Как да му простя? И има ли смисъл...?

+1!

не знам точно как, и не знам има ли смисъл, но мисля, че ако не простим се обвързваме с обидилия ни. пречим на себе си и на него.

обаче и прощаването не знам как става. за мен важи  - лоша рана заздравява, лоша дума, не се забравя. мноооооооооого ми се засяга егото, и мнооооооооооого трудно изхвърлям обидата. което изобщо не е здравословно. от трупания гняв вътре, загубите са само лични.

Той едва ли ще се промени, но вероятно ти си променила щом имаш нужда да го потърсиш. Не вярвам да таиш някакви надежди той да стане нещо различно от това, което е, но защо да не опиташ? Поне няма да го мислиш още доста години, ако се окаже, че няма интерес към теб.
Познавам няколко човека с такива тежки отношения с един от родителите си. При всички в крайна сметка връзката е прекъсната вероятно завинаги, но знам как опитваха, колко време им трябваше да приемат нещо така противоестествено за реалност. В такава ситуация и детето се чувства отчасти отговорно за отношенията, типично по детски смята, че света се върти около него. Нищо, че си пораснало дете, някаква част от теб явно още търси причината в себе си. На твое място бих звъннала само, за да ликвидирам това колебание. на всички ни е ясно, че баща ти е какъвто е не, заради теб, сигурно и на теб ти е ясно, но по- добре се убеди сама.

Когато човек стане родител съвсем естествено започва да преосмисля детството си, да иска да размисли върху корена на проблемите в него и да го поправи, явно и с теб се е случило нещо такова.

Историята на отношенията с моя баща е още по-драматична. Била съм на 5, когато са се развели с майка ми. Седем години по-късно господинът се сетил, че има дъщеря и идва да ме види. Реакцията при първата ни среща добре си я спомням, защото много се впечатлих и до ден днешен е впечатлителна- "Мамо, излез, че един чичко те търси!". После ми беше обяснено, че този "чичко", когото бях забравила, е баща ми. Взе ме за 2 седмици през пролетната ми ваканция. Човекът имал скрити помисли-да ме манипулира и аз да повлияя на мама да го прибере, след като тя вече си беше построила жилище, ей така наготово да се настани. Разбра, че няма да се получи и отново изчезна от живота ми. Много ми беше тежко. Така мечтаех и аз да употребявам думата "тати", като всички останали деца. През всичките години нито едно телефонно обаждане за рожден ден или повод, нито дори картичка, ни вест, ни кост от него. Срещнах го случайно, когато бях на 15. Той ме покани  и ме почерпи в една закусвалня. На 18 му се обадих по телефона да го поканя седмица преди бала си-отказа, много късно съм го канела и нямал време да се подготви. Тогава си обещах никога повече да не се унижавам и да не го търся за нищо. Мама ми предложи, ако искам да го поканя за сватбата си, вече бях на 27 години. Не си и помислих. Обещала съм пред себе си нещо, когато съм била на 18. И сега, когато съм на 38, още си го спазвам. Той не знае, че е дядо на две внучки-9 и 6 годишни. Не ме е виждал от срещата ни, когато бях на 15. Не желая да се наранявам и страдам за неговото безразличие. Нямам право да си го причинявам. Свикнала съм с мисълта, че нямам баща. Разбрах години по-късно и съвсем случайно , че родителите му, които само ми се падат баба и дядо, но също никога не са ме търсили, са починали. Животът си върви с или без баща ми, но дълбоко се надявам един ден всеки да си отговаря за грешките и страданията, които е причинил на другите и особено на едно невръстно петгодишно дете.
Ти не си виновна за случващото се, не си виновна, че някой друг е такъв, какъвто е и постъпва така с теб. Спри да се нараняваш, спри да очакваш. Знам, че е много трудно и боли, но трябва да приемеш положението. Разказах ти аз какво направих.Дано ти помогне. 

little giants, Бoяна,

И аз не вярвам, че е възможно, но  е така . Точно това е и причината, поради която се отказах да търся контакт с него.

Не искам да се наранявам умишлено. В крайна сметка, той е имал своя шанс да е мой баща и дядо на децата ми. Със своите действия и решения е пропилял този шанс. И наистина без него ми е по-добре. Дадох си сметка, че много болка съм изтърпяла от него и няма да се подлагам на поредното разочарование.
Смятам, че съм прекрасен човек, детето ми е прекрасен човек и имаме достатъчно хора, които ни обичат, ценят и съм щастлива с тях .

Наистина се чувствам много по-щастлива след като го осъзнах, отново, и старите ми мисли вече не ме тормозят .

Благодаря ви!

Авторката, последно добре си преценила да не го търсиш. Няма смисъл да се нараняваш допълнително. Имаш близки хора, разбирайте се и се уважавайте. Майка ти не е сама, това също е важно. Сина ти си има двама дядовци, независимо от роднинската връзка. Защо сега да объркваш и детето със новия дядо?
Май сте наборчета с дъщеря ми. Тя приема за баща сегашния ми мъж. Никога е е коментирала търсене на друг генетичен роднина. Просто знае, че баща е този, който се грижи за нея.

Знам, че не е същото, но бях скъсала всякаква връзка с леля ми, сестрата на баща ми, който е починал отдавна. Влязох по наследство в стари семейни вражди. В един момент реших, че въпрекие ми е "само" леля и въпреки че по принцип нямам никакъв проблем да живея без нея, нас и един океан ни дели физически, все пак това положение продължава лееекичко да пуска отровата си върху настоящето ми. Тя не ми е родител, но пак ми е близка роднина и това положение между нас не е нормално. Първо се опитах да я разбера, да погледна и от нейната гледна точка. Не знам всичко, но и малкото, което знам, ми позволи да видя, че и на нея не й е било леко, че и тя си е имала аргументи да се сърди. Това с опита за разбиране на другия е най-трудното да ви кажа. Обадих й се през лятото като си бях в България. И това не беше никак лесно, защото даваш възможност на другия да те унижи. Тя се възползва от възможността между другото, но това за мен не беше проблем. Казах й, че ако има желание, може да се видим. Тя каза, че няма голямо желание, но все пак ми взе телефона в случай че размисли. Не ми се обади. Знам, че това за нея е било малък опит за реванш, да получи удовлетворение, но този път начинът, по който го интерпретирам, е различен от преди. Вече не гледам на нея като на жената, която ме е унижила, а като на нещастен човек, поел толкова много болка в себе си, че е зациклил и не може да излезе от това. И ми е мъчно ми е за нея, за това че остава с това напрежение в душата си. А на мен от този опит ми стана много по-добре. Аз показах на тази жена, че съм отворена към нея, че не й се сърдя и се самоизкарах от наследените семейни вражди. Нямах очаквания като й се обадих и това също беше много важно. Следващата ваканция като си отида в България пак ще й се обадя, така, за всеки случай, и ще бъда на разположение да ме види ако иска Дано само е жива и здрава дотогава. 

Всъщност е съвсем естествено детето да иска да изчисти отношенията си с биологичните си родители. Може да е объркващо в началото кой-кой е, но накрая децата придобиват пълната картина за произхода си и историята около появата им - това е изключително важно за изграждане на идентичността им.

Но има опасност да се попадне в няколко капана, които да се репродуцират после и в зрелия живот на детето. Единият от тях е детето да си вмени, че не е направило достатъчно, за да потръгнат отношенията с "хлабавия родител". Реално, родителите са тези, които поставят основите на отношенията и ги моделират. (Още по-тъжното е, че когато в зрелите години децата, които вярват, че не са се постарали достатъчно да изградят отношения с отсъстващия родител, никога не са сигурни че са се постарали достатъчно и в интимните си отношения... и това отваря пространство за много злоупотреби с тях, търпението и доверието им). Другият голям капан е да винят трети страни за несъстоялите се отношения с липсващия родител ("Ами тя новата жена на баща ми го манипулира", например). Това е несериозно. Родител на място точно никога няма да остави трета страна да застане между него и детето му, но на изоставеното дете му е по-лесно да прехвърли вината другаде, не върху близкия. (Понякога тази нагласа също се пренася в зрелия интимен живот - "Любовницата на мъжа ми е виновна, тя еди какво си", по същия тертип).

Прошка не може да се даде, ако такава не е поискана. Прошката включва процес на взаимодействие между двете страни. Но детето, вече като възрастен, може да работи с емоциите си и да успее да се помири с личната си история и факта, че родителят му не се е оказал достатъчно родител. Слава Богу, има начини.

По повод разбирането на позицията на другия, дори когато ни се струва противоестествена. Аз преди нямах никакво оправдание за бащите, които, след като са се развели, забравят децата си. До момента, в който мой близък човек, най-отдаденият баща, който съм виждала, не ми сподели, че ментално не може да отдели децата си от майка им. Охладнее ли към нея, охладнява и към тях. Просто не може да погледне на тях, без да вижда в тях и майка им и проблемите си с нея. Ако майка им го е наранила, и те го нараняват, всеки пък, когато ги погледне. Той все още не беше охладнял (освен за кратки периоди) към майката на децата си и затова и досега е всеотдаен баща. Но ако това се случи, ще е един от многото други, за които пишете сега. Е, може би би си плащал редовно издръжката. А е наистина прекрасен човек и нищо не може да ме накара да променя това ми мнение за него. При мен не е така и затова ми беше трудно да го приема. Но го приех и оттогава се опитвам да не съдя другите, а да ги разбирам.

Прошка не може да се дава ако не е поискана, но... Можеш просто да покажеш на другия, че си отворен към него, че си готов да оставиш миналото в миналото. Ако иска, да знае къде да те намери, когато той поиска. Имайте предвид, че не всеки е готов веднага да направи нещо такова, всичко това носи огромно напрежение и на двете страни и понякога на човек му е нужно време, за да събере смелост. Това да "даваш прошка" е излишно усложняване според мен, като говориш за прошка, говориш и за вина и става една...  Връщаш се на изходна позиция.

Твоето решение ще зависи от това как са се разделили родителите ти, какъв баща е бил преди това той ,коя е причината да не те вижда в последствие, и дали си струва да се бориш тогава!
 

Има ли уважителна причина един родител да не вижда детето си?

Да,ако е в друга държава ,или майката/бащата  му е забранил/а достъпа чрез съд.
Не-по принцип!
Болна тема, по която съм крайна и не съм склонна да правя компромиси.

И на мен така 
Ако има ограничителна заповед, тя важи определено време, а колкото до живота в чужбина, влакове и самолети има отдавн Няма нищо, което да спре един родител от контакт с детето му, ако наистина го иска. Макар, че децата сме склонни да измислим какво ли не, за да "извиним" отсъстващия родител...

Да ,ако и когато си търсим оправдание е така,но аз съм на другия полюс -не искам контакт, не мога да оправдая, не мога да забравя и простя и знам,че не сме ние отговорните за родителите си и техните отношения.