Мама и тати казват "не", баба и дядо казват "да".

Майка ми до преди 2 години идваше почти всеки ден вкъщи, за да ми помага. Аз възпитавах децата по един начин и се стремях, когато кажа нещо то да се прави. Е, при нея нямаше такова нещо.  Децата получаваха всичко още преди да са си отворили устата, когато не слушаха и аз се опитвах да им налагам някакви правила, тя вместо да ме подкрепи, правеше точно обратното . Много пъти съм й казвала, че в един момент тя няма да може да идва да ми помага и, че аз ще трябва да се справям сама, но тя си знаеше едно и това си правеше. За съжаление се разболя много лошо и този момент дойде . Много ми беше трудно в началото, докато върна правилата и реда вкъщи. С дъщеря ми все още не мога да се справя на моменти, защото се опитва да прави тези номера, които минаваха при баба й .

О, да, съвсем вярно. Подкрепям, че разговорите, дори тези с мек тон, трябва да се водят в отсъствието на детето. Става още по-лошо когато бабата започне да се оправдава с детето или пък родителят да обвинява бабата.

Имаше време в което повтарях непрекъснато, как изскаме ние да се гледа детето. До 1,6 месеца никой друг освен нас не го е гледал.
Сега осъзнах някой неща:
- Баба и дядо са за това да го глезят / и мойте са ме глезили/.
- Всеки човек различн от мен, ще гледа детето по различен начин и аз трябва да се съгласявам с част от нещата.
- След като родители те ни са отгледали нас /и не са се справили зле/ значи могат да гледат и внучето си някой и друг ден.
- Щом е шастлив и с други хора , и няма живото застрашаващи ситуации значи мога да го оставям там.
- Нищо няма да му стане от два бонбона повече.
- Как ще се спрая с наркотиците и лоши неща с който ще се сблъска моето дете в живота , като считам че някой друг е виновен за моята репутация пред детето.
Обяснявам много неща и се опитвам ако нещо не ми хареса да го променя, но вече не се втелясвам

Явно аз съм много зла, но моята дума по отношение на хранене, възпитание и отглеждане на дете е закон.
Проблеми нямам. Още в самото начало съм поставила границите. Никой не се наема да ги прекрачва. Освен самото дете .

Ние имаме проблем само с прекаленото даване на шоколад. И постоянно едно говорене от моя страна, напомняне, спорене. С друго слава богу нямаме проблеми.

SDK, приемам думите ти и принципно съм съгласна с повечето от казаното. Много често наистина не си заслужава напрежението. Мъжът ми например, когато сме при свекърва ми, нещо се издразня и му споделя, казва: "Издръж още 1-2 дни. Тя (майка му) не я вижда често (дъщеря ни). Нека си мисли, че става на нейното, пък ние като си отидем ще си караме както ние си знаем. Нека не създаваме излишно напрежение". Понякога пък реагира по точно обратния начин - смъмря я (без да чака аз да кажа нещо). Работата е там, че когато не сме там, някак си иди-дойди, в смисъл гледам да си казвам като съм им я оставила да я гледат, приемам, че нещата няма да са на 100% както ми се иска и аз си представям. За да няма караници не разпитвам "давахте ли й бонбони, говорихте ли й за цигани" (примерно). Но когато това става в наше присъствие, отново и отново, това вече е показване на всякаква липса на уважение към това, за което многократно сме говорили и много добре знаят колко се дразним.  

Willma, ами гледали са я няколко пъти за по няколко дни - и моите родители, и свекърите. Оправят си се идеално и не се оплакват, а добре знаят всички страни на внучката си - и добричката и тръшкащата се.   Разбира се, че когато се налага й се поскарват и "тропват с крак" така да се каже. Но повярвай ми, това НЕ помага да ни слушат НАС като казваме защо НЕ-то трябва да е НЕ.   Някак си когато те са от страната на възпитателите и носещите отговорност за детето, са по-склонни на строгост. А когато са от другата страна - на виждащи внучето си от време на време и НЕносещи основната отговорност, минават в ролята на глезещите и жалещите внучето си от забраните на майка му и баща му.  

Понеже ситуацията у нас е същата, определено вече се дразня, че все аз трябва да съм лошата и забраняващата - и не, хич не се чувствам добре като виждам разплаканите очи на дъщеря си  . И не разбирам защо изобщо се стига до такива ситуации при все, че сме големи и уж интелигентни хора.  Трайно решение засега не съм открила.

Същата работа. Като сме заедно, непрекъснато ме провокират.
Оставям ги и съм спокойна, че се гледат добре, но храненето ми е щекотлива тема. Няма сила, която да ги убеди, че даването на храна/шоколад не е проява на любов. Има доста начини да покажат внимание и любов на внуците си, не непременно да им бутат вафли.
Имам чувството, че бабата и дядото просто не могат да кажат "НЕ" и да го отстояват.
Два примера:
"Майко, не им давай киви  и сладко, че младежът е с разстройство".
"А, добре, компот да дам!",
"Не, нищо няма да даваш, компот също, един път ще минат без десерт. Може банан да хапне."
"Добре, ами компот? Те ще си искат компот. Компот от сливи?"
При което аз вече съм на ръба и казвам "Как на дете с разстройство, компот от сливи?".
И естествено излизам лошата, свадливата и непозволяващата.
А дребният почва да се дере за компота, за който до тоя момент изобщо не се е сещал.

Друга случка.
Вечеряме риба на скара, вкусна, има си картофена салата, салата зеле и т.н.
Малкият яде с охота и изведнъж заявява, че иска кисело мляко. Не знам доколко е вярно, но на мен като дете не са ми позволявали да ям на едно хранене мляко и риба.  Може би, защото след една такава комбинация се озовах в инфекциозна болница, не знам, друга тема е.
Та малкият искал мляко, тихо му казах, че сега ядем риба и не е добре да се смесват.
После вече явно се беше понаял, та заяви на баба си да му сложи майонеза в салатата от зеле.
Нещо не ми хареса тая комбинация риба, майонеза особено на вечерно хранене на малко дете и му казах, че и това не бива. Той си го прие нормално, не е имало драми. Вече се беше нахранил и повече му се играше с храната.
Може би не съм права, но ми се струва тежка комбинация.
При което свекърът казва на висок глас на бабата "Дай майонеза, то майонеза май може".
Понякога имам чувството, че нарочно го правят.
Като с репликата пак по повод на едно разстройство да не дават карамелени бонбони и въобще сладко "Тя захарта запича, то може малко".
 

И това, че непрекъснато ме атакуват с подобни изказвания и действия, ме кара да съм напрегната в тяхна среда или съвсем да се изключвам, докато не накипи много.

няма и да намериш.  Родителите са тези, които възпитават децата, а бабите и дядовците са тези, които ги глезят, защото внуците не са собствени деца, а внуци. Има кой да ги възпитава. Затова и мама и тати винаги са лошите, но пък животът, според мен е по-сладък с  един бонбон в повече.  Лично аз израснах без баби и дядовци, умрели преди да се родя. Сега като гледам децата си и отношенията им с бабите и дядовците, разбирам колко много съм изпуснала.

А защо трябва да правите драми от един бонбон, един ден с развален режим или без вечеря и т.н.?
Радвайте се на времето, което децата прекарват с бабите и дядовците и връзките, които изграждат.
И защо мислите, че родителите ви го правят нарочно едва ли не? Те все пак са възрастни хора и едва ли разполагат с цялата информация, която е натъпкана в главите ни. Едва ли са чували за елда, просо, пащърнак и други глупости, с които храним днес децата си.
Убедена съм, че единственото, което искат е да видят усмивка на детското лице.
Две-три седмици в годината няма да развалят възпитанието на детето или навиците му ( или много бързо ще се върне към норманите такива).
Не им отнемайте тази радост и не си късайте нервите излишно.
Но човек трябва да успее да превъзмогне това първо в себе си и наистина да не се ядосва, а не да потиска яда  си.
За едно дете няма нищо по-ценно от спокойна среда и спокойни родители.
Един конфликт или един раздразнен родител ще му навредят много повече от един шоколад.

И при нас бабата и дядото си правят каквото знаят. Явно положението навсякъде е подобно. Въпреки че живеем в една къща, но на различни етажи, Ели рядко се случва да бъде гледана от тях. Само ако излизаме вечер. Свекървата се старае да не дава слако и да я слага да легне в нормални часове, но свекъра никакви режими и методи на възпитание не признава. Според него детето трябва да яде каквото иска и да прави каквото иска. И племенника е така - яде чипсове преди вечеря, по един шоколад наведнъж и си прави каквото иска, защото се случва дядо му по често да го гледа(пенсионер е), а свеки работи. Според него ние сме средновековни мъчители, защото отучихме Ели още преди годинката от биберона и малко след годинката от памперса. А факта че племенника ходи до 4г с биберон и памперс не го притеснява. Голяма драма е когато и двете деца се съберат при тях, защото Ели вижда че батко и яде каквото и когато иска, а ние не и даваме, но се опитваме да и обясним кое е правилно и полезно.Не храня дъщеря си с "подобни глупости". Просто сладкото се яде като десерт, а не като предястие.

Ако въпросът опира до един бонбон в повече, действително не си струва да се коментира.   Но аз лично не говоря само за такива дреболии... Като цяло не разбирам логиката, че съобразяването с две-три родителски молби пречи да се порадваш на внуците. Аз лично не съм забранявала на бабите да купуват почерпчици за детето, щом искат. Една от молбите ми е просто  да не се дават преди хранене, за да не си разваля обяда. Това по какъв начин ограничава бабо-внучешките отношения и им отнема радостта?  

 Не знам аз каква баба ще бъда, (дай Боже да стана един ден), но и от позицията на пораснало дете, много обичащо своите баба и дядо, също не разбирам вредата от съобразяването. С нетърпение съм очаквала като малка гостуването при баба и дядо, едни от най-хубавите ми детски спомени са именно от времето с тях, а като се замисля, при тях имах повече задължения, отколкото при родителите ми.   Но не задължения, наложени насила или откупени с обещание за шоколад, а прокарани с Том Сойеровски похвати, така че хем се чувстваш горд, че си помогнал, хем ти е забавно. И винаги съм чувствала, че много ме обичат. Угодийки не са липсвали никак, но никога не сме си позволявали да им се качваме на главата. Може би заради този мой опит ми е странно прекомерното разглезване, сякаш  обичта и радостта не могат да се изразят и без да се стига до свободия (която в крайна сметка е в ущърб на самото дете).

Ние също живеем отделно от нашите родители, но ги посещаваме всеки уикенд. Аз нямам подобни дразги, и съм много доволна от отношението им към децата ми. Може да им се радват, играят с тях, но не им позволяват да се гивизят, да не слуашат мен, или тях.
И аз като Ранча Мария Пън не съм им поставила ограничения, имам им доверие все пак не гледат деца за първи път. Те са наши родители все пак.

А, Румяна, по-напред съм писала - не е като да нямам молби, друг е въпросът доколко се отразяват
Иначе е чудесно, че в семейството имате сходни разбирания и не ви се налага да стигате до молби и убеждаване. Това е най-добрият вариант 

След последните постове, ще ви споделя какво си спомням аз от моите детски години за моите родители и моите баби и дядовци...

Едните ми баба и дядо ме гледаха, другите виждах 2-3 пъти в годината.
Първите никога не ме подкупваха с нищо, поскарваха ми се, баба ми и точилката пипаше при нужда. Много от възпитанието си получавах именно от тях. Но кажеше ли нещо майка ми (баща ми не се е занимавал особено с възпитанието ми), беше закон - и за мен, и за тях. Ако смятаха, че не е права, излизаха от стаята. Дядо ми беше много кротък, жалостив човек - виждала съм го да се разплаква, ако тя се е разгорещила повечко, но никога не казаха дума напреко - даже и "зад гърба й", поне не пред мен. Обожавах ги! От смъртта на дядо минаха почти 30 години, но и сега очите ми са пълни със слъзи, просто защото мисля за него. Баба ми почина, когато бях на 18 - държах й ръката до последния дъх, затворих й очите, а на погребението изпаднах в истерия и едвам ме откопчиха от ковчега, за да го спуснат.

Другите буквално ме купуваха (или поне се опитваха), намесваха се по описания в темата начин, ставаха разни изцепки и... аз ги ненавиждах - те обиждаха и ядосваха мама