Литературен клуб - XI

Много неща исках да препиша от този „писателски дневник”, но особено ме зарадваха две неща във връзка с „Господин Ибрахим...”:

„Когато едно нюйорско издателство публикува „Господин Ибрахим и цветята на Корана” в Съединените щати, един от издателите ме попита дали не мога да преработя този разказ от осемдесет страници и да го направя поне триста и петдесет страници, докато доразвия съдбата на господин Ибрахим, на родителите на Момо, на бабата и дядото, на съучениците...”    ??!!

„Тази сутрин получих писма от германски гимназисти, които изучавали „Господин Ибрахим и цветята на Корана”. Сред комплиментите, един от тях все пак се оплаква: „Защо не обяснявате причината, поради която господин Ибрахим все повтаря: „Знам какво има в моя Коран”?
Отговорих му само с едно изречение:
„Защото исках да го откриете сами...”

Първото ми хареса, защото за мен също не е необходимо нито редче, нито думичка повече в „Господин Ибрахим” и Шмит съзнателно е оставил книгата толкова „кратка”.
Второто ме зарадва, защото явно „Господин Ибрахим” се изучава в Германия..?!
И освен това в отговора на Шмит виждам това, което е писал в „Една любов в Елисейския дворец” : „Фактите са като изреченията в една книга, нямат смисъл сами по себе си, а само смисъла, който им придаваме”...

От писателския дневник:
"Разказът е скица за роман, сведен до най-важното.
Този взискателен жанр не търпи предателства.
Ако човек може да използва романа като килер за всякакви неща, това е невъзможно при разказа. Трябва да се премери мястото, полагащо се на диалога, на описанието, на обособената част. И най-дребната грешка в архитектурата веднага прозира. Самодоволството също.
Понякога си мисля, че в разказа разцъфтявам, тъй като съм на първо място човек на театъра.
.. Авторът на разкази има усещането, че води читателя, хваща го за ръка в първото изречение, за да го отведе до последното, без да спира, без почивка, както е свикнал да прави това в театъра."

От разказа " Концерт в памет на един ангел"
"Кога се превръщаме в онзи, който трябва да бъдем? В младостта си или по-късно? Като юноши, въпреки даденостите на интелекта и темперамента, в голяма степен сме изградени от възпитанието, от средата, от нашите родители; като възрастни се градим от изборите, които правим. Ако той, Крис, някога беше амбициозен, опортюнист, борбен, то бе под натиска на майка му, една самотна жена, която искаше синът й да успее вместо нея. За да не разочарова нейната обич, той трябваше да блести, да се бие, да побеждава. Ако майка му бе отхвърлена от бащата на Крис, то според нея бе, защото той не я беше сметнал достатъчно шик за него! От дистанцията на времето, Крис преценяваше, че родителят му се бе показал просто несъзнателен егоист, обикновен мръсник. Самият той на двайсет години, при завръщането си от Тайланд, бе имал късмета да успее да изгради дига пред майчиния натиск и престъпното му лекомислие спрямо Алекс му бе показало, че върви по грешен път, тъй че бе започнал отначало с други ценности. Но онова, което Крис не бе предвидил, бе, че се случва и обратното: порядъчен човек да се превърне в измет. Ако има изкупление, то има и проклятие.  И то винаги е доброволно. Когато някакъв нещастен случай пропука техния живот, хората реагират по различен начин. Аксел се бе затворил в цинично отвращение от всичко човешко, а Крис се бе отворил за обичта към другите. "

"Катрин помисли, че животът й прилича на неделен следобед, дълъг, тягостен, пълен със смътни надежди и неопределени съжаления, в който преобладаващата горчивина пречи на човека да вкуси и малкото хубаво."

"Кое чувство не носи под кожата си своята противоположност, като плата и неговото опако? Коя любов е освободена от омраза? Ръката, която гали, след миг ще грабне кинжала. Коя невъобразима страст изключва яростта? Не е ли човек способен да убие със същия порив, който слива, същия, чрез който предаваме живота? Чувствата ни не са променливи, а двойствени, бели или черни, според случая, разпънати между двете си противоположности, люшкащи се, лъкатушещи, способни на най-лошото, както и на най-доброто."

От писателския дневник:
"В Торонто си бъбря с един литературен критик. Около нас – купчини книги, в които всичко е омешано, касовите романи, лансирани от безумен маркетинг, литературни творби, романи от спортни звезди или звезди от радиото и телевизията, които не са известни, защото са писали, а пишат, защото са известни и пр. Започва леко да ми се гади и не го крия от него.
- Как се оправяте, за да подредите и различите всички тези книги? – питам го аз.
- Броя мъртъвците.
- Моля?
- Броя мъртъвците. Повече от двама мъртъвци, това е касов роман. Един или двама мъртъвци, това е литература. Ако няма мъртъвци, значи е роман за деца.”

Според мен е много неудобно двата отдела да са в отделни сгради