За много от форума не е тайна, че съм начинаещ учител, тази седмица съм в отпуск заради ваканцията, съответно имам повече време за губене и от няколко дни разсъждавам над едно нещо. По стечение на обстоятелствата съм завършил училището, където в момента работя. Повечето ми настоящи колеги навремето са били мои учители. Без да изпадам в уточнения, имам колежка, която в момента преподава на моите ученици, преподавала е и на мен. По предмета си е невероятен специалист. Нейната дисциплина е една от, да не кажа най-изучаваната, въпреки че предметът й няма нищо общо с профила на училището. Тя си осигурява комфорта и безпроблемното протичане на часа посредством някои похвати, които ще се опитам да опиша накратко. При положение, че предметът й се изучава два пъти седмично, и по правилник учениците би трябвало да имат минимум три оценки, те имат дванадесет. Когато влезе в час, чиновете трябва да са предварително подготвени от дежурните, като всички трябва да са изравнени в една линия, да са идеално успоредни и между редиците да има еднакво разстояние. Навремето, когато още бяхме с черни дъски, дъската трябваше да е идеално лъсната, без нито една бяла линия, оставаща от гъбата и тебешира. Ако има дори едно петънце – дежурните са абонирани за изпитване. Нещо съвсем в реда на нещата - 120… ще ги нарека условно „задачи”, въпреки че не става въпрос за математика… за домашна от вторник за четвъртък. Учениците са задължени да имат сборници, или т. нар. брошури, откъдето се дават упражненията за домашна. При проверката на домашната, който ги няма, изпитване на дъската. Коронен номер – до последната секунда на последния час от годината поне половината клас не знае годишната си оценка и се изпитва до последната стотна от часа. Жертвите, борещи се за 3, са удостоени с особено внимание – подготвят се децата на минимум два дяла от учебника за оцеляване, изядени са тези дялове съответно със запетайките, и ако госпожата види, че няма параграф, по който да „катурне” изпитвания, задава въпрос: „ Х, защо това парно не работи?” Следва трескаво мислене и чудене защо парното не работи и при отговор "не знам", следва завършителния удар: „Ми щото е юни месец и е топло. Съжалявам, четеш за изпит, останалите – махайте ми се от погледа, не искам да ви виждам”. Това е пожеланието за приятна ваканция. Останали сами учител и ученик, последният пита: „Г-жо, кога ще ми е изпитът”? Отговор: „Писала съм ти тройка преди една седмица, ама нали трябваше да се помъчиш малко. Изчезвай”.
Съзнавам, че това, което пиша не е много колегиално, затова и не уточнявам нито името, нито предмета, но точната дума за всичко това е „гавра”. Гавра, но учениците са винаги идеално подготвени, знаещи, с написани домашни, с една дума подготвени са безкомпромисно по предмета. Ще се опитам да опиша каква е атмосферата в моя час. Аз може би съм нещо като пълен антипод на колежката, макар и не на 100%. За мен не е необходимо да ме посрещат строени като за вечерна проверка, дори не е необходимо да стават, не държа на това и те го знаят. Достатъчно е просто да са подготвени за часа с учебници и тетрадка и при влизането ми да преустановят дейностите от междучасието. Разрешавам да се стои с шапка в час, разрешавам и дъвка, ако се прави дискретно и безшумно, без дори да се забелязва, така че да не пречи на никого. Всеки си отговаря за собствения предмет. За мен комфортът на учениците в час е преди моя личен комфорт. Не може да не се интересуваш как се чувстват хората, с които работиш по цял ден, да не им познаваш имената и те да са просто № еди кой си. Реално ние прекарваме повече време с учениците си в час, отколкото с колегите си в учителската стая. Знам, че за някои колеги не е така. Тази година работя паралелно в две училища, в едното – на пълен щат, в другото – като лектор. Учениците са различни на двете места, но честно казано, без изобщо да подхождам от позицията на силата, успявам да организирам всички за работа и да намеря общ език с всички, дори и с тези, от които някои колеги се оплакват, че са „нетърпими”. За малкото години, в които упражнявам тази професия, си извадих един много полезен извод – докато сме си все още непознати, учениците винаги се опитват да пробват докъде могат да стигнат в свободата си, и ако може – тази свобода да прерасне в анархия. От този срещу тях зависи оттам нататък дали това изобщо ще се случи и как ще се развият нещата. Според мен е напълно възможно работния процес да е пълноценен и да протича гладко, без преподавателя да си осигурява внимание и уважение (ако това изобщо може да се нарече уважение), посредством страха. Ако сте имали търпението да изчетете всичко това, въпросът ми е: Бихте ли били съгласни и в мир със себе си към детето ви да се отнасят по гореописания начин, но имайки предвид, че то ще е винаги подготвено и винаги знаещо? При мен, не всеки винаги е подготвен и съответно си носи последиците за това. При колежката, която споменах, това по никакъв начин не се случва. Дори по нейния предмет, въпреки че не е обвързан с профила на училището, учениците учат и знаят най-много. Моят предмет е чужд език, а той, за да се усвои дори и на някакво посредствено ниво, не може да се изучава насила. Мое мнение. Всяка година това са първите ми думи, когато се запознавам с учениците си. Казвам им, че владеенето на един език, независимо какъв, може само да е от плюс, никога от минус, че език не се учи насила и един ден самите те ще започнат да дават пари да учат чужди езици, вместо да положат необходимото да го научат безплатно в училище. Работя с големи хора, не с малки деца, оттам нататък всеки си подрежда приоритетите и преценява сам за себе си колко усилия ще полага и дали въобще ще полага. Това казвам и на родителски срещи, но там нямам възможност и време да дискутирам обширно всичко това, за което говоря тук. Повечето от вас са родители. Ще ми е наистина интересно и полезно за мен самия да разбера вашето мнение. Извинявам се за дългия пост, но не виждам как би могъл да стане по-кратък, предвид всичко, което искам да кажа. Ако от всичко до момнта сте се объркали какво всъщност питам, въпросът е следния: Бихте ли допуснали детето ви да бъде притискано, но все пак да бъде идеално подготвено, със солидни знания по някакъв предмет, дори и това да става заради страх и чрез осъществяване на психически натиск?
Съзнавам, че това, което пиша не е много колегиално, затова и не уточнявам нито името, нито предмета, но точната дума за всичко това е „гавра”. Гавра, но учениците са винаги идеално подготвени, знаещи, с написани домашни, с една дума подготвени са безкомпромисно по предмета. Ще се опитам да опиша каква е атмосферата в моя час. Аз може би съм нещо като пълен антипод на колежката, макар и не на 100%. За мен не е необходимо да ме посрещат строени като за вечерна проверка, дори не е необходимо да стават, не държа на това и те го знаят. Достатъчно е просто да са подготвени за часа с учебници и тетрадка и при влизането ми да преустановят дейностите от междучасието. Разрешавам да се стои с шапка в час, разрешавам и дъвка, ако се прави дискретно и безшумно, без дори да се забелязва, така че да не пречи на никого. Всеки си отговаря за собствения предмет. За мен комфортът на учениците в час е преди моя личен комфорт. Не може да не се интересуваш как се чувстват хората, с които работиш по цял ден, да не им познаваш имената и те да са просто № еди кой си. Реално ние прекарваме повече време с учениците си в час, отколкото с колегите си в учителската стая. Знам, че за някои колеги не е така. Тази година работя паралелно в две училища, в едното – на пълен щат, в другото – като лектор. Учениците са различни на двете места, но честно казано, без изобщо да подхождам от позицията на силата, успявам да организирам всички за работа и да намеря общ език с всички, дори и с тези, от които някои колеги се оплакват, че са „нетърпими”. За малкото години, в които упражнявам тази професия, си извадих един много полезен извод – докато сме си все още непознати, учениците винаги се опитват да пробват докъде могат да стигнат в свободата си, и ако може – тази свобода да прерасне в анархия. От този срещу тях зависи оттам нататък дали това изобщо ще се случи и как ще се развият нещата. Според мен е напълно възможно работния процес да е пълноценен и да протича гладко, без преподавателя да си осигурява внимание и уважение (ако това изобщо може да се нарече уважение), посредством страха. Ако сте имали търпението да изчетете всичко това, въпросът ми е: Бихте ли били съгласни и в мир със себе си към детето ви да се отнасят по гореописания начин, но имайки предвид, че то ще е винаги подготвено и винаги знаещо? При мен, не всеки винаги е подготвен и съответно си носи последиците за това. При колежката, която споменах, това по никакъв начин не се случва. Дори по нейния предмет, въпреки че не е обвързан с профила на училището, учениците учат и знаят най-много. Моят предмет е чужд език, а той, за да се усвои дори и на някакво посредствено ниво, не може да се изучава насила. Мое мнение. Всяка година това са първите ми думи, когато се запознавам с учениците си. Казвам им, че владеенето на един език, независимо какъв, може само да е от плюс, никога от минус, че език не се учи насила и един ден самите те ще започнат да дават пари да учат чужди езици, вместо да положат необходимото да го научат безплатно в училище. Работя с големи хора, не с малки деца, оттам нататък всеки си подрежда приоритетите и преценява сам за себе си колко усилия ще полага и дали въобще ще полага. Това казвам и на родителски срещи, но там нямам възможност и време да дискутирам обширно всичко това, за което говоря тук. Повечето от вас са родители. Ще ми е наистина интересно и полезно за мен самия да разбера вашето мнение. Извинявам се за дългия пост, но не виждам как би могъл да стане по-кратък, предвид всичко, което искам да кажа. Ако от всичко до момнта сте се объркали какво всъщност питам, въпросът е следния: Бихте ли допуснали детето ви да бъде притискано, но все пак да бъде идеално подготвено, със солидни знания по някакъв предмет, дори и това да става заради страх и чрез осъществяване на психически натиск?
Бих искала да знаех коя е и да й се обадя, за да я поздравя за постигнатите резултати. 
