Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Сърцебиене, тежест в гърдите, сякаш някой е седнал върху тях! След изследвания се откри ИР, все още не Хашимото, но с рискови стойности на хормоните. Качени 15 кг.

И моята майчица е звездичка на небето но с всеки изминал ден става по - трудно......
Вечер ми става най тежко...... започвам да се задушавам и да треперя, непрекъснато си задавам въпроса:Защо Господи ми я взе? Непрекъснато взимам телефона за да й се обадя, а не мога да чуя гласа й.......и плача,плача не мога да се спра.На работа, в магазина сред хората..... започвам да плача.Бях спряла цигарите е поднових ги и тях.
В момента оправям някои документи и чакам помените да организирам, сякаш малко се откъсвам от действителността.....а след това какво следва?Нямам желание за нищо, всичко ми е безразлично ,само това чувство на ярост ...... защо ми се случи.Споделям с вас и малко ми олеква за момент.....Болното е че приятели и близки сякаш се отдръпнаха......едно фалшиво съчувствие и това е.....нямам с кого да поговоря.
Казват,че времето лекува....... а всеки ден е по труден.

На мен ми се отрази много зле и психически, и физически ме налегнаха много сериозни болести. Относно близките, най-трудно е, че стана същото - близките се отдръпнаха. Вече няма съмнение за фалшивото съчувствие.

Не разбрахте ли, че след родителите, близки остават само семейството- мъжа и децата.

1г и 10м минаха от смъртта на татко... През юли 2023г получи инсулт и през октомври почина.
Много тежко го преживях и да скръбта разболява. След като почина, започнах да получавам едни "потъвания" (това се случваше като се затварях в спомените, какво е могло да направя за да предотвратя загубата) и продължи около 6месеца. Не можех да приемам никакви медикаменти за успокоение, защото кърмих новороденото си детенце. След това получих срив на имунитета и се разболях от пневмония, после ИР и хашимото и напълняване, което още боря и така.
Болката си е само за мен ( нямам братя и сестри), мама си я изживява по нейн начин, а пък съпругът ми и децата не искам да ги натъжавам. Поплаквам си всеки ден, дори и сега, докато пиша всичко това.
И колкото и банално да звучи,трябва да се продължи..

Днес татко щеше да има рожден ден:-(
Не мога да му се обадя.
Гледах снимки в телефона... Не мога още да осмисля как дойде болестта, как го промени и как ми го отне.
2,5 години.... Толкова бързо стана.

И аз не искам да се срещам с тези доктори, при които посети преди да изпадне в кома, които неглижираха състоянието на мама. Оплакваше ми се, че при поредното й посещение при тях, те й крещяха да не им губи времето повече и я изхвърляха от кабинета. Дори щях да ходя да им търся сметка, след като мама изпадна в кома. Толкова бях замъглена от ярост, мъка и безсилие. Но леля ми ме убеди да не го правя. Нямаше какво да направя. Можеха да ми вкарат дори в затвора, и вместо те да бяха виновни и те да бъдат там, аз щях да се окажа виновна и зад решетките. Но никога, никога да не ми се мяркат пред очите, защото не гарантирам да, че ще се усържа и няма да се нахвърля срешу тях. Докторите от болницата не ги обвинявам. Нямаше вече какво да се направи, след като вече кръвта беше заляла и унищожила всичко в предния лоб на главата й. Обвинявам само доцент неврологът, че фалшиви надежди ни даваше и не си го каза направо, че от нея човек няма да стане повече и всеки момент може да почине.
При мен менструацията стана още по-непосилна. Изпадам в депресия преди да дойде и по време на нея. Усещам, че не мога да издържа повече. Така е с всеки месец. С всяка менструация, аз съм.пред оцеляване. Въпрос на време е да припадна. Не мога да си почивам в тежките дни на менструацията ми. Все домакинска работа имам да върша. А от това още по-зле.ставам. Агонизирам.
Състарих се преждевременно след смъртта на родителите ми. Виждам го в огледалото.
Също усещам безсилие да се справя с живота. Понякога не издържам. Ще експлоадират сърцето и мозъка ми. И започвам безутешно да плача.
И сега пак ми липсват, че не са до мен да ми помагат и да сме заедно при тази тежка водна криза в Плевен, където има водя па 2-3 часа на ден. Като дойде водата, кое първо да правя за 2 часа и 30 минути до следващото спиране.

Погрижете се за себе си, колкото и да в тежко, животът продължава.

При мен се появиха подобни симптоми - проблеми с паметта, аритмия, депресия, колебания в кръвното. А от днес и световъртеж.

Скръбта наистина разболява и борец срещу скръбта трябва да бъде някой ваш близък. През годините много хора си отидоха от моето семейство. Баба ми и дядо ми имат три деца - майка ми и двамата ми вуйчовци. Първият вуйчо е роден 1940, вторият - 1945, а майка през 1950. Дядо ми е 1918 набор, баба ми 3 години по-малка от него. Много силно семейство са били и са се обичали много. Вторият ми вуйчо - голяма душичка беше. Като 22-23 годишен му откриват рак, успява да се спаси с много борби. 30 години по-късно ракът се открива за втори път и той си отиде за 4 месеца. Почина на 54 г. на 23.09.1999 г. Първият ми вуйчо още през 80-те години му откриха проблеми със сърцето и така се влачи около 25 години с болно сърце, докато не получи масивен инфаркт и си отиде 5 дена след 70-та си годишнина на 30.09.2010 г. Загубата на вторият ми вуйчо покоси жестоко баба ми. Викаше се бърза помощ 3-4 пъти на ден, защото и е лошо. Не можеше да повярва, че синът и е починал. Отиде си лятото след като вуйчо ми почина. Причината беше инсулт, май 2000 г. го получи и 2 месеца лежа в кома. В кома посрещна и рождения си ден на 26.06. Отиде си на 10.07.2000 г. на 79 г. Тя беше много емоционална личност, докато дядо ми приемаше нещата хладнокръвно. Той тълкуваше нещата философски. Тези 2 загуби през 10 месеца го съсипаха обаче, но се стабилизира заради нас - внуците, и майка, и вуйчо. Първият ми вуйчо има 2 сина. Вторият пак 2 сина, а майка ми мене и сестра ми. Много се обичахме и уважавахме. Първородният син на вторият ми вуйчо е роден през 1968 г. На 38 години го диагностицираха с левкемия и си отиде след 9 месеца ходене по мъките на 22.11.2006 г., оставяйки съпруга и 10-годишен син. Това съсипа цялото ни семейство. Толкова млада душа да си отиде. Дядо ми не искаше и да си помисли да погребе някой след вуйчо ми и баба ми. На погребението получи кардиогенен удар. Хладнокръвието в него се унищожи. Не можеше да повярва, че е погребал синът си и неговият син. Успя да се възстанови и живя още 7 години. Майка ми що годе беше добре. Април 2010 г. на столичен булевард я блъсна кола и тя получи мозъчен кръвоизлив. Едвам я спасиха. Трябваше и време да се възстанови. Вторият ми вуйчо почина есента (причината по-горе). На семейството се случваха отвратителни неща просто. Дядо ми вече беше приел мисълта, че ,,всеки има определено време на тоя свят". Успя да приеме смъртта на вуйчо му хладнокръвно , защото ние бяхме до него и се чувстваше стабилен. Май 2011 г. на 93 години спука язва и животът му стана малко по-труден. Всеки ден му звъняхме, ходихме му на гости, обичахме го. Той беше щастлив. Сестра му също идваше да го вижда. Тя почина октомври 2013 г. и на него му се отрази много зле. Сутринта на 20.11.2013 г. го открихме починал. Беше ми тъжно за него, че преживя толкова много загуби. Отиде си от тоя свят на 95 години. 3 години след смъртта на дядо ми неговият първороден внук - синът на първият ми вуйчо беше съпруг и баща на 2 големи деца вече. Отишъл на гроба на вуйчо ми за 6 години (30.09.2016 г.). На гробът му станало лошо и получил инфаркт. Хората около него го видели и извикали 112. Успяха да го спасят. Живя 2 години със сърдечни проблеми като баща си и на 18.11.2018 г. го покоси втори инфаркт. Не го преживява. Отиде си на 56 години. Надявам се, че виждате за каква тъга говоря. Толкова много загуби. Скръбта съсипва. Новите поколение трябва да помагат на старите със скръбта.

Много детайлно си ги описал. Не бива чак такова фокусиране върху смъртта. Докато мислим за лошото пропускаме хубавото, а той животът си върви. Във всяко семейство умират един след друг хората. Кой млад, кой стар. Такъв е животът. И ние ще си отидем някой ден.

При мен за 23 години починаха майка ми, двете ми баби, двамата ми дядовци, техните братя, сестри и други по-далечни роднини. Включително двама млади мъже под 40 години - един в катастрофа, друг от рак. Но чак "каталог" с дати и т.н. не правя. Тъжно е, когато си отиват деца и млади хора, останалото е естествен кръговрат.

След мама проблеми с зъбите и ми се появи псориазис.😟

Всъщност датите са изключително важни .Раждания ,инциденти и смърт около или на същите дати имат своето значение в българската родова култура.Има доста неща писани и разказани по тази тема и всъщност корена на тези уж случайни събития е доста дълбок през родовете.
При мен например,в нашето семейство изобщо не помнете дати.Но след инцидента със синът ми върнах толкова години назад и нямаше как да не ми направи впечатление нещо.На 23.02.2005г почина бащата на мъжът ми,на 23.03.2012г родих двете си деца,на 30.08.2023г почина синът ми ,на 23.10.2023г си отиде свекърва ми.Дълги години с мъжът ми спорехме за точната дата на която сме се запознали 02 или 06.09.След време му излезе статия за футболен мач ,който той гледа на първата ни среща .Там датата беше ясна 02.09.2000г стана официално датата на първата ни среща.23 години по-късно ,на същата тази дата 02.09.23г погребах синът си.
 Изобщо даже не бях обръщала внимание ,но един ден като седнах и нахвърлят набързо всички събития в главата си ми стана ясно ,че тези числа и дати не са случайни в нашето семейство.

Разбира се, че и аз помня датите, когато са починали майка ми, бабите и дядовците ми, но гледам да не се вманиачвам толкова, да не търся някакви връзки, зависимости и т.н. Ходя на гробищата на тези дати или ако нямам възможност им сипвам малко винце или ракийка вкъщи.

Хората са различни в края на краищата.
Моят начин за справяне на мъката на някой отстрани може да му изглежда като светотатство и едва ли не радост, но за мен е по-поносим този начин - както казват американците - to celebrate the life of someone loved
Има мъка и мъка обаче... има мъка, която не бих могла да си позволя и да помисля как да посъветвам човек да се справи с нея.
Сигурно до края душата и сърцето търсят пътя, по който да вървят и все им се струва, че не го намират.
Сила и прегръдки ти изпращам, Smile #ForVentsi