На мен и книги на подобна тема, от медиуми предимно много, ми помагат. От това да чета,че тях ги има, че са около нас и раздялата е временна много ми олеква, а и съм убедена, че е истина.
- Публикувана: 7 дек. 2011, 21:13 ч.
- Последно мнение: 22 ян. 2026, 16:30 ч.
Майка ти почина - преодоляхте ли го?
Просто любовта на родителите е безусловна ( в повечето случаи ). Точно това тежи най- много. Никой няма да ни обича така, както те. Съпругът може да те напусне, хората се променят, приятелите се променят, децата порасват и създават свои семейства и това е най-нормалното нещо на света.
Моите родители бяха готови на всичко ,за да съм добре и да съм щастлива. На последния рожден ден, който татко ми честити, ми каза, че иска да съм много, много щастлива. 😔 Получи инсулт 5 дена по-късно, а след още 9-почина.
Моите родители бяха готови на всичко ,за да съм добре и да съм щастлива. На последния рожден ден, който татко ми честити, ми каза, че иска да съм много, много щастлива. 😔 Получи инсулт 5 дена по-късно, а след още 9-почина.
Попадна ми в нета и реших да го споделя с вас.....
Искам да се обадя на майка по телефона.
Искам като излизам да се обърна и тя да е на балкона.
Искам да ми свали прането и наново да го простре.
И искам да е жива, и даже, най-нахално, искам да е добре.
Искам да й боядисам косата и тя да хареса новия цвят.
Искам времето да се преметне и да се върне назад.
Искам да започна да готвя и да забравя, и тя да наглежда котлона.
И поне, искам поне да я чуя още един път по телефона.
Мария Донева
Толкова ми липсва в някой дни 😞😞
Искам да се обадя на майка по телефона.
Искам като излизам да се обърна и тя да е на балкона.
Искам да ми свали прането и наново да го простре.
И искам да е жива, и даже, най-нахално, искам да е добре.
Искам да й боядисам косата и тя да хареса новия цвят.
Искам времето да се преметне и да се върне назад.
Искам да започна да готвя и да забравя, и тя да наглежда котлона.
И поне, искам поне да я чуя още един път по телефона.
Мария Донева
Толкова ми липсва в някой дни 😞😞
Много хубаво споделяне. И аз искам мама и тати да са живи, да ме коригират и скарат за нещо. Оф, мама, ако беше жива, във всичко щеше да ме коригира. Тя имаше свой начин да прави нещата, както аз намерих моя си начин, а брат ми се сърди и ядосва заради това.
И аз искам да се обадят поне още един път по телефона и да им чуя гласа им. Последният разговор беше много бърз с нея. Моята майчица все бързаше. И сега и аз съм така като нея. Все не ми стига това време.
И аз искам да се обадят поне още един път по телефона и да им чуя гласа им. Последният разговор беше много бърз с нея. Моята майчица все бързаше. И сега и аз съм така като нея. Все не ми стига това време.
3 дни преди майка да почине, брат ми направил видео с баща ми, който беше започнал да се храни и видимо имаше подобрение. Майка също присъства в по-голямата част от видеото.
Сега, когато вече я няма, си пускам записа, за да я видя и чуя гласа й. За съжаление, само на запис...
Сега, когато вече я няма, си пускам записа, за да я видя и чуя гласа й. За съжаление, само на запис...
Мама си отиде на 21.09.2025 година. Утре става 1 месец без нея. На 13.09. сутринта я намерих гледаща в нищото с жесток инсулт, заради който дори не можеше да мига. Носех ѝ закуска...
Понеже нямам свое семейство, нито деца, болката от загубата на единствения човек, който ми даваше топлина и светлина в дните ми, е неописуема. Не знам как да живея в свят без нея. Не знам как да намеря смисъл за каквото и да е. На сериозна възраст съм вече (53 години) и виждам остатъка от дните си в самота и изолация. Мама беше винаги до мен. Сега я няма и аз съм като уплашено малко детенце, което я е загубило от поглед и я търси сред множеството от хора. Светлината и топлината вкъщи угасна. Студено и тъмно е. Живея на автопилот. Мечтая си един ден да не усещам тази болка и раздираща липса, но знам че няма да се случи. Ще ходя през света с огромна дупка в гърдите си и ще кървя до последния си дъх.
Какъв е смисълът човек да се привързва към някого, да го обича, ако един ден го губи и остава само мрак и болка? Всичко стои както тя го е оставила преди да си легне - сгънатите върху стола дрехи, бутилката с вода... Душа възглавницата ѝ... Имам нужда да я прегърщам, да я целувам, да ѝ споделя колко силно и болезнено ми липсва и колко много я обичам и искам посленият ден, в който тя беше вкъщи да ѝ го бях казала миляди пъти. Да бях усетила, че утре света ми ще се обърне на 180 градуса и аз вече няма никога да съм същата. Да помогна. Да я натъпча с антикоагуланти, за да не може да се откъсне този проект тромб и да я превърне в зеленчук. Да спра времето и да съм в прегръдката ѝ завинаги
Боже, как да продължа? Бих спряла, ако не вярвах, че има някакъв шанс да я срещна някъде, а тези които сами решават да си тръгнат отиват на други места и може да я не успея да я видя никога повече. За какво да се хвана? Нещо, което да ми даде и частица от нейната топлина? Да ме накара да дишам поне за кратко спокойно?
Съболезнования на всички, загубили майчиците, татковците си и всеки любим човек 🖤
Понеже нямам свое семейство, нито деца, болката от загубата на единствения човек, който ми даваше топлина и светлина в дните ми, е неописуема. Не знам как да живея в свят без нея. Не знам как да намеря смисъл за каквото и да е. На сериозна възраст съм вече (53 години) и виждам остатъка от дните си в самота и изолация. Мама беше винаги до мен. Сега я няма и аз съм като уплашено малко детенце, което я е загубило от поглед и я търси сред множеството от хора. Светлината и топлината вкъщи угасна. Студено и тъмно е. Живея на автопилот. Мечтая си един ден да не усещам тази болка и раздираща липса, но знам че няма да се случи. Ще ходя през света с огромна дупка в гърдите си и ще кървя до последния си дъх.
Какъв е смисълът човек да се привързва към някого, да го обича, ако един ден го губи и остава само мрак и болка? Всичко стои както тя го е оставила преди да си легне - сгънатите върху стола дрехи, бутилката с вода... Душа възглавницата ѝ... Имам нужда да я прегърщам, да я целувам, да ѝ споделя колко силно и болезнено ми липсва и колко много я обичам и искам посленият ден, в който тя беше вкъщи да ѝ го бях казала миляди пъти. Да бях усетила, че утре света ми ще се обърне на 180 градуса и аз вече няма никога да съм същата. Да помогна. Да я натъпча с антикоагуланти, за да не може да се откъсне този проект тромб и да я превърне в зеленчук. Да спра времето и да съм в прегръдката ѝ завинаги
Боже, как да продължа? Бих спряла, ако не вярвах, че има някакъв шанс да я срещна някъде, а тези които сами решават да си тръгнат отиват на други места и може да я не успея да я видя никога повече. За какво да се хвана? Нещо, което да ми даде и частица от нейната топлина? Да ме накара да дишам поне за кратко спокойно?
Съболезнования на всички, загубили майчиците, татковците си и всеки любим човек 🖤
Andeli, съболезнования, всички тук знаем какво ти е. Минали сме през това. Дай си време и не се отчайвай. Предполагам, че имаш приятелки и една-две да са пак стигат. Хоби всеки има - книги, рисуване, нещо. Ходи на екскурзии. Има еднодневни, много разнообразяват, за ден поне ще те отвлекат от тъгата. Аз съм убедена, че майка ти не иска да страдаш така. Не се предавай, живей го живота, той е кратък. А когато свърши отново ще сме заедно с любимите си хора.
На мен много ми помагаха книги за Другата страна и гледах "Медиумът от Лонг Айланд " по TLC. Така ги усещах по близо и знаех, че още ги има и са около мен.
На мен много ми помагаха книги за Другата страна и гледах "Медиумът от Лонг Айланд " по TLC. Така ги усещах по близо и знаех, че още ги има и са около мен.
Съболезнования, andeli! 🖤🖤
Tne Iron Lady, прегръдка и за теб.
Няма да забравя погледа, празният поглед на прекрасните и сини очи, един ден преди да почине. Само ако знаех тогава, че и остава само този едничък ден, едничък за мен с нея.
Много е трудно, времето просто притъпява болката. Ежедневието и отговорностите те поглъщат малко, по-малко и се научаваш да живееш с тази липса, просто нямаш избор. Нищо, че душата ти крещи отвътре.
Недей се изолира andeli, в началото ще е адски трудно, но майка ти със сигурност иска да продължиш живота си пълноценно. Опитвай се да сред хора, макар и малко от тях да могат да те разберат, не е хубаво да оставаш сама твърде дълго, да се затваряш навътре. Отдай се на работата си ако трябва, запиши се на курс или нещо друго, което преди си отлагала. Пътувай, в организирани екскурзии, дори и да си сама, там така или иначе трябва да се движиш с групата и ще се разсееш. Звучи трудно, нищо не ти се прави, искаш да потънеш в болката си, но истината е че каквото и да направим няма да ги върнем. Те биха искали да продължим, повярвай ми, ако можеха да ни дадат знак биха ни казали това, убедена съм в това.
Tne Iron Lady, прегръдка и за теб.
Няма да забравя погледа, празният поглед на прекрасните и сини очи, един ден преди да почине. Само ако знаех тогава, че и остава само този едничък ден, едничък за мен с нея.
Много е трудно, времето просто притъпява болката. Ежедневието и отговорностите те поглъщат малко, по-малко и се научаваш да живееш с тази липса, просто нямаш избор. Нищо, че душата ти крещи отвътре.
Недей се изолира andeli, в началото ще е адски трудно, но майка ти със сигурност иска да продължиш живота си пълноценно. Опитвай се да сред хора, макар и малко от тях да могат да те разберат, не е хубаво да оставаш сама твърде дълго, да се затваряш навътре. Отдай се на работата си ако трябва, запиши се на курс или нещо друго, което преди си отлагала. Пътувай, в организирани екскурзии, дори и да си сама, там така или иначе трябва да се движиш с групата и ще се разсееш. Звучи трудно, нищо не ти се прави, искаш да потънеш в болката си, но истината е че каквото и да направим няма да ги върнем. Те биха искали да продължим, повярвай ми, ако можеха да ни дадат знак биха ни казали това, убедена съм в това.
Съболезнования, andeli! В правилната тема си! Поне аз тук намерих място, където ми олеква. Няма да става по- лесно с времето, но трябва, трябва да намериш сили да се вдигнеш и да продължиш. Момичетата по- горе са писали, че майките ни не искат ние да се погубваме от мъка. И аз твърдо вярвам в това. Стани, излез, намери си хоби. Мен ме спасяват книгите. Стискай зъби и живей, момиче!❤️❤️❤️❤️❤️
Мама си отиде на 21.09.2025 година. Утре става 1 месец без нея. На 13.09. сутринта я намерих гледаща в нищото с жесток инсулт, заради който дори не можеше да мига. Носех ѝ закуска...
Понеже нямам свое семейство, нито деца, болката от загубата на единствения човек, който ми даваше топлина и светлина в дните ми, е неописуема. Не знам как да живея в свят без нея. Не знам как да намеря смисъл за каквото и да е. На сериозна възраст съм вече (53 години) и виждам остатъка от дните си в самота и изолация. Мама беше винаги до мен. Сега я няма и аз съм като уплашено малко детенце, което я е загубило от поглед и я търси сред множеството от хора. Светлината и топлината вкъщи угасна. Студено и тъмно е. Живея на автопилот. Мечтая си един ден да не усещам тази болка и раздираща липса, но знам че няма да се случи. Ще ходя през света с огромна дупка в гърдите си и ще кървя до последния си дъх.
Какъв е смисълът човек да се привързва към някого, да го обича, ако един ден го губи и остава само мрак и болка? Всичко стои както тя го е оставила преди да си легне - сгънатите върху стола дрехи, бутилката с вода... Душа възглавницата ѝ... Имам нужда да я прегърщам, да я целувам, да ѝ споделя колко силно и болезнено ми липсва и колко много я обичам и искам посленият ден, в който тя беше вкъщи да ѝ го бях казала миляди пъти. Да бях усетила, че утре света ми ще се обърне на 180 градуса и аз вече няма никога да съм същата. Да помогна. Да я натъпча с антикоагуланти, за да не може да се откъсне този проект тромб и да я превърне в зеленчук. Да спра времето и да съм в прегръдката ѝ завинаги
Боже, как да продължа? Бих спряла, ако не вярвах, че има някакъв шанс да я срещна някъде, а тези които сами решават да си тръгнат отиват на други места и може да я не успея да я видя никога повече. За какво да се хвана? Нещо, което да ми даде и частица от нейната топлина? Да ме накара да дишам поне за кратко спокойно?
Съболезнования на всички, загубили майчиците, татковците си и всеки любим човек 🖤
Понеже нямам свое семейство, нито деца, болката от загубата на единствения човек, който ми даваше топлина и светлина в дните ми, е неописуема. Не знам как да живея в свят без нея. Не знам как да намеря смисъл за каквото и да е. На сериозна възраст съм вече (53 години) и виждам остатъка от дните си в самота и изолация. Мама беше винаги до мен. Сега я няма и аз съм като уплашено малко детенце, което я е загубило от поглед и я търси сред множеството от хора. Светлината и топлината вкъщи угасна. Студено и тъмно е. Живея на автопилот. Мечтая си един ден да не усещам тази болка и раздираща липса, но знам че няма да се случи. Ще ходя през света с огромна дупка в гърдите си и ще кървя до последния си дъх.
Какъв е смисълът човек да се привързва към някого, да го обича, ако един ден го губи и остава само мрак и болка? Всичко стои както тя го е оставила преди да си легне - сгънатите върху стола дрехи, бутилката с вода... Душа възглавницата ѝ... Имам нужда да я прегърщам, да я целувам, да ѝ споделя колко силно и болезнено ми липсва и колко много я обичам и искам посленият ден, в който тя беше вкъщи да ѝ го бях казала миляди пъти. Да бях усетила, че утре света ми ще се обърне на 180 градуса и аз вече няма никога да съм същата. Да помогна. Да я натъпча с антикоагуланти, за да не може да се откъсне този проект тромб и да я превърне в зеленчук. Да спра времето и да съм в прегръдката ѝ завинаги
Боже, как да продължа? Бих спряла, ако не вярвах, че има някакъв шанс да я срещна някъде, а тези които сами решават да си тръгнат отиват на други места и може да я не успея да я видя никога повече. За какво да се хвана? Нещо, което да ми даде и частица от нейната топлина? Да ме накара да дишам поне за кратко спокойно?
Съболезнования на всички, загубили майчиците, татковците си и всеки любим човек 🖤
Съболезнования на всички нови "попълнения". Няма лек - просто си дайте време, за да свикнете с мисълта и с новата реалност. Това е. На мен ми бяха нужни около две седмици, за да преодолея първоначалния шок и към шест месеца, за да се окопитя напълно. Вече минаха повече от четири години. Приела съм факта, че я няма. Болката остава, но не е така задушаваща както в началото. Вече дори мога да кажа, че спомените ми свързвани с нея пораждат усмивка върху лицето ми, а не тъга и сълзи.