Майка ти почина - преодоляхте ли го?

nana благодаря за препоръката!

звучи ми като пост-травматичен стрес, ако симптомите със сърцето са скорошни след като баща ти е починал. Ако ЕКГ-то не показва структурни проблеми със сърцето, и всички параметри на щитовидната са близки до опитмалното, вероятно е дисрегулация на нервната система от преживяния стрес. Не е зле да опита срещи с психолог който има опит със пациенти в нейната ситуация и няма да пробутва хапчета които само скриват проблема (имай предвид че е възможно говоренето да предизвика повече стрес, и е нормално, ще трябва да опита други неща). С такъв продължителен стрес е важно да консумира достатъчно електролити, много стрес предизвиква изчерпване на тези съставки в организма.

От продължителен стрес развих панически атаки при които и аз съм с 145-160 пулс, от нищото, само мислене за неща които ме стресират. Дори при дехидратиране имах такъв проблем тази година, от стрес и липса на магнезии,  витамин К и какво ли не. Бяха на минимум нива, пих електролити и се успокоих. Слънце, правилно дишане (през носа) помагат много, на мен лично дишането през носа оказа най-много влияние от всичко което съм опитвал. Развих и преждевременни камерни контракции след време, на всеки няколко удара сърцето ми спираше за половин до една секунда. Кардиолога тук в САЩ искаше да прави инванзивни операции ако бетаблокерите не помогнат. въпреки че нямах други симптоми. Веднъж в спешното забелязах че като съм на системи го нямах този проблем. Просто е трябвало да ям повече сол, магнезии, Б-витамини, правилно дишане за да се успокои и Вагус нерва, и сега всичко е ок.

CrappyChildhoodFairy (Anna Runkle) в Youtube е психолог в САЩ, специализира предимно в пост-травматичен стрес от травми от детството, но има интересен метод с писане. В Англия са започнали да използват методите и. Тя практикува изписване на страхове и огорчения/неприязън, това и помага на нея лично след като терапия с говорене я стресира много. Сложила е метода безплатно в http://---shoretner923-3X1BrE0 с около 30 видеа и ПДФ файл. Всичко е на английски обаче, но можеш да пуснеш ПДФ-а през Копайлът или Гугъл Джемини за да го преведе. Ана говори и за този тип писане тук https://www.youtube.com/watch?v=xlL_EYin8kk

И аз от стрес развих подобни симптоми. Паник атаки, сърцебиене, чувство за задушаване и т.н. Вече една година съм на бета блокер. Преодолях състоянието с течение на времето, но ме е страх да спра лекарството да не се върне пак сърцебиенето. Вие още ли приемате бета блокер? Извинявам се, ако съм извън темата.

Много е тежко, да. Аз също още сякаш не вярвам, че няма да видя тати повече. Живея с мисълта, че пак ще се срещнем.
Аз много обичам да чета и тази година поредния роман на Джени Хейл направо ме смаза( обожавам тази писателка). В “Да се срещнем на Коледа” се разказва за момиче, което се завръща в родното си градче, за посрещане на Коледа с майка си. Баща и ( също както и тати) е починал от рак през януари и това ще им е първата Коледа без него…
Не мога да Ви опиша как чета…
Не вярвам в случайности, смятам, че всичко в живота ни подсказва, че не сме сами!
Тати винаги ще ми липсва …

Колко е тъжно, всички делим една и съща  съдба.
И аз си нямам татко вече 2г, дойдат ли празници...буца ми засяда на гърлото. Ако не са децата...нямаше да мога да се съвзема.

не

Минаха почти 10 години откакто мама я няма, а на мен още ми е трудно да говоря за това. Най-вече с не-близки хора. Имам предвид буквално казването на този факт. Покрай децата често се говори за баби, пита се за помощ от баби, оставяте ли го и подобни и аз замръзвам или си мънкам нещо.. Просто не мога да го изрека и не знам как. "Майка ми почина" ми звучи все едно вчера, "починала е" все едно не съм била там, "не е между живите" ми звучи някак архаично/"покойник е" ми звучи направо гадно.
Не знам, имате ли подобни драми? Вие как отговаряте на подобни въпроси?

Винаги можеш да замажеш положението. Кажи бабите са далече и стига толкова обяснения. Хората са лоши, колкото по-малко лични неща знаят за теб по-добре.

При мен е същото,аз не мога да отрека това , да кажа и ако ме попита изпитвам много силна болка . Толкова е силна ,че ми се иска да хвана отсреща стоящия и да го убия. Казвам ви го честно, защото хората понякога са нетактични.
Преди почти месец загубих и татко,нося си черното шалче но под блузата,да не ме питат и разпитват.

При мен е абсолютно същото, не мога и не мога да го изрека, да говоря. Даже и с децата, ще рухна пред тях и затова е тема табу. Доста съм критикувана за това от мои приятели  , но така го усещам, правилно или не, това е инстинкт за моето самосъхранение.

С детето все повече говоря, защото той пита. Дори го заведох на гробищата и честно, все едно ми олекна. Все едно го запознах с мама. Помогна ми да оправим гроба, да засадим цветя и сега само повтаря как няма търпение да отидем пролетта и да видим колко хубаво е станало на "мама" (понеже все пак не я познава и не е свикнал с баба, и вика мама, като мама на мама )

Но с чужди хора.... Все едно нещо ме стиска за гърлото и не мога

Имам една далечна роднина, добре че не се засичаме често. Обаче всеки път като ме види и започва майка ти защо така и си говори , а аз рева. Ужасно ми е не стига ,че в къщи ама си плача често, въпреки ,че минаха четири години, ами и тя ми сипва сол в раната . Как щели да излизат, какво да правят. Не е възрастна ,обаче така говори и ... .

След такива разовори от хора, които са познавали мама и повечето не знаят, че.е починала дори, и като ме попитат: как е майка ти, какво прави, скоро не съм я виждала и т.н. И аз се разплача. Толкова гадно ми става. И им кажа, че е починала. И те се изумяват. И започва разпита. И още по-гадно ми става. Прибирам се съсипана и така по цяла седмица ме държи.

При мен същото
Разпитват

Много е трудно и аз някак още не мога да приема , че тати го няма. Още по страшно ми става сега преди Коледа. Мама милата цяла година и давам кураж да я изправя, как ще минат празниците.
Аз досега като видя познати на родителите ми  и като ги поздравя, питат “ти на кого беше?”. Още си казвам имената и на мама и на тати, сякаш тати още е тук.
Не искам да приема факта, че го няма и ще живея с мисълта, че някога пак ще сме заедно. Наближава 12 ( ще станат 11 месеца от смъртта), а аз го сънувам все по често. Винаги усмихнат, край нас. Винаги ще го обичам…
Ах, момичета… загубите ни завинаги са оставили белег в душите ни и с това живеем. Прегръщам ви и благодаря, че ви има. С никой не мога така да изкажа болката си!