Та? има ли според вас такова понятие във взаимоотношениятя между хората, между съпруг и съпруга? Аз напълно съзнавам, че в развитието на темата ще бъда запитана от кактолкова се оплаквам, но истината е, че направо не мога да дишам.Толкова подтисната се чуствам!
И като се усетя че се оплаквам, се чуствам и още по-смазано от какво пък толкова наистина след като на пръв поглед имам чудесно семейство!? Защо тогава в мен се е натрупал страх, раздразнителност и то до такава степен че ето ме- споделям във форум и търся как да се преборя с това усещане и да върна жизнерадостноста в къщи и в себе си.
Накратко -нормално семейство!
С две деца.С много приятели, заобиколени сме от хора които много ни се радват.Нямаме официален брак, но ето че 10 години се търкулнаха, от които последната 1 и половина започва все по тежка да ми става. 
Никога не сме се карали.Умеем да говорим.Грешка- умеехме да говорим пълноценно.Напоследък вирее едно раздразнение. Но не това е в основата.
Таткото е прекрасен, убедена съм че разказано накратко повечето хора ще се зачудят и ще ме успокоят, че какво повече се иска.
Работи, натоварено му е, но пък изкарва много добра заплата.Аз също работя- което е проблем за него.Не иска да работя. И от тук започват разминаванията.Имаме две деца на 9 и 12 г. Той не че не иска да работя- аз щом съм се кефела нека си работя защото той разбира че не мога да стоя вкъщи затворена, ама моя кеф да ставал на гърба на децата и на цялото семейство било прекалено. В общи линии "диктатроската" нишка идва от там, че неусетно се налага и аз се улавям че мисля повече за неговия комфорт, отколкото за този на децата например.Натрупала съм старх да не "дразним" ако го занимаваме след работа.Неусетно от ужасно комуникативен човек се улавям че съм преминала в комуникатвен човек съобразяващ с него.Не мога да отрека всички неща които прави за мен.Не мога да отрека че промени навиците и разбиранията си заради мен, но смятам че това не е заради мен, а се случва неизбежно когато хората са заедно.Казвам го не като огромна похвала или критика, а за да разберете, че отчитам и нещата които би трябвало да са ми в плюс. Тоест не искам да залитам в посока на мрънкане и оплакване, а да нвзляза в дискусия която надявам се да ми е от полза, за да не премина в "съквартирантското" общуване със съпруга ми.На мен така не ми се живее. 
Той се грижи и си изпълнява нещата, аз се грижа и благодарно си му изпълнявам нещата и като няма караници, айде всичко е наред и живота да си върви. За мен това е да "дишаш мъртъв"
Понеже таткото работи и се грижи за нас, осигурява ни добъбр стандрат, аз се чуствам виновна да се оплача, но ето правя го.
Работи. Много- е като кажа много- ми нормално работно време. Изкарва добри пари, но виждам че психиката му сдава багажа. Казвам му - напусни! Махни се, смени я тази работа...Не, не можело пък и да я сменил- той радикално не искал да работи!Давам предложения, не, отхяърлят се, как съм си я представяла тази работа. Мога с две и двеста.Говорим си, казвам му че за мен душевния комфорт е по-важен, освен това се знам че без пари няма да останем.Знам си че винаги има изход, но след като така пагубно започва вече натрупаната умора да му влияе, по-добре да бъде дързък и да направи някаква радикална промяна!
Къде е проблема според мен.
Според мен 10 години брак си казаха думата.Ние се събрахме много млади.Аз бях разведена с детенце, връзката ни бързо се завъртя, бързо се появи второто ни детенце!Семесйтво за чудо и приказ.И двата пораснахме заедно, с много се справихме, заобиколени сме от хора, винаги сме били (пу пу) задружни, говорещи обичащи се.
Е да де! Ама на фона всичко което казах разбира се има камъчета които не сме позволявали да обърнат каруцата. И ето че дойде момента в който намен тези камъчета ми се струват канари и започва да ми става трудно да дишам.
Мисля че от особенно значение е и факта че децата поотраснаха и него като че ли започва да го удря кризата на срената възраст. Младоста започва да му липсва. Наваксва с музика, с желание за купон. Недовоелн е от живота.Не му е подредено, не му е изчистено, не е доволен......Преди няколко дни ме смаза с безкрайно тежка обида че бил нещастен.Ей такива очи ококорих- и какво казвам правим толкова време заедно, то има решение. Ми обичал ме, това било! викам ми то и аз те обичам, ма ако някой ще е нешастен цял живот не е ли по-добре да се обичаме от разстояние!?
изобщооооооооо. Да, последва извинение, но няколко дни след това всичко по-старому-апатия от живота.Никога никаква домакинска работа не е захващал. С децата уж помага.
Уфффффффф, ни така ни иначе, каквото и да кажа, веднага има и какво да добавя и от другата светлина.
изобщо струва ми се грозно, че се оплаквам.
Но е факт, че загубих лекотата!
да поговорим тук, а? има ли някой който схваща за какво говоря без да съм изпаднала в подробни дребни примери, които между другото е грозно а се изреждат но най-добре биха описали картниката!?
И като се усетя че се оплаквам, се чуствам и още по-смазано от какво пък толкова наистина след като на пръв поглед имам чудесно семейство!? Защо тогава в мен се е натрупал страх, раздразнителност и то до такава степен че ето ме- споделям във форум и търся как да се преборя с това усещане и да върна жизнерадостноста в къщи и в себе си.
Накратко -нормално семейство!
С две деца.С много приятели, заобиколени сме от хора които много ни се радват.Нямаме официален брак, но ето че 10 години се търкулнаха, от които последната 1 и половина започва все по тежка да ми става. Никога не сме се карали.Умеем да говорим.Грешка- умеехме да говорим пълноценно.Напоследък вирее едно раздразнение. Но не това е в основата.Таткото е прекрасен, убедена съм че разказано накратко повечето хора ще се зачудят и ще ме успокоят, че какво повече се иска.
Работи, натоварено му е, но пък изкарва много добра заплата.Аз също работя- което е проблем за него.Не иска да работя. И от тук започват разминаванията.Имаме две деца на 9 и 12 г. Той не че не иска да работя- аз щом съм се кефела нека си работя защото той разбира че не мога да стоя вкъщи затворена, ама моя кеф да ставал на гърба на децата и на цялото семейство било прекалено. В общи линии "диктатроската" нишка идва от там, че неусетно се налага и аз се улавям че мисля повече за неговия комфорт, отколкото за този на децата например.Натрупала съм старх да не "дразним" ако го занимаваме след работа.Неусетно от ужасно комуникативен човек се улавям че съм преминала в комуникатвен човек съобразяващ с него.Не мога да отрека всички неща които прави за мен.Не мога да отрека че промени навиците и разбиранията си заради мен, но смятам че това не е заради мен, а се случва неизбежно когато хората са заедно.Казвам го не като огромна похвала или критика, а за да разберете, че отчитам и нещата които би трябвало да са ми в плюс. Тоест не искам да залитам в посока на мрънкане и оплакване, а да нвзляза в дискусия която надявам се да ми е от полза, за да не премина в "съквартирантското" общуване със съпруга ми.На мен така не ми се живее. Той се грижи и си изпълнява нещата, аз се грижа и благодарно си му изпълнявам нещата и като няма караници, айде всичко е наред и живота да си върви. За мен това е да "дишаш мъртъв"Понеже таткото работи и се грижи за нас, осигурява ни добъбр стандрат, аз се чуствам виновна да се оплача, но ето правя го.
Работи. Много- е като кажа много- ми нормално работно време. Изкарва добри пари, но виждам че психиката му сдава багажа. Казвам му - напусни! Махни се, смени я тази работа...Не, не можело пък и да я сменил- той радикално не искал да работи!Давам предложения, не, отхяърлят се, как съм си я представяла тази работа. Мога с две и двеста.Говорим си, казвам му че за мен душевния комфорт е по-важен, освен това се знам че без пари няма да останем.Знам си че винаги има изход, но след като така пагубно започва вече натрупаната умора да му влияе, по-добре да бъде дързък и да направи някаква радикална промяна!
Къде е проблема според мен.
Според мен 10 години брак си казаха думата.Ние се събрахме много млади.Аз бях разведена с детенце, връзката ни бързо се завъртя, бързо се появи второто ни детенце!Семесйтво за чудо и приказ.И двата пораснахме заедно, с много се справихме, заобиколени сме от хора, винаги сме били (пу пу) задружни, говорещи обичащи се.Е да де! Ама на фона всичко което казах разбира се има камъчета които не сме позволявали да обърнат каруцата. И ето че дойде момента в който намен тези камъчета ми се струват канари и започва да ми става трудно да дишам.
Мисля че от особенно значение е и факта че децата поотраснаха и него като че ли започва да го удря кризата на срената възраст. Младоста започва да му липсва. Наваксва с музика, с желание за купон. Недовоелн е от живота.Не му е подредено, не му е изчистено, не е доволен......Преди няколко дни ме смаза с безкрайно тежка обида че бил нещастен.Ей такива очи ококорих- и какво казвам правим толкова време заедно, то има решение. Ми обичал ме, това било! викам ми то и аз те обичам, ма ако някой ще е нешастен цял живот не е ли по-добре да се обичаме от разстояние!?
изобщооооооооо. Да, последва извинение, но няколко дни след това всичко по-старому-апатия от живота.Никога никаква домакинска работа не е захващал. С децата уж помага.
Уфффффффф, ни така ни иначе, каквото и да кажа, веднага има и какво да добавя и от другата светлина.
изобщо струва ми се грозно, че се оплаквам.
Но е факт, че загубих лекотата!
да поговорим тук, а? има ли някой който схваща за какво говоря без да съм изпаднала в подробни дребни примери, които между другото е грозно а се изреждат но най-добре биха описали картниката!?
:
