Невъзможните хора в живота ни

Приеми, че в момента си тренираш реакциите(като се насилваш). Когато ги отработиш достатъчно, ще ти идва отвътре и ще ти е леко.

Пиша от солидарност, защото аз съм същата и в по-нормални ситуации - обаждат се чувството за справедливост и импулсивността, като цяло съм и темперамент, който по начало изживява всичко по-дълбоко, отколкото трябва, дълбая - като не разбирам нечие поведение, ми се отключва комплекс, че съм извънземно и още повече забивам. От всички получавам същите съвети re: фокусирането, ама ми е трудно, една торба пари ще дам на този, който ми обясни как точно става номерът. 😅 Също не съм дебелокожа и много ми влияят среда, сън, храна, усещам се, че ставам по-рязка и груба, не ми отива.

Характер, темперамент, съдба.

*Алис* обаче ми дава надежда. 💞 И е права, вече и аз забелязвам, че другите хора са не по-малко наблюдателни, просто не им се занимава да размахват шпаги.

Сега като се замислих така е. Аз отделих доста енергия да отговарям на колежка по нейния начин и да я разкривам, че е невъзможна. Около 5-6 пъти в рамките на месец и отговарях на провокациите за да я поставя на мястото и и да не се занимава с мен. Да, в момента не ми говори, не ме забърква в интриги, но ми падна имунната система и се разболях, не успях да се стабилизирам около 2 седмици, всичко ме болеше и се влачех болна. Явно всяко внимание, което им отделяме ни се отразява, за това трябва да работим върху собствените си възприятия. Но и мен като ме хване чувството за справедливост и не мога да се сдържам. Тя не засяга само мен, постоянно кълве някой, но аз бях тази, която и отговори. Ядосвах се , че колегите мълчат, но може би те реагираха по-адекватно от мен.

За съжаление, те се хранят точно от това - провокират чувството на справедливост, измъкват реакция и накрая го играят жертва на вашата реакция.

Rockstar, напълно съм съгласна. Провокирайки нашата реакция, те разиграват театъра, в който са най-добри. Убедих се, че когато аз реагирам, излизам ненормална и виновна. Това не убеждава околните в моята правота, те сами трябва да изпитат и преценят, когато има дойде до главата. Изводите за мен - не убеждавай никого в нищо, не се бори с вятърни мелници, не дълбай и не предполагай. Аз съм си аз, всеки следва собствения си път в живота. Съзнавам всичко напълно ясно, трудно е винаги да съм "над нещата", но отварям широко очи и търся светлинката, която ме води напред

Какво ви кара да губите "битката", когато я губите? В смисъл само изнервяне ли е? При мен е някаква дълбока убеденост, насадена вероятно от детството, че "може би човекът е прав". Дори и някои да ми казват, че не е, дори да знам нещата на теория.
Тоест за мен битката не е "трудна", тя е ненужна, неправилна. Тогава вече не знам какво може да се направи...
Под битка имам предвид да обявя (приема) думите на невъзможния за неправилни и оттам да не позволявам да ми влияят.

С невъзможни битка няма нужда да се води. Трябва просто да бъдат игнорирани. Пък да се опитва човек да отваря очите на другите, изобщо няма смисъл. Казвам го като човек с много силно развито чувство за справедливост, силна интуиция и голяма уста, която не се страхувам да отварям. С годините се научих, че трябва и мога да "спасявам" само себе си. Особено пък, на работа. Практиката показва, че 99% от хората не заслужават да се застъпиш за тях. Това ти носи само негативи. Ами не, благодаря! За мен никой не мисли и мен никой не защитава, даже напротив, ако се наложи и ще ми забият ножа в гърба.
Може и да звучи коравосърдечно, но невъзможните е важно ти да ги разпознаеш и избягваш максимално, другите - да се спасяват. Ай няма нужда да спасяваме света все. Не е лесно да ги игнорираш винаги, особено ако си насочат вниманието към теб. Но като надушат, че не могат да ти влияят, обичайно те оставят на мира.
Кетчър, отдавна те чета и често виждам в теб себе си като малко по-млада. Не че сега съм възрастна, скоро ще стана на 42. Но понеже съм играла в много  филми в различни компании в професионален план, а сюжетът все един същ, вече се научих да си пускам капаците и да ги оставям да пасат. Рядко някой ме изкарва от равновесие, но тогава пък си реквам каквото имам и хич не ми пука кой какво щял да си помисли. През повечето време ясно показвам, че на маймуна не позволявам да ме правят и хората си знаят какво могат да очакват от мен. Дори установих, че повечето ги е страх от мен и гледат да не ме закачат. Чудесно ме устройва! Хич не ми дреме дали ще ме изолират. Даже в повечето случаи сама се изолирам от конкретни хора, групички и мероприятия. И най-важното, не очаквам от никого нищо. Всъщност, очаквам, да се издънят и да ме разочароват, та всъщност съм с едно наум. И нямам драма с това.
Обаче, аз силно разграничавам работата с личния живот. Имам си достатъчно верни и близки приятели, с които да общувам, стабилно семейство, лични интереси и хобита. На работа ходя, за да правя пари, върша си работата винаги съвестно и качествено и толкоз. Колегите са колеги, не приятели. Ако се случи да се сприятеля с някого, чудесно. Имам и такива. Но ако не, няма драма. Не са ми важни. Вмятам само, че работя в среда с ужасно много интриги, долни номера, токсични хора.

Абсолютно. Но аз съм в правото си да им тегля майните, след като съобразяването с нея и слушкането е за моя сметка. Иначе не е честно- мълчиш си, не се конфронтираш, поставяш даден човек в тъпа ситуация, но после тоя човек се очкава, понеже "оная си е такава" да плесне с ръце и да отвори обятия и да си общува нормално с теб. Демек и вълкът сит, и агнето цяло. Е няма как - реално в случая дори тя не е виновна, като се замисля.
Не може едни да са слушане и съобразяване, а други за изслушване, тегоби и услуги. Тия неща следва да са на едно място. Явно не мога да съм добра и да го хвърля в морето. Мисля и, че е надценено.

Ето произволен пример, не се е случвал, просто не искам да давам конкретики. Не закъсняваш за уговорки, невъзможният винаги закъснява, прекратява резервации в последния момент навръх празници, ти изнамираш с познати къде да отидете в последния момент. Обижда хората, подиграва се. Ти ги подкрепяш и успокояваш, целенасочено те търсят, не им се вреш, оплакват ти се от него. Идва коледа и подаряват подарък само на невъзможния, на теб- не.
Малко пресилен е примерът, но аз не се сещам за човек, който да не се подразни и да продължи да прави "добро", за да се чувства добър. Нали отношенията между хората почиват на взаимност. Който се съобразява с мен, приоритизира ме, показва лоялност- получава усмивки, разбиране и доброта. Който ме "предава", за да угоди на невъзможния, другия път като умре някой - да се обади на невъзможния. Може и аз да съм лоша и пресметлива, не знам.

Имах предвид битката със себе си да не вярвам на думи при манипулация.

Видях, че и други хора са писали. Много ми е полезно и интересно да прочета за метаморфозата от един начин на мислене до друг, тъй като на теория смятам, че сме (повечето в темата) ги превъртяли нарцисите. Казват, че осъзнаването е най- важната стъпка, но аз съм зациклила на нея от години.

Лили, интересен въпрос задаваш. Поне знаеш от къде идва.  Трябва да работиш в тази насока - не самите думи, а вътрешно усещане, че те са повредени и няма как да са прави за начина, по който виждат света.
При мен също не е изнервяне. Колкото и да не ми се иска да го призная, аз съм много чувствителна по дадени теми и влизам в положение наистина с искрено съчувствие, но за други неща не съм толкова бяла. Властна съм, обичам да се налагам и да се съобразяват с мен. Аз също се съобразявам, когато видя отсреща това. Всичките ми съприкосновения с нарцистични, когато е било в група, са с една фабула. Надушвам ги бързо, не обичам да им ходя по свирката, те ме таргетират, не смеят да ми кажат нещо грубо, защото си чиня парите и започват да ми "взимат" хората, на които разчитам, с които се разбирам, приятели чак не бих казала, но да ги придърпват. В един момент се стига до борба за надмощие и неприязън към тези, които са се поддали.

Описани сухо, вътрешно си изживявам нещата, като се случат по този начин.

Кетчър, разбирам за какво говориш. Но това значи само едно, придърпаните не са си заслужавали изначално. В друга ситуация са щели рано или късно да те разочароват. Хората са по правило егоисти и си гледат собствения интерес. И това в здравословни граници е нормално. Нашето не е, да гледаме все да помогнем, когато има несправедливост, да се намесим, да защитим. И рядко някой вярва, че го правим наистина безкористно и в името на справедливостта, истината и т.н. Смятат, че също като тях, го правим за някаква имагинерна изгода. Така се поставяме в позиция да бъдем жертва на разни токсични хора. Установила съм го по трудния начин.
Относно метаморфозата към друг начин на мислене. Не е друг. Мисленето си е същото, но действията не са. Поне при мен. Просто се научих да поставям себе си на първо място и да си избирам битките. Няма вселенска справедливост и не може да бъде постигната. Не всеки си получава заслуженото, рядко има възмездие. Това са трудните уроци за научаване и реалността за приемане. Тази непримиримост, която хора като теб и мен притежаваме трябва да бъде малко смекчена, опитомена, канализирана. Само така можем да се научим да избягваме и да се справяме с неприятни, токсични, невъзможни хора. Не казвам, че е лесно, но не е невъзможно. И аз не винаги успявам да си седя на з*дника, когато всъщност ми се иска да избълвам какво мисля, но вече в едно 90% от случаите успявам. Може би се и изморих, и обезверих да се боря с вятърните мелници. Но за някои неща сякаш прогледнах и осъзнах, че независимо дали ми се иска, дали е редно, нормално, справедливо, просто са такива, каквито са и аз не мога да ги променя. И най-вече, никой не го очаква от мен. Та спрях и аз да го очаквам от себе си. И съм в мир с вътрешното си аз, когато си замълча. А преди не бях, все ме гризеше. Смятах, че си плюя на достойнството, ако премълча. Обаче най-накрая осъзнах, че достойнство е и да се самосъхраниш и да знаеш кога да спреш, кога няма смисъл да реагираш. Да си действаш мирно и тихо по твоя си път, докато отровните се занимават с другиго.

П.П. Между другото, никога не съм се замисляла дали някой сбъркан е прав, а аз не съм нещо добре. Смятам, че съм здраво стъпила не земята и имам отличен ориентир за правилно и грешно, що се касае за моралните и етични норми. Никой не е успявал да ме разколебае до момента, нито да ме обърка.

При вменяване на чувство за вина - този въпрос винаги ме гложди. Нормално ли е?

При мен го преодолях с много внимание към себе си, четене, гледане на клипове по темата, работа с терапевт.
Сега вече много ясно виждам - това е манипулация. Ама с червено ми свети! Е, понякога се поддавам уж, на игра, когато е някой симпатичен мъж... Но около час след разговора си давам ясна сметка кое какво е.

Аз пък на момента реагирам и изглеждам все едно грам не ми влияе, час по-късно вече чувството за вина ме е превзело напълно.

Кеч, sixsens е описала нещата много точно, подкрепям всяка нейна дума.
Една преподавателка в университета ни беше споменала мимиходом, че "Справедливост" е само дума в тълковния речник.
Така като се замисля, това е много хлъзгаво понятие. Всеки си има негова представа за справедливост и смята, че тя е най-правилна.
Аз справедливост не търся. Да не ми нарушават човешките права и  душевния комфорт ми е напълно достатъчно.

Искам да обърна внимание и на друго. Понякога, опитите да разобличиш невъзможния имат обратен ефект. Излиза сякаш искаш да изпъкнеш, като принизиш него. Затова човек трябва да се фоуксира само и единствено върху себе си, а не да "отваря" очите на другите. Те в повечето случаи няма да видят нещата по същия начин, а много често им изнася и да не виждат нищо.