично място. Нищо не говори а действай. В никакъв случай не му давай това, заради което плаче, защото ще последва и друг такъв случай и може сл.път да е по-зле. Когато види, че нещата не се решават с тръшкане само ще се откаже.
 При мен подейства този начин, дано съм ти била полезна.

Сядаш и обясняваш на детето защо не правим така.
С думички които то ще разбере.Не го подценявай,не е глупаво.
След такава "изява" наказваш (с приемливо наказание за възрастта).
Малко дисциплина,повече общуване и проблемът ще изчезне.

Мога да говоря само от моя личен опит и за моето дете. Не го приемай като съвет, защото при едни работи, при други - не. На едно двегодишно малко трудно би се обяснило, че това не бива да се прави, защото... Моят син имаше такива периоди в моменти, когато искаше нещо, а не го получаваше. Избираше места в които да има "публика" и колкото повече хора имаше, толкова повече се инатеше. В 99% от случаите го игнорирах или поне се опитвах и като видеше, че никой не му"ръкопляска" преставаше. Но пак казвам, че това беше с моето дете, а всяко дете е различно. Друг метод, който също поработваше понякога беше да му отвлека вниманието с нещо, което ще му е забавно. Все пак говорим за дете на две годинки Този период, ако мога така да го нарека отшумя до около третата му година. Сега отново си има друга постановка, но вече не се тръшка по земята, а като иска нещо да постигне, особено има ли хора, ми казва, че се махал от нас и ми бил сърдит. И така вече над 100 пъти си е събирал багажа

И двамата не са ми се "търкаляли".
Наскоро едно приятелско детенце го направи, на улицата. Няма и 2. Гушнах го и го разсеях - с кучето, котето, птичето, бръмбарчето. Веднага спря. Докато майката висеше с ръце на кръста и ми обясняваше, че ако не го набие, няма как да спре.
Период е, наистина, не съм спец, но по мои наблюдения отминава, колко бързо и неусетно, вече е заслуга на родителите. Колкото повече разбиране и въображение се вкарва, толкова е по за кратко. И обратно - ако го приемеш много навътре, започнеш да вкарваш нерви и да го тълкуваш като голям проблем... наистина се превръща в такъв. До 6г, примерно.

Сядам някъде наблизо и чакам да се успокои. Обикновено като види, че никой не се суети около него сам идва, все още ревящ и продължава истерията гушнат в мен. Пак си трая, докато не го видя, че се е успокоил. Тогава вече водим разговори, преговори и давам разяснения. Иначе моят син като реве нищо не чува и не възприема.

+1   По същият начин беше с голямият син - търсеше публика.
Лошото беше, че винаги се намираше сърдечен човек, който му "помагаше".
Извялкох си няколко извода :
- не се намесвам в подобни случки с чужди деца
- един компромис води до поредица такива
- детето опипва и номерът минава при определени хора
- в семейството трябва да има еднакви изисквания, а не при баба може
- и отвличане на вниманието
Когато разбере, че няма кой да му съчувства и не е "интересно" - проблемът отшумява.
Търпение ! Децата са различни, но много добре знаят как да те манипулират,
а след време нещата и загрубяват.Важното е да не се налага по този начин и да получи
това, което е предизвикало търкалянето.
Колкото до неудобството - неприятно е, но все пак е част от живота ни.
Не се притеснявай и действай твърдо.Успех!

Опитът ми е един и същ и с двете деца - на тази възраст нито на големия можех да обясня, нито сега на малкия. Просто отмествам детето да не пречи на другите, сядам някъде и чакам да му мине. Като види, че не се впечатлявам, спира.

Не разрешавам обаче на външни хора в такива ситуации да се месят, колкото и да са ми близки.

Ето нещо интересно и доста вярно. Това ми го прати една приятелка, а тя го е преписала от таблото в тяхната детска градина. Мисля, че казва доста неща

Меморандум на едно дете
"Не ме разглезвайте. Зная много добре, че не мога да получа всичко, което искам. Аз само ви изпитвам.
Не се страхувайте да сте строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще ми позволи да разбера къде ми е мястото.
Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликна по-лесно, ако ме убеждавате.
Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.
Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.
Не се връзвайте на моите предизвикателства, когато ви кажа или направя нещо, което може да ви разстрои. След това аз ще се опитам да извоювам още по-големи "победи".
Не се разстройвайте много, когато ви кажа "мразя ви". Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за онова, което сте ми сторили.
Не ме карайте да се чувствам по-малък, отколкото съм. Аз ще го компенсирам, като започна да се държа като "важна клечка".
Не вършете неща вместо мен, които мога да свърша сам. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.
Не обръщайте голямо внимание на "лошите ми навици". Това само ще ме насърчи да продължавам.
Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре, ако разговаряте с мен спокойно и насаме.
Не се опитвайте да обсъждате моето поведение в разгара на кавгата. По някои причини слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване още повече. Правилно е нещата да са такива, каквито се изискват, но е по-добре да поговорим за това по-късно.
Не се опитвайте да ме поучавате. Вие бихте се изненадали колко добре знам какво е добро и какво е лошо.
Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без това да означава, че не съм добър.
Не ме гълчете постоянно. Ако го правите ще се наложи да се правя на глух.
Не искайте обяснение за лошото ми поведение. Понякога не знам защо съм се държал така.
Не поставяйте твърде много на изпитание честността ми. Лесно мога да се изплаша и да ви излъжа.
Не забравяйте, че обичам да експериментирам. По този начин се уча. Моля ви, изтърпявайте ме!
Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит.
Не обръщайте голямо внимание на леките ми заболявания. Аз може би ще свикна да се радвам на неразположението си, ако това ми носи повече грижи.
Не избягвайте отговорите на честните ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял(а) да ви питам и търся информация от някъде другаде.
Не казвайте, че въпросите ми са "глупави" или "безсмислени". Ако постъпвате така, много скоро ще усетите, че го правя, за да се занимавате с мен.
Никога не се представяйте за идеални и безгрешни. Ще ми бъде трудно да ви следвам.
Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. Важното е как го прекарваме.
Не позволявайте страховете ми да предизвикват безпокойството ви. Така ще се страхувам повече. Вдъхнете ми смелост.
Не забравяйте, че не мога да се справя без вашето разбиране и насърчение. Макар и често заслужени, понякога забравяте похвалите и одобрението. Изглежда само гълченето не го забравяте.
Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъда също ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се учите от модел, а не от критик."

А кажете, че не са умни децата ни

И аз така постъпвам, само, че заставаме накъде с баткото и я изчакваме да си се натръшка и продължаваме. Като види, че не и обръщаме внимание и си се забавляваме двамата и тя се присламчва бързо и забравя, че се е тръшкала за нещо.

Дано не ме разберете погрешно , но защо преди години нямаше "търкалящи се " деца ?
От къде се привнесе тази "мода" ?

По темата - моето дете не се е търкаляло и нямам опит в такива ситуации .
Тя прилагаше друг трик - дереше се с пълно гърло , ако й откажа нещо .

Защо смяташ, че преди не е имало търкалящи се деца? Чувала съм разкази за такива случки и от баба си, станали преди 50 години, и от свекърва си, преди 30. Не мисля, че децата с нещо са се променили, по-скоро всяко поколение си мисли, че точно то открива топлата вода.

Ти как реагираше, когато детето ти започне да крещи?

Нямало е тръшкащи се деца ли?   Аз съм било такова дете.   Дори имам спомен за някои мои истерясваници. И сега, когато някое от моите ми спретваше такъв номер с търкаляне по земята, майка ми само ми казваше: "А сега виж ти каква беше"  
Големият се тръшкаше между 1 и 2 години. Оставях го да се натъркаля и после сам ставаше. Понякога чужди хора са се опитвали да му помагат да се изправи, когато е легнал някъде на улицата, но това само го докарваше до по-голяма истерия. Като стана на около 2 години спря с изпълненията.
Малкият пробва няколко пъти на около 2.5г. Причините бяха различни - ако му се скарам или просто от яд, че не може да ритне топката точно както иска. хвърляше се много артистично на земята, захлупен по очи, силно ревящ, но без нито една сълзичка по лицето. От време на време повдигаше леко глава и поглеждаше крадешком какво точно правя. След това пак се захлупваше. Артист отвсякъде. Когато установи, че не реагирам на предствленията му, спря с тях.

Не съм сигурна ,че е мода...моята племенница е на 17 години, тя също се търкаляше по земята.
Имам съсед на около 27 години много добре си спомням как се хвърляше пред блока и се търкаляше когато майка му го молеше да се прибере.
И на моя син се случи веднъж, когато не искаше да си тръгне от площадката. Бях чела "Как да говорим така че детето да ни слуша и как да слушаме такя че да говори" /не съм сто процента сигурна в заглавието/. Е извадих лист хартия и казах, че ще запиша желанията и в къщи ще ги прочетем на мечо. Спря....мъжа ми почти се беше скри в храстите от срам....попита ме дали от сега нататък трябва да ходи с лист и химикалка.
Смятам, че на почти всяко дете се случва, и по който и начин да реагира майката то той е верният за нейното дете.

Нямало е , така ли мислиш ? Не можеш да питам майка ми мир на праха и , разказвала ми е какъв срам е брала като се затръшкам и затъркалям по улиците, и хората как са я гледали , че не ми обръща внимание, брат ми е бил същият. Ето едни се тръшкат , други реват с пълно гърло, трети друго , всеки гледа с неговият си номер да постигне нещо, ама не им се получава 

А защо вместо да обясните на детето ,чакате да мине "сценката"?
Детето макар и малко разбира.
Аз не виждам никакъв смисъл от чакане или отвличане на вниманието.

Ако е за първи път ,ок.
После слагате правила.

Защото е в истерия и нищо не чува. до дете си е. На племенничето може да говориш и обясняваш, слуша и се пазари, ама нашият калпазанин още повече се надува.

Да бе, като го тресне бебешкият пубертет ни приема, ни предава. Някои деца може и да разбират, моите явно са тъпи.

Аз друго не проумявам - защо ви е срам, когато децата ви се тръшкат?

Абсолютно съм съгласна.
Пазара минава само ако е направен както трябва
Тръшкане,ритане,крясъци не толерирам съответно пазара се разваля

Може да изключва и да не чува и разбира от обяснения, но трябва ли да бъде оставено да истерясва "докато му мине". Някак по този начин майката затвърждава, че приема такива изцепки от време на време и просто сяда някъде, докато преминат.
Според мен, трябва да се прекрати това поведение и то веднага. Майката трябва да покаже, че е неприемливо и не бива да продължава. Вече по какъв начин, и от кой път ще се  получи, опира до дете. Гледката с легнало на улицата дете и майка му на пейката до него... някак не ми се връзва.

Не е въпрос на срам според мен.Неприятно е.
Не са ти тъпи децата,напротив умно те "работят"
Колко ще поддадеш от теб зависи.

И бебешкият пубертет е нещо многооооо относително.
Според мен няма такъв.
Мое мнение ,няма да споря по въпросът

Точно!

О, аз не споря, факт е, че и първото, и второто около тази възраст като си навият на пръста нещо, няма сила на света, която да ги накара да чуят каквото и да е. При големия мина, когато стана на три. Големият ми се е тръшкал половин час за суров картоф и колкото и да говорих и обяснявах, просто нямаше резултат. Малкият действа по-брутално, неговото тръшкане е със есктра удряне на главата в земята. Ми колкото и да обяснявам, колкото и да го вземам като тръгне да се удря, той си продължава.

Според мен е до характер. Има по-кротки деца, които разбират от дума, има и други, които не разбират.

Е хайде прекрати истерията на тръшкащото се дете и му покажи, че е неприемливо поведението му. Всеки действа и изхожда в заключенията си от собствения си опит със собственото дете. За теб е неприемливо и успяваш да прекратиш веднага тръшкането на твоите деца.
За мен също е неприемливо да ми се налагат с тръшкане, но не мога да очаквам от моето дете да владее емоциите си, само защото е на публично място, например. Оставям го да си изразходи натрупаното напрежение, а после говорим и обясняваме защо не съм отстъпила и не съм му угодила. Просто приказки при него не действат. Не мога да му въздействам по никакъв начин, нито да го разсея, нито да го успокоявам, нито (не дай си Боже) и аз да истерясам и да го ошамаря. Всичко гореизброено води до още повече рев и още повече истерия.

Подкрепям и според моя опит с големия син и добавям: много рядко рева и тръшкането е наистина за суровия картоф (фигуративно казано). Най-често картофът е просто повода детето да отключи насъбраното напрежение. Или е много уморен, или му се спи, или е гладен, или е ядосан/разочарован от нещо напълно странично и далеч от ума ти в този момент.

Да, определено има нещо друго, което е основно - най-често се тръшка, когато е гладен или му се спи. Като цяло при нас решението е да избягваме да ги докарваме до състояние на крайна умора или глад  .

Факт е, че големият, колкото и да ми се е тръшкал и да съм била на ръба, сега, когато кажа, че нещо не може, значи не може. Винаги давам обяснение защо не може, но знае, че дори и да се опита да мрънка, не минава. За моите деца това работи, за други - друго. Няма универсално решение.

Моя се научи да се тръшка на около 10м. Той не се търкаля, а сяда на земята с разтворени крачета и си слага славата на пода, като това е придружено или с писъци или с имитация на истеричен плач.
Не мога да убедя мъжа ми, че на детето нищо му няма и това е само инат, съответно той му угажда и всеки път истериите са по-тежки

 Струва ми се, че тази тема пак се превръща в арена, където "добрите" майки на нетръшкащи се деца натриват носовете и дават съвети отвисоко на "лошите" майки, които не знаят как да обясняват и как да прекратят истерията, като единственото логично решение , което виждат е да седнат на пейка и да изчакат бурята да премине, за да преминат към по-смислени действия. Наистина несериозно звучи някой, който не е минал през тези предизвикателства или му се е случвало инцидентно 1-2 пъти да дава работещи съвети в това отношение. Дори в книгите пише, че преминаването през тази възраст на осъзнаване и изграждане на "Аза" съответно с повече или по-малко сътресения или без такива зависи главно от темперамента на детето, а ролята на родителя естествено е да му помогне и ако е възможно да не нагнетява допълнително напрежението.
 Впрочем имам си две тръшкащи се на 2 г. и 10 м. Ами трудно е и то много. Естествено още не съм намерила работещ механизъм за справяне, но във всяка ситуация е различно и се опитвам да отгатна, от какво именно има нужда детето в момента, за да възстанови душевния си комфорт, изключая "суровия картоф" станал непосредствен повод за тръшкането. Понякога е гушкане, храна, пускане на филмче, увличане в игра и др., но понякога нищо не помага и единствения вариант е да се изчака и да се даде възможност на детето да изразходи натрупаната негативна енергия.
 В нашия случай обаче има две сериозни трудности:
 Когато мъжът ми се прибере от работа уморен често забелязвам,  че е готов да сключи и сделка с дявола само и само да не слуша писъци и тръшкания, което естествено води до нови и още по-силни. Говоря му много и почти съм успяла да го превъзпитам.
 А другият проблем е, че едното човече категорично отказва да ходи по улиците хванато за ръка. Просто увисва и се оставя да го влача, което е супер неприятно и изнервящо. Обича да ходи сам като свободен електрон, където си иска, или да бъде носен и да гледа отвисоко, но да върви редом за ръка е страшна рядкост.
 Всъщност в темата ще ми е интересно да прочета мнения на майки на поотраснали вече тръшкащи се деца, които са успели да се преборят или просто са имали нерви да изчакат периода да премине. Такива мнения биха били полезни и биха вдъхнали кураж на такива като мен. Мнения от типа: "мойто никога не го е правило, явно проблема си е в теб като майка" ще пропусна.
 

От сутринта ме държи неговото изпълнение.
Излизаме за работа и градина, съответно бързаме и нямаме време за игрички.
Иска да излезе с едно камионче за бутане /тип тротинетка/. Ако е малка играчка, ок, обикновено я взимаме и после я оставям в колата. Обаче това чудо тежи, нося неговата раничка, моята чанта и още един плик. Избутвам камиона обратно вкъщи, асансьорът е дошъл, влизаме вътре и нашето момче се пльоква по очи и рев. Асансьорът спира, той реве и си лежи, една жена чака да влезе. Излизаме влачейки се. Не стои мирен да го гушна, върти се, суче се и пак ляга на земята...Закъсняваме вече.
Е, как да седна и да го чакам да му мине?
И другото, той наистина не слуша като му говоря, или поне не дава вид да влага смисъл в това, което му казвам...На две е.
(Няма да ви разказвам в магазините какъв ад е, гледам да пазарувам без него, че не стои в пазарските колички вече.)
Ще гледам да съм спокойна, да обяснявам, пък ще видим. Пийнах си едно валерианче в работата обаче.

Много ми се иска да чета мнения на майки, справящи се с този проблем и начини за овладяване на ситуацията, а не мнения от рода на: моето дете не прави така.

Редактирам се: miramar, писали сме заедно - едно и също за завършек, няма да го трия

Нежеланието да ходи хванат за ръка преживявам за втори път. Големият на тази възраст имаше такъв период за няколко месеца и го носих на ръце. След като закъсах с кръста, спрях и купихме тикащо се колело. сега по същата причина още не съм разкарала количката на малкия. На големия му мина някъде към края на втората година, ще изтикам и с малкия. По този въпрос нямам нерви да се разправям с него и да го оставям да ходи сам, просто защото е опасно. Знам, че ще мине и чакам спокойно. Реших да избягвам този повод за тръшкане като го возя. Странното е, че като бебе не стоеше в количката и разходките в количка бяха невероятен кошмар. Сега обаче, се вози без проблем.

И аз много искам да обясня на детето и да му покажа и то да разбере, обаче не мога. Дали е заради характера на детето или заради моя, или заради и двете, но не се получава. С първото дете ми беше по-трудно и по-трудно се сдържах, сега като знам от опит, не от чужди разкази, че ще мине, ми е по-лесно и определено съм по-търпелива. макар че нивото на стрес в нас е адски високо и понякога имам чувството, че ще получа удар или инфаркт.
В момента с малкия се водим при проклетията, която живее пред вратата. Ако започне много да се тръшка, просто го хващам и казвам, че отиваме при проклетията и засега помага. Пращах големия да размисли в стаята си, когато се тръшкаше и като се успокои да дойде. Помагаше.

В интерес на истината и при двамата тръшкането е само, когато са с нас с баща им. С баби и дядовци и в детската градина не са го правили.

Не претендирам да съм голям спец, просто това помага при моите деца. Че адът свършва, свършва, но наистина се иска грандиозно търпение, а аз не съм супер хипер невероятна идеална майка. При мен проблемът е удрянето в пода, в резултат, на което тази седмица малкият е с две цицини на челото. Старая се да ги предотвратявам, но той явно разбра, че точно удрянето му в пода ми въздейства и го ползва съвсем съзнателно. Хем не мога да го оставя да се удря, хем не мога да му угодя, когато започне да се удря. Откъде му е дошло на ума да го прави изобщо нямам идея. Прави го от бебе, а не е бил удрян.

И малкият в детската е ок, постоянно ги питам как е, тръшка ли се и т.н. Много добро дете бил. И според бабите - много послушен (не знам дали не е, защото е при тях за малко и гледат да му угаждат).

Съответно това ме разстройва, че грешката е в мен някъде  

MiaGia ,  

С ръка на сърцето си признавам , че ако моето ми направи нещо подобно ( да легне в асансьора  ) , така хубаво ще го нашамаря , че няма и да си помисли да повтори .  
Кой както иска да ме възприема!
Хич не съм от търпеливите и не понасям  издевателства .
Аз съм майка денонощно на детето си и нямам намерение да се правя на маймуна , само защото хората щели нещо да си помислят .  
Децата разбират всичко от малки , не ги подценявайте . От нас зависи да поставим ясни граници , навреме . Говоря за строгост , не за терор .

Това с бебешкия пубертет и за мен е ала-бала .

Като писах , че преди години не е имало търкалящи се деца , съвсем сериозно казвам , че аз такива в моето обкръжение не съм виждала . Майка ми е пенсиониран вече начален учител и тя не се е сблъсквала с такова поведение .

Дъщеря ми е много инатливо дете , дори сега , на 12 , пак се опитва да се налага с мрънкане ( не й отива вече да реве   ) , но знае , че кажа ли "не" , значи "не" .
Като малка , ако ревне по улиците , я хващам настойчиво и си тръгваме веднага . До търкаляне не се е стигало .

моят красавец около година и половина две се опитваше да ми вкара този номер - но вкъщи той знае - ако иска нещо и реши да вика или плаче това се прави само в детската стая - и като се нареве и напищи се връща в хола или обикновенното място в трапезарията
И така започна да се тръшка по земята - правилото е отново че може да се тръшка само в неговата си стая - като се натръшка и нареве на воля тогава се връща при нас
В общия случай когато му кажа че трябва да си отиде сам в стаята и преустановява тръшкането - но в началото не беше така - отива сам в стаята си и си мисли че някой ще се смили над него - и винаги се връща след 1 минута ухилен все едно нищо не е било

Никой на никой не "натрива" носът.
Говорим си,но както винаги има засегнати.Вместо да размишляваме по въпросът
е по -лесно да лепим етикети.
Някъде прочети ли израз"лоша майка" в темата?
Децата са различни,хората като цяло са също различни.


Според мен,и моят опит, децата се учат на принципът "проба-грешка".
Опитват до къде могат да стигнат.Един път минали границата и не получили
обяснение го използват умело.Всеки път пробват до къде може да се стигне.
И това е хубаво.Аз като родител определих какви да са правилата.Границата се
"прескача" ,съответно следва наказание.
В животът има правила,и те трябва да се спазват.
Харесва ни,не ни харесва.
И от най-ранна възраст се учим на това.
Няма драма,има комуникация и разясняване.
Умората и забързаният ни живот усложняват нещата.
Децата нямат вина,ние сме тези които учим и показваме.
Някъде става лесно,някъде трудно.Търпение му е майката.
Знам колко е трудно,но аз друга рецепта за мен и детето ми нямам.

Синът ми също опита с тръшкането.
Не мился,че има дете което не е пробвало.
Е не мина номерът.

На мен ако знаете как ми се тръшка
А отдавна минах всички пубертети  и някак си нямам основателно право.
И с бухалка ми се млати,ама няма.
Що отрицателна енергия ще изразходя

happy mama,
не ти се меся но боят не помага.

Майка на пораснало вече 'търкалящо се' дете - тук! 

Не съжалявам, че оставих дъщеря си да се търкаля 2 години където и когато й хрумне, че не я набих, не я разсейвах, не й се подигравах и прочие.

Зад всяка човешка (детска) реакция се крие нещо повече от това, което е видно на повърхността. Държах дъщеря ми сама да си изгради метод за отработване на негативни емоции. Държах да се научи, че исканията и желанията й не следва да са в хармония с моите, че ще се държа честно с нея и когато нещо е "не" ще й го казвам, без да я "замаявам" с птиченца, котенца и пр. , че няма да се налагам с груба сила.

Докато се тръшкаше успокоявах... себе си. 
После не й натяквах за постъпката, в повечето случаи дори не коментирах, продължавахме си живота от там, където го бяхме спрели.

Сега - Дъщеря ми не се страхува да иска най-различни неща, не се опитва да ме манипулира с мрънкане, рев или сърдене. Ясно казва какво иска и защо го иска, приема моето "не" (в повечето случаи), но трудно се отказва от желанията си. В никакъв случай не е послушно дете. (Междувпрочем думите "послушен и слушам" са неизползваеми от мен)

Като цяло съм доволна от резултата. 

Понеже това явно беше насочено към мен ... да попитам, на колко години беше дъщеря ти, за да разбере, че желанията и може, или не би следвало да са в "хармония" с твоите ... и това да не е оттренирано без много разговори и твой личен пример? И без (за да се стигне въобще до тях) първоначално да я разсееш от истерията? И с какво може въобще да разсееш едно 2-годишно, ако не с някакви странични неща? Любопитно ми стана.

Да, тук и факторът "възраст" играе сериозна роля, тъй като с 4-годишно дете например може да се води диалог, а с моето 2-годишно си е чист монолог.


И аз така.

Малко ще разводня темата: Isa, поради факта че непонасям думата "послушен" , за мен детето е няма желание да е лошо....Как се справяш с оклония свят, тоест около 15 пъти обяснявам на мъжа ми че въпроса " Беше ли послушен/слуша ли днес?" е най-тъпия възможен. Баба та , бивша детска учителка...всеки път като го оставя при не после ми обснява колко бил добър и послупен....може би по дифолт /не намерих друга дума/ трябва да е лош и непослушен...

ღолчеღ, НИКОГА не съм я разсейвала. Не беше насочено конкретно към теб - повечето хора го правят, включително майка ми на времето, което помня все още и неимоверно много ме дразнеше.

Държах да я науча, че НЕ следва да е в хармония с мен - не си ме разбрала.  Допълвам се - естествено, че се говори, но не и когато детето е разстроено. Личния пример: Беше малко преди да навърши 3, когато започнах да я уча, че в събота спя до по-късно от нея и е добре да не идва при мен на всеки 2 мин., а да си поиграе... мисля ми трябваше около 1 година, за да уважи желанието ми.

SDK31, не можеш да промениш света, но можеш да промениш себе си. В градината научи, че е важно да е "послушна", но все още знае, че не това е важното за мен.

Знам , че ще понеса критика , но при моето дете това действаше .
Не казвам помага , защото е било много крайна мярка , но , да , стигало се е до там .
Не бих го нарекла бой , обаче 2-3 шамара по дупето даваха резултат .

Аз се грижа сама за дъщеря си и трябва да превъплъщавам и в добрата и в лошата роля .
Колкото и да не ми се иска .

това ще е от малкото пъти, в които отговарям, без да съм изчела всички преди мен (сори, ако се повтарям)

И моя син се търкаляше в магазините, когато беше на две. Беше много необуздан и страшно твърдоглав. Какво правех - ами, нищо, абсолютно нищо. Оставях го да се търкаля и се махах от погледа му или се правех, че не го забелязвам. Той спираше да се тръшка, започваше да се оглежда и накрая ставаше и това е. Някак започна да загрява, че към тези му действия съм апатична и че това не е начина. Но определено му трябваше доста време (не съм се замисляла кога спря да ги прави тези изпълнения - сега е на 4 г.)

 ku[d]ku[d]yaka , хубаво е че синът ти обича все още да се вози, използвай докато можеш  .
 При нас уви возенето в количка и колело не е алтернатива на носенето. Достатъчно голям и силен е, за да слезе от двете и да тръгне сам, когато реши и съответно да легне на земята като го хвана за ръка. Ситуацията се усложнява и от факта, че са двама и ако взема единия да го нося, другия който по принцип си върви започва да протестира и с право. Затова сега ходя да ги взимам от градината с кола, макар че ни е на 10 мин. пеша и можем да си правим разходка, с кола ходим и до кварталната площадка, което също си е безумие, но за друго нямам нерви и сили  .
  Като стана дума в яслата ми казват, че били "златни деца" - най-добрите и послушни и ако можело всички да са като тях и дрън дрън... В началота не им вярвах и мислех, че ме будалкат, докато не видях как казват на друга майка в очите доста различни неща.
   Isa , мерси за споделеното! Беше интересно. Аз също не ползвам разсейването, но по простата причина, че не помага или изключително рядко и за кратко. По-скоро се опитвам да ги настроя на друга вълна като им предложа интересно занимание, но обикновено за да се получи кризата трябва вече да е поотшумяла.
    happy mama, постът ти с нашамарването хем ме развесели, хем ми стана още по-гадно, именно защото съм го правила  , с което не се гордея естествено и ефекта е нулев. Както често казвам на мъжа ми има деца, които разбират само от укоризнен поглед или повишаване на тон, но има и такива, които и да ги залепиш с шамари на стената пак си знаят своето. При нас тази тактика е една от най-неработещите и предизвикващи рецидиви. 
 

   

miramar , 

Аз също не се гордея , никак даже . Но , истината е , че децата са различни .
Има чувствителни деца , които от поглед разбират , от повишаване на тон могат да се разплачат , за шамар пък и дума да не става .

Но има и такива , като моето , които съзнателно те предизвикват , за да получат , не , ами да си заслужат шамарчета .
Та проблемът при нас беше , че като я плясна , тя се успокоява и мирясва , а аз съм стигала до рев от чувство на вина ...

Да, чувството за вина е ужасно. И на мен цял ден ми е криво, при положение, че не съм го удряла или нещо подобно. Просто отстрани беше грозна гледка, как го влача по земята. После в детската като го оставих и ми изглеждаше тъжен  . С нетърпение чакам да свърша работа, да си го взема и нагушкам.

При нас има и друг проблем, че той расте в двуезична среда, където "не" означава "да"..Та кашата е голяма. Та у дома не си е "не", а в градината да също е "не"...

Isa, ღолчеღ може би имаше предвид, какво разбира едно 2-годишно от думи като "хармония" и прочие?

Съвсем скоро съм се замислила за насрещен огън. Когато започне да ми се търкаля, да го направя и аз.
Случи ми се да ми направи номера в понеделник. Докато чакахме един час пред педиатричния кабинет, за да бъде прегледан точно един брой пенсионер-"дете". Нямаше как да я изнеса, защото бяхме наред, а и след половин час бяс нямаше как да я удържа.

Правила съм го, помага. Но като тактика е по-скоро отвличане на вниманието, става им смешно и спират да се тръшкат. При големия работеше винаги, при малкия от време на време, ако се тръшка от някакъв дискомфорт обаче се ожесточава още повече. Пак зависи от детето.

Аз още не съм намерила начин да спра блъскането на главата в пода, макар че се опитвам да го предотврятявам с отвличане на вниманието. И като че ли с порастването осъзнава, че боли и много артистично пада на земята и също толкова артистично и внимателно се удря, за да не го заболи. Само ако е много ядосан, гладен или му се спи го прави импулсивно, без да прецени терена.

 ku[d]ku[d]yaka, все пак всички мерки се прилагат след анализ на риска. По-бързо и безотказно действа, сравнено с мигновеното вадене на шамарациите. 

Е, много ясно че нищо не разбира  Но ако не го наказваш/караш да се чувства виновно за това, че е ядосано, бясно, обидено... То разбира, че е ОК да се чувства така.

Определено  .

  Ами именно затова тази тактика мисля, че не действа, а влошава ситуацията. Особено при нас се почва едно съревнование в просенето на шамари : започват да правят простотия след простотия с явната цел всеки да предизвика възможно по-бурна реакция от наша страна на принципа да получат персонално внимание, пък било то и с отрицателен знак. Не че иначе не им се обръща внимание де. Както казвам при нас е важно всичко да е по равно и да няма ощетени, независимо дали се касае за бонбони или за шамари.
  И да споделя едни от най-неприятните и често повтарящи се ситуации:
  Например ако някой от нас влезе в банята да се къпе или просто до тоалетна някое от децата (и двамата са го правили) застава на вратата и започва да крещи "Татиии/Мамууу ила тукааа" придружено с блъскане по вратата като виковете постепенно преминават във виене и страшен рев. Интересното е, че това се случва главно събота и неделя, когато всички сме си вкъщи и "терористът" може да получи в това време внимание от другия родител без проблем, но всеки опит да бъде отстранен от вратата на банята е съпроводен с търкаляне по земята и връщане отново към неприятното занимание. Като сме си сами са по-милостиви.
  Другото е невъзможността да се говори по телефона в тяхно присъствие. Крясъци, викове, дърпане на телефона от ръцете и т.н. Ужасно е, но най-ужасното е, че на този етап нищо не помага -обяснения, насилствено отстраняване, пляскане.. Ни-що!
  

Е , добре де , нали става дума за обществени места ?
Как ли пък не съм се затъркаляла по земята !

Вие как го правите ?

А защо оставяте детето да се търкаля по земята?
На 2г. е достатъчно малко и относително леко, за да се вземе просто на ръце и да се изнесе от мястото, на което прави панаирите.
А в момента, в който го вземете от земята, просто се занимава с нещо друго и се отвлича вниманието.
Ясно е, че проси внимание, но с обяснение (на 2г) и бой нищо няма да се постигне. Освен зачестяване на въпросните ситуации.

Ами ти ако можеш да вземеш твоето, аз не мога  . То ми се мята в ръцете с всички сили и едва го удържам да не го изпусна. Как се носи мятащо се в ръцете ти 13 килограмово дете? Ама като казвам мята се, точно като риба на сухо, с крака се опитва да се изтласка, на два пъти почти го изпусках. Извива се на дъга, направо е неудържимо. Предпочитам да го оставя да се натръшка.

А не ти ли е идвало на ума, че има деца на които боят не им въздейства особено? Големият ми син е такъв. Случвало се е да го напляскам по дупето и ефектът винаги е бил нулев. Започва да прави на пук и все едно казва: "Хайде, де, набий ме!" При него вървят само обясненията. Просто трябва да го убедя и сам да осъзнае какво е направил. Това обаче може да стане само след като се е успокоил, не и в момента, когато е изтерясал за нещо. Тогава ни приема, ни предава. Аз също съм била дете, което не се е впечатлявало от пляскането. Още помня как си отнесох един пердах, защото се заинатих и не издекламирах вкъщи стихотворението, което трябваше да научим за домашно. Знаех го идеално, но реших, че  вмомента нямам желание да го кажа. Знаех, че ще си отнеса някое наказание, но въпреки това се заинатих. Ей така, за нищо.
Затова сега съм много наясно с характера на големия ми син. Същият инат като мен, че и горница. И съм наясно, че при него, това "ще те напердаша веднъж, че повече да не правиш така" просто изобщо, ама изобщо, не върши работа.

 И моето точно така реагира.Опъва се, извива се, скубе, мята се,рита....Въобще не знам от къде й идва наум.

 Никога не съм я удряла за това, че се тръшка, не че не ми е идвало, но....

happy mama, не те критикувам.
Споделих мнение.

За мен насилието е неприемливо.
Ефект няма никакъв,само се озлобяват децата.


Макар и малки децата трябва да спазват норми.
Научете ги на това,и тръшкането и инатът ще изчезнат.
Един път щом номерът е минал ,то си пробва постоянно.
За него е непонятно(от раз) защо вчера е станало неговата а днес не.
След няколко повторения много бързо разбират какво може и какво не.

Тръшкането е израз на желание и начин на получаване.

Децата на тази възраст не умеят да се контролират. Затова избухват в плач, истерия, търкалят се по земята и т.н. Замислете си, на вас понякога дали от нерви, дали защото се е случило нещо, което не сте искали да се случи, не ви ли идва да заплачете, да изкрещите, да се тръшкате даже? Същото е и с децата, но те не могат да контролират емоциите си, затова реагират така. Разбира се с времето се научават как трябва да се държат, да увладяват емоциите си, да се сдържат, но докато се случи това е нормално да има и такива моменти. Въпросът е да се работи с децата, да им се говори, да им се обяснява. Някой по-напред се чудеше защо се изчаква да премине истерията - ами, защото в такъв момент, на преливащи емоции, децата не са склонни да чуят и разберат. Понякога, когато самата аз съм разстроена не чувам и не предавам, какво остава за едно дете. Моите не са се тръшкали много. Каката почти никога, но се е случвало. Беше ми странно и в началото не знаех как да реагирам, защото аз като дете бях много кротка и послушна, никога не съм се тръшкала, викала, плакала навън, родителите ми винаги са били много доволни от това . Никога нищо не исках, срамувах се, нещо вътрешно ме спираше да искам играчки, бонбонки или нещо друго, но това си е до характер. Та доста странно се почувствах, когато децата ми не реагираха като мен, сякаш очаквах и те да са такива . Но въпреки че не сме имали много такива изпълнения, то в редките случай просто изчаквах на детето да му мине, после разговаряхме, отвличах вниманието, обяснявах, понякога дори сме се прибирали у дома. Считам го за нормално явление при децата. Е, ако е ежедневно, вероятно щях да се поизнервя и аз, както авторката, но с много търпение и най-вече внимание и разговори, смятам, че нещата си идват на мястото.

Иначе и преди си имаше такива деца, които се тръшкаха и влачеха по земята, не е нещо ново.

Да бе да, това значи че аз имам супер тъпо дете . От 10 месечна пробва да се тръшка - седнала и с глава между краката, както писа някоя по-горе. Сега е с тупване по дупе и после назад, докато си дрънне главата. И всичко това придружено с гръмогласен рев и потоци сълзи. Сега е почти на 2 и още пробва. Пробва и само да плаче, винаги когато кажа не за нещо, когато не стане на нейната или когато не получи това което иска на секундата. До сега сигурно 876543223456787654 пъти към повторила, че факта че плаче, няма да ме накара да ѝ угодя. Е тя си продължава. Обикновено по минута някъде не дава да я пипнеш, да ѝ говориш и дори да я погледнеш. Изчаквам да мине това, после клякам до нея и почвам да говоря. Според ситуацията - обяснявам, разсейвам или каквото ми дойде на ум. Тупвала съм по памперса само когато реши да се тръшне насред улицата. От страх повече, а тя почва да плаче от обида. Пробвам и с носене, но таткото по се справя, че наистина страшно се гъне и ме е страх да не си разбие главата, ако я изпусна.
Абе, както е казал китайският мъдрец - "и това ще мине". Живи и здрави да са ни само.

Е какво толкова ще стане ако се изпусне на земята. Ще се удари и поне ще има истинска причина да реве и да се тръшка. )
Това с метода - "ще и мине" също не винаги помага.
Чакала съм така дъщеря ми да и мине някое заинатяване, ревала е повече от 20мин. Стигала е до там да се напикае в следствие от рева, да повърне и т.н.
Така че да се оставя детето да му мине, също не е вариант.

Следя подобни теми с интерес, защото и моят син проявява подобно поведение. Да, случи се след като навърши 2 годинки, това съвпадна с едно друго събитие / преместване в друга държава, в друго жилище/ което съм сигурна, че оказа влияние върху него. Обикновено тръшканиците са за какво ли не, не искам тук да ги изброявам защото по горе са споменати. Обикновено игнорирам подобно поведение докато не отмине. Забелязала съм, че се случва и в моменти когато е уморен или гладен въпреки че има изграден режим. В къщи добре, но навън става сложно. Особено на места където има повече хора и шум. Ако се случи в магазин грабвам го и излизам вън не допускам тръшкане на земята, а не мога да ви опиша каква атрактивна гледка ставаме  за местните. Имам чувството, че не са виждали плачещо дете, всички погледи са приковани в нас, а има и такива, които се обръщат дори. Носила съм го на ръце през цялото време докато пазаруваме, защото отказваше да върви и пак ревове, защото си е харесал някаква пъстра кутийка и трябва да я вземе, защото е решил да застане до стелажа и да преподрежда стоката в количката за пазаруване се застояваше за кратко. Това съзадваше и за мен негативни емоции. От опит искам да споделя, че при дете в истерия обяснения, говорене или повишаване на тон не помагат. При нас има ефект гушкането. Спазвам и друго, просто спрях да го водя на подобни шумни и стресиращи места, освен ако няма детски кът където може да поиграе с деца. Надявам се наистина да е период, който ще премине

Някой по- напред в темата беше споменал как
детето в градината(или при баба) е едно като поведение.
И как в къщи или с мама и татко започва с тръшкането и писъците.

И аз се запитах,както всички наблягат на това че са малки и не разбират.

Как знаят кога и пред кого да направят "сценката"?

За градините не знам, още не ходи, но ще ти кажа защо според мен при бабите се държат другояче. Защото поне едно 90% от бабите виждат детето рядко и просто угаждат за да не плаче. Това моите свекъри го пробват понякога дори и в присъствие на двама ни с таткото. Понеже видите ли дядото не обичал да слуша рев и тръшкане, за тях е по-добре да разрешат нещо от колкото да плаче.
Иначе си права, че разбират или някак усещат от много рано кое при кой възрастен ще мине.

ston ,

Това , което споделих не е с цел да призовавам някой да прибягва до шамари .
Аз самата се чувствам ужасно зле , но за да се стигне до там е имало повтаряне до припадък , обяснения до безкрайност и всички други мирни средства .
И не казвам , че боят въздейства положително , а че някои деца ( конкретно моето ) съзнателно си го просят . Не знам защо ?

Пак уточнявам , че дъщеря ми не се е търкаляла по земята , т.е. в конкретната ситуация нямам опит .


Това имах предвид , че децата разбират всичко и знаят къде могат да се лигавят .
Моето дете проблем с дисциплината на обществени места и в градина /училище , не е имало .
Но в къщи си позволява да ме предизвиква .

Не одобрявам боя и шамарите. happy mama, твоята дъщеря по спомен от друга тема не е ли на 12г? Не мислиш ли, че е твърде голяма, за да и посягаш? Не, че да посегнеш на малко дете е приемливо .

И аз не ги одобрявам .
Да , дъщеря ми е на 12 .
Не става дума за сега , а за възрастта на т.нар. бебешки пубертет .



Много ми е интересно как тук всички са против шамарите , много са търпеливи , а децата са толкова агресивни ? Откъде я възприемат агресията ? Не критикувам никого , но точно съседските деца на най-либералните родители са най - агресивни . Физически и вербално .

Аз изобщо не се боря за перфектна майка , трудно ми е , признавам си , но пък детето ми освен волностите , които си позволява в къщи , на всяко друго място се държи безупречно .

Аз не съм коментирала твоите методи, просто казах, че не ги одобрявам. И не мога да се чувствам отговорна за другите деца, които са агресивни. Не искам да прозвучи така, сякаш се хваля, но моите деца не са агресивни,не са и ангелчета, правили са бели и са си позволявали волности, удряли са, тръшкали са се за нещо, както всички деца. Аз също не съм перфектна майка, допускам грешки като всеки човек. Но това не значи, че задължително трябва да си служа с бой и шамари. А и децата не винаги са агресивни, защото са удряни, някой просто са разлигавени максимално, та не познават граници и мярка .

Как точно те предизвиква?
Противопоставя се или ти прави на пук,ей така за идеята?

И при мен не става с носенето на ръце. Той е повече от 15 кг., аз 50, гъне се, пъне се, подритва..
Пресен случай (от преди асансьора  ) е от миналата седмица в супермаркет. Както Мадам Помпадур пише - атрактивна гледка. Обръщаха се хора да ни гледат, аз с торбите клякам, обяснявам, накрая пак се влачихме докато излезем, как да ги гушна и да нося покупките, цирк..
Решението на проблема е същото - не го водя с мен по магазини и толкова.
В интерес на истината не съм виждала 10-годишни деца да се търкалят, така че наистина и аз силно вярвам че е до възраст и ще отмине.. Забелязвам, че най-силно изразено е при 2-годишните колкото е и моя бандит
Търпение и спокойствие, здрави да сме само 

Да ми се търкаля на обществени места, заради незадоволена прищявка ..да, случвало ми се е един два пъти, последвало е забележка и бой по дупето...но не на мое дете, аз нямам , а като се е случвало да гледам на приятелка примерно или на сестра ми нейното...Не мисля,   че един родител не би се справил с това. Вярвам,  че боят е едно добро решение, не вярвам на разни психолози , които съветват децата да не се бият, боят си има възпитателна роля. Не говоря за пребиване, а само за шамаросване, от типа- всеки да си знае мястото. После да не се се чудим всички как някой тийнеджър е убил майка си и баща си, че и брат си, защото не са му задоволили някаква прищявка...Аз съм твърдо за боят, като знам как се завършва психология в нашите университети и на какво ви съветват нашите психолози леле мале....Детето си има нужда от шамаросване много често, това му влияе възпитателно, не се заблуждавайте, в противен случай  създавате индивиди, които си мислят че всичко им е позволено и така обществото ни се съсипва. Но това ще се усети след години. На учителите не им е разрешено да докосват с пръст учениците, въпреки че ги докарват до лудост по някога, за всичко е виновно домашното възпитание на децата...от прекалено четене на криворазбрана психология,да не се докосват с пръст децата, че видите ли ще станат психично неуравновесени. А от точно това те са такива....и затова ви се търкалят по магазини и по молове  и не можете да ги озаптите    

И двете !
Първо , задължително отказва , в повечето случаи дори не е чула какво се иска от нея , просто казва "няма" !
И другото - обича да дразни , за идеята .

jul@e ,
Преди да имам дете не съм си и помисляла да използвам шамари . Мен като дете не са ме удряли , но съм била коренно различна .
Понеже живеем с майка ми , тя прави съпоставка между мен , сестра ми и дъщеря ми .

jul@e, децата, които посягат на родители, братя и сестри, обикновено са битите деца. Постът ти е изключително глупав.
Хепи - това за предизвикването ми звучи много, много зле, точно както мъжете насилници говорят за жените си - тя нарочно ме предизвиква да я бия. Никой не иска да го бият, как може да предизвиква такова нещо
Дете не се бие, точка. Казвам и приключвам тази тема, за да не оспамим тази на авторката.

Вълнува ме въпроса с тръшкащите се деца, защото ми предстои с номер две, а честно казано с номер едно нямам никакъв спомен за това - или не се е тръшкал, или съм го овладявала лесно, знам ли вече. Имам спомен само, че когато е искал с реване да постигне нещо, съм го игнорирала напълно и това с времето даде много траен резултат, включително и днес е наясно, че ако иска нещо, трябва да седнем и да го обсъдим и така резултатът най-често е в негова полза
Иначе мисля, че основното е това,  което беше написала една майка напред - като е второ и знаеш, че ще отмине така или иначе, по-лесно се преживява


Има и такова тръшкане, да, то най-лесно се неутрализира с игнориране. Но най-често в тази възраст е просто незряла нервна система, която не знае как да се справи с дразнителите в околния свят. Малко нещо като коликите

Една от най-нелепите гледки е дете, което се мята истерично, докато майка му го умолява да спре и, разбира се, детето не й обръща никакво внимание.
Не смятам, че на 2 не разбират - точно обратното е, достатъчно умни и развити са, за да знаят и усещат какво е допустимо и какво не - детето си познава родителите и се държи точно толкова нагло, колкото му е позволено.
Не смятам, че майките, които не могат да овладеят истериите на децата си и допускат системно тръшкане, са лоши, те просто не се справят и това не е заради детето - тяхна е грешката.

happy mama,
може бие навлязла в другият пубертет.
Това е типично за тийновете.

jul@e ,
насилието ражда насилие.
Така,че постът ти ми звучи гадно.
Аз не бия детето си,но ми е много неприятно като
видя по улиците майки биещи децата си.
Дали ще  е шамар,дали по дупето за мен е едно и също.

  Не съм съгласна, че децата на моменти не си просят сами боя. Аз също съм го правила като дете, но причината, която се крие зад това е именно търсене на внимание и то обикновено в момент, когато възрастния има друга важна работа. При мойте деца е така - видят ли ме, че правя нещо и вниманието ми не е ангажирано с тях на 100% започват да си го просят по всевъзможни начини. Естествено в този случай боят не помага, защото е точно търсения ефект. Игнорирането - ок, но при нас също не върви в повечето случаи, защото правят неща, които са меко казано опасни и не могат да бъдат игнорирани с лека ръка - като въртене на копчетата на фурната с дяволит поглед и падтекст "Мамо ела ме набий".  Най-удачния вариант е да му се намери друго занимание, което да му ангажира вниманието в този момент, но се изисква планиране и не винаги работи или поне не през цялото време .

 
Лоша/несправяща се майка каква е разликата? Нали ако не успее да въведе правила  в поведението в тази възраст това вещае проблеми и занапред.

 Интересно ми е как се налагат правила на дете, което няма страх от нищо, има огромно самочувствие най-вече поради краткия си житейски опит, но и все още незряла нервна система и ограничени възможности за самоконтрол. Ще се опитам да обобщя начините, които бяха споменати дотук в тази тема и да ги оценя според мойте критерии. Ще е интересно и други да го направят:

  - Обяснения - в дългосрочен план дават резултат, но нямат ефект при справяне с конкретна криза;
  - Разсейване - при нас не работи или много рядко - в 1 на 100 случая. Според мен е подходящо за по-малки деца - до 2 г. някъде;
  - Хващане в здрава прегръдка и изнасяне от местотръшкането - може, но е много енергоемко и кризата пак си продължава горе долу толкова време, но на друго място и поне не се бере такъв срам - подходящо за тези, които се срамуват, но не решава въпроса;
  -Успокоения, молби, увещания, обещания и др. подобни - абсолютно не помагат в момент на криза, абсолютно безполезни са и в дългосрочен план;
  - Заплахи за отнемане на любими неща - също не, може би след 3 г. възраст;
  - Бой - само засилва и удължава кризата, като не предотвратява следваща такава;
  - Игнориране и изчакване да премине - неприятно за родителя, но за предпочитане пред други също неефективни  действия.

   Който иска да допълва и да сподели неговия опит.

miramar, пък аз все съм си мислела досега, че ако са ми две близнета, те ще са си компания и ще си играят заедно тихо и кротко и мама ще може да си върши работите спокойно. Явно съм била в грешка  

Набиваш ги,без обяснения много много.
Даваш им карти да цакат и си ок.
Няма да има грешка

Моите не са близнаци, но досега тиха и кротка игра рядко виждам   Все е свързана с бягане, скачане, търкаляне. Всичко това съпроводено с крясъци, пищене. Дразнят се постоянно един друг  
С моите точно на обществени места много рядко съм имала проблеми. В магазин са ангелчета. Никога не искат нещо, не пипат, бутат си чинно количката - мечта. Ако понякога имаме проблеми, то е вкъщи. С големия се получва точно това, че вечер е поуморен от цял ден занимания в градината (там е най-големият послушко и е много концентриран в това, което правят) и трябва да изпусне парата. Работим в насока да се научи да контролира емоциите си, но той си е такъв, в двете кайности - или много весел или много сърдит. Затова понякога ми е малко трудно с него.
Вярно е, че и на мен много пъти ми идва да затропам с крак от яд за нещо, ама като знам, че няма полза, не го правя. На него просто му трябва още време да осъзнае, че не всичко е в негова власт. Преди много се сърдеше например, че вали дъжд. В крайна сметка осъзна, че ако тропа с крака и реве, дъждът няма да се стресне и да спре заради него. Та ей за такива неща, се ядосва все още, моето уж вече поотраснало момче.

 
   Случва се, но доста рядко а напоследък така ги е треснал пубертета, че хич. Дори да се заиграят ако ме видят, че правя нещо сякаш нарочно започват да се дърлят и някой се разпищява в очакване на незабавната ми намеса. Опитвам се да ги игнорирам, но и тези ситуации не са за подценяване, защото оня ден имаме счупен зъб след поредната гонка за някаква играчка. Иначе не са агресивни нито към други деца, нито помежду си, но това гонене и катерене ме подлудява направо.
  Сутринта казах на мъжа ми докато ги оправяхме за ясла, че докато техния "Аз" се формира, моят сигурно ще се деформира необратимо.

   Стон, моите пък се ядосват ако им се счупи банана или бисквитата и ме карат да им ги лепя. Няма сила на света, която да ги убеди, че лепило за банани няма. Следва тръшкане до посиняване, особено ако няма нов банан, с който да се замени и накрая като се поуспокоят все пак си изяждат счупените.

Ясно. Заблудата идва оттам, че аз и сестра ми (1 г. и 11 м. разлика) винаги сме си играли заедно, супер послушни деца сме били, никога не сме се тръшкали, не са ни шамаросвали, и т.н... И съм си представяла, че ще го предам наследствено  .

ston, и моят тропа с крак за щяло и нещяло. Много е смешен. И си кръстосва ръцете отпред на гърдите, сбръчква вежди и гледа лошо. И тропа. Това с тропането, е, не знам откъде го е видял. Нито аз тропам с крак, нито баща му. Викам си дали не е инстинкт някакъв. Много ми е странно, честно.

(не знам дали има връзка, но съдейки по подписа ако говориш за скорпиона, то и нашият тропльо е скорпион)

 Всяка възраст с "номера си"...и ние си се търкаляхме-ако аз  натисна копчето на асансьора,или осветлението във входа,като се прибираме....само да съм уморена и да изпусна "правилата"-ТРЪШ,ТЪРКУЛ И РЕВ!Това премина,сега....др.изпълнения!

  Не бил само моя синковец значи...само че се тръшка за нещо, което аз съм му разчупила, например филийката за закуска, за да може да я захапе (коричката не я ще). Та и чувство на вина се опитва да ми вменява  

Янечек, не бъди толкова категорична в лепенето на етикети. Може би не си попадала на такова дете. И аз съм си имала принципи и представи преди да родя, за това как да си гледам децата и какви принципи да имам, но теорията е едно, практиката - друго. Действам според особеностите на детето. И не съжалявам   Нито пък се срамувам, че се държи неподходящо на публични места. По-добре в ранна детска възраст, отколкото по-късно. По-добре да изразява емоциите си, отколкото да ги сдържа в себе си. Така ще се научи и да ги контролира, напълно споделям мнението на Isa.

Ариана, преди няколко страници аз и още една майка помолихме изрично да не се лепят етикети и да се дават мнения от рода на "те просто не се справят и това не е заради детето - тяхна е грешката.", и както виждаш ефект няма. Затова просто подмини мнението на потребителя, и без това не е от помощ.

Метод за прекратяване на тръшкане навън: гледам в себе си/в чантата/джоба да имам дребна количка или бонбонче и в повечето случаи успявам да му отвлека вниманието, като с най-учудения си глас му кажа: Аууу, ти знаеш ли какво имам/какво се е скрило в джоба ми?
Съответно му става любопитно и става...

Защото всяка намеса удължава сценката с часове.
Ако я оставим да мине сама, приключва след 5 мин.
Всяко дете е различно, разбира се, родителите пробват различните методи и който даде резултат - прилагат го. Ако игнорирането е това, което действа, именно то се прави - т.е. чакаме да мине "сценката".

Дъщеря ми вече е на 7 г., няма проблеми с поведението.
Търкалянето се случваше м/у 2 и 3 г., отшумя самО.

Не мога да разбера едно, как в подобни теми винаги се появяват майки-надзирателки, с нерви корабни въжета /и двете срванения без кавички/, които да осъждат по- драстичните методите на възпитание. Всяка майка тук е възприела свой си модел на възпитание и го прилага както намери за добре. Боят като средство за възпитание е заложен от години в бита на българина, добре че бяха западните школи и течения за да го отхвърлят. Виждала съм майки / в България/, които си позволяват да посягат на децата си на обществено място. Не толерирам подобно поведение, дори го осъждам. Според мен на детето в една такава възраст, в която се изгражда психически трябва да се ограничат стресовите ситуации независимо къде се намира. Просто трябва да се намери ,, златната среда ,,.

Не мисля.
До човек си,до възпитание.
Аз съм на почти 40 години и не съм бита от родителите си.
Нищо че са от "онова" поколение.
Не бия и моето дете.А пък съм от "това" поколение.

Познавам доста хора които не са бити.
Пак от моят набор.

Така,че не може да се обобщи.

Така е и при нас това помогна най-много.
Но познавам родители, които съзнателно не го прилагат, а продължават ежедневието си, както без дете, т.е. не променят нищо, за да се "научи". Например - знаят, че обича да се вози на дадена количка, преценяват, че днес няма да се вози и минават оттам нарочно, с възпитателна цел. Много по-лесно е да се избере друг маршрут. А към този да се върнат на една по-подходяща възраст.

Но просто разбиранията ни са различни, те не вярват, че това отшумява с времето, смятат, че трябва ден след ден детето да се провокира, за да се научи.

Естествено, има неизбежни неща, но като останат само те, търкалянията се броят на пръсти.

Това е прекрасно, но конкретни случай, говорех принципно. Хайде да не се опитваме, да отричаме наказателните методи тогава.