Вече е НОЕМВРИ, време стана да се гушна най-накрая в мама!

12 ноември, понеделник. Натоварена сутрин- трябва да се ходи на поредните изследвания, ще се прави консултация с хематолог за прословутата ми анемия- в крайна сметка, желязодефицитна ли е, аджеба, или пък нещо друго- таласемия, например...  Отиваме с мъжа ми до поредната лаборатория, взимат ми кръв. След това отидохме до една банка, за да приключи той мъчителните си взаимоотношения с нея.  Помислих си, че ще се прибираме, но не- мъжът ми реши, че трябва да купим за мен нещо специално за изписването- да съм се почувствала специална.  Свършихме и тази работа, прибрахме се на обяд, полегнах уморена да почина. В 13:10 го чувам в просъница, че излиза за работа. Тази вечер имаше и нощно дежурство, бях извикала приятелка да спи у нас... Събуждам се, пишка ми се неудържимо. Поглеждам часовника- 13:40ч. Ставам с усилие и леко се изпускам (или поне така си помислих). "-Боже, толкова ми се пишка, че не мога да се удържа, срам!"  Свърших си работата и нищо. Разхождам се из нас, прибирам туй- онуй разхвърляно... И, о, чудо, "нещо" се изля от мен, абсолютно неконтролируемо. Нещо бистро, без мирис, нещо като... околоплодни води?  "-Не, не е възможно! Още е рано, 28 ноември е далече, а само преди седмица нямаше ама абсолютно никакви индикации за скорошно раждане, ама н-и-щ-и-ч-к-о! ТЯ ще си дочака термина, знам си аз... сигурно ще съм последната родила от ноемврийките в бг-мама!  Ето пак, ново изтичане- бистро, неконтролируемо... Започвам да се въртя в кръг и да се чудя какво трябваше да правя. А, да! Ако ми изтекат водите, да си грабвам багажа и право при нея, така ми беше казала докторката! Я, да се обадим първо на таткото!  "- Ало?" "- Ъъ, мило, аз таковата...май ми изтекоха водите". Няколко секунди мълчание... "- Ама, сериозно ли?" "- Ами да, няма какво друго да е." "- Обади ли се на Луизова? " "- Не още, мислех първо да си взема душ"....  "-Ама какъв душ, обади й се и отивай ВЕДНАГА при нея!" Обадих й се, на докторката, не я впечатлих особено- сигурно й се случваше за 10-хиляден път в 69-годишния й живот. Каза, че ме чака... Все пак си взех душ! Но не се сетих в този момент да се опитам да се обръсна... За болницата имах приготвени само 2 нощници и едни кроксове. Нахвърлях още някакви неща в една торба, извиках си такси и хайде към Павлово, към кабинета й. Шофьорът беше готин и разговорлив, попита ме кога ще раждам и като му казах- ами май днес, не се шашна. Разказа ми за ражданията на жена си, ободри ме, пожела ми успех. Влизам в кабинета- докторката вече ми готви документите, пише ли, пише някакви листа... точна, както винаги! Направихме 30-минутен запис на тоновете- чудесни, провери разкритието (ей, Богу, така и не свикнах с това „нахлуване” в най-личното ми пространство, изтърпях какво ли не без да гъкна, но отвращението от проверяването на разкритието така и не преодолях и не мисля, че някога ще преодолея. Въпросът е психологически, предполагам)- 2см. Имаме начална родова дейност, ще тръгваме към болницата! Казах на мъжа ми, който стоеше на stand by в кабинета си, но междувременно беше уредил колега да му вземе нощната смяна. Викаме такси, докторката дава указания на шофьора кой е най- краткия маршрут до „Тина Киркова”, той я изслушва със снизхождение... В таксито се сещам, че приятелка щеше да идва да спи у нас, звъня й: „-Т., не идвай довечера- аз съм на път към болницата. Не разпространявай на останалите, моля те. „
Пристигаме, отиваме в приемния кабинет. Там докторката започва ново попълване на разни документи, аз си обличам нощницата и джапанките. Акушерката там е готина, започва да ме „подготвя”. Малко бръснене (слава Богу), клизма (не се оказа нещо особено, а аз така се притеснявах от тази процедура. Мина безпроблемно и безболезнено). Дадоха и на мен да попълвам разни документи, май беше информирано съгласие. Дойде още една докторка с бременната си, щяха да правят спешно секцио. Стана бая тясно и в без това тясната стаичка. Започнах да пиша бързо и грозно, за да излезем по- скоро от там. В това време мъжът ми дойде, зачака пред приемния. Казах, че ще искам ВИП зала, че таткото ще присъства. Д-р Луизова се опита малко да ме разубеди за ВИП залата, не си заслужавало, общите зали били ремонтирани наскоро. Не я послушахме. Разбира се, впоследствие се оказа права, но, нали щяхме да сме си само тримата... Следваше задължителния преглед на ултразвук, снимка на бебето- направи я един дежурен млад лекар. Докато я правеше, влезе и прочутият в „Тина Киркова”, д-р Киров. „- Това на Биса ли е? (Луизова, б.а.). Да, на Биса съм , що? Не че го изрекох на глас, той не попита с лошо. Познават се, разбира се- работили някога, някъде си заедно. Засякоха се на вратата, той направи предположение за евентуалното тегло на бебето, тя каза, че ще е повече. Заформи се професионален „бас”, хаха! Впоследствие, докторката ми се оказа правата. Споменах ли, че и тя е Скорпион?
Поседнах на едно легло в коридора пред общите родилни зали, чакахме да изчистят ВИП-а. Нямаше раждания точно в този момент, че да се стресна. Една мама лежеше на легло в коридора- изтощена до краен предел, но щастлива. Ето ни в т.нар. ВИП зала. Не е ремонтирана, върнахме се в 80-те с белите плочки до половината стена и блажната боя нагоре. Майната му, нали сме си сами. Полегнах на леглото, отново започнахме запис на тонове. Започнахме да се шегуваме и да иронизираме „техниката” във ВИП залата, апаратът, който не отчиташе добре контракциите ми, коланите... По- късно Луизова тръгна из болницата да дири друг апарат. Беше около 18ч, близо 5 часа след изтичането на водите. Тонове на бебето- чудесни, контракции- почти нулеви. Докторката ми каза, че като не правим запис, мога да си правя каквото си искам- да лежа, да се разхождам, да клеча- каквото тялото ми подсказва. Така и направих. Започна се „голямото чакане”. Часовете минаваха, а нищо съществено не се случваше. Главичката на бебето- високо, разкритие- 3см. Контракции- неритмични. Ту се засилваха, ту отслабваха. Ту зачестяваха, ту се разреждаха. При някои особено силни такива, си намерих „моята поза”- клекнала, хванала с две ръце рамката на леглото, вдишвам и издишвам, вдишвам и издишвам... Определено помагаше! Но, продължавахме да сме доникъде, не се случваше нищо съществено. Тримата си говорехме, между контракциите аз се унасях за по няколко минутки: „- Това е хубаво, Юлианче. Почивай, колкото можеш.” И така с часове. Докторката каза, че нямало да ми пуска окситоцин- имала си своите причини. Чудесно, нали се надявах на минимум външна намеса, без упойка... Мъжът ми поспа половин час в коридора. Беше супер тихо, сякаш бяхме сами не само на етажа, но и в цялата болница. Но раждането не вървеше. Тоновете продължаваха да са добри, но д-р Луизова се раздвижи. Не ми каза, но е започнала да се готви- за всеки случай. Обадила се на д-р Григорова, една от шефките там- знаете я, една червенокоса жена, все тя се изказва в медиите, стане ли въпрос за тяхната болница. Обсъждали са ситуацията. Поръчала е кръв, изследвания. Не знам по кое време през нощта дойде до мен и ми каза: „- Усещаш ли накъде вървят нещата? Теоретично има още шанс да се случи нормално раждане, ще изчакаме още, но искам да съм подготвена. Дежурната акушерка идваше от време на време- много беше готина, казваше се Невелина. Сложи ми абокати и на двете ръце, започнаха пробите за непоносимост към антибиотици... Изникна проблем и с картончето, на което пишеше кръвната ми група, дадено ми от лабораторията- не били регистрирани ли, не знам какво...абе, не вършело работа. Взеха ми кръв за потвърждение и от тяхната лаборатория. Останахме сами с мъжа ми. Разочарование ли виждам в очите, в изражението му? Стана ми мъчно... Не, не е разочарование- притеснение е. Миличкият... Казах му: „- Съжалявам”... „- Ти луда ли си, за какво съжаляваш? Какво си виновна ти?” Въпреки всичко ми е тъжно и поплаквам тихо за няколко минути. Време е. Невелина идва с количката, ще ме свалят в операционната. Часът е около 5 сутринта. Вече съм толкова изтощена, че едва сядам в нея. Отиваме в операционната, там екипа вече се готви- д-р Луизова, д-р Григорова, която ще е втори опериращ, дежурният анестезиолог, друга дежурна акушерка... Анестезиологът ме пита за алергии. Нищо, за което да знам. Лягам, той и акушерката ми дават указания как да се свия максимално, за да ми постави упойката. Усещам леко боцване, нищо особено... добър е! Сигурно не минаха и 5 минути и бях абсолютно безчувствена от кръста надолу. И от кръста нагоре, ако питате мен. Боже, как ми се спеше! Бях в някакъв полутранс, акушерката искаше да си говорим, но аз нямах сили. Унасях се. Чувах някакви откъслечни думи, но бях далеч, далеч... „-Юлианче, как си?”- пита ме д-р Григорова. „- Лошо ми е”- казвам. Наистина взе да ми става лошо, както когато трябва да лежиш по гръб половин час за запис на тонове, но на теб ти призлява. Чувам д-р Луизова: „- Да, тя получава (не-знам-си какъв) синдром”. Дават ми да вдишам малко кислород и се чувствам значително по- добре. Пак се унасям. Чувам акушерката да ме вика: „- Виж, виж какво ти показвам!” Бебето! 5:35ч. сутринта, 3.550кг, 51см. Боже, колко коса, знаех си! Ще се роди като мен, с много коса... Целунах я и я отнесоха. „-Изплака ли?”- изведнъж се сетих да питам. „-Да, веднага изплака.” „- Защото не я чух”... Естествено, нали не съм в час, пропуснах и първия плач на детето си  Те си продължиха с работата, а аз, познайте- пак в полутранс. Следващото, което помня, е д-р Луизова до мен, държи ме за ръката и ми говори нещо. „- Луиза”- изстрелях. „- Ще се казва Луиза”. „- Наистина ли?- пита ме, ухилена до уши (не само, че тя е Луизова,не само, че баща й се е казвал Луиз, а и дъщеря й е Луиза). „-Да. Точица, от книгата на Ерих Кестнер- тя се казва Луиза, всъщност. Но, баща й я нарича така само, когато й е много ядосан.” Групов смях в операционната. „-А къде е таткото?”- питам. „- Оо, той си грабна дъщерята и отиде нанякъде”. Хаххаха!
Вече съм в коридора, завита, чакаме малко преди да ме преместят в реанимация. На мен умът ми все повече се прояснява, в час съм! Мъжът ми е до мен, докторката също. Говорим си нещо, щастливи сме и изпитваме облекчение. Той вече е прозвънял на най- важните хора и е разпространил новината. Още няколко минутки време с тях и ще съм в т.нар. реанимация- стая с 4 легла, където ще прекарам един ден само в лежане и пиене на вода. Там не се допуска никой външен. Добре, че ми донесоха телефона, зарядното и дамската чанта- имам мобилен интернет, не съм откъсната от света! Започнаха телефонните обаждания, смс-ите, честитките. Щастие... А този ден, 13 ноември бе толкова прекрасен, слънчев, че възкликнах пред другите в стаята: „-Какъв хубав ден са си избрали нашите дечица да се появят на бял свят!” Тогава се сетих- да й проверя асцендента! О, изненада- троен Скорпион! Зодия, асцендент и Луна в Скорпион. Оле-мале, жална ни майка, хаха! Звъннах на мъжа ми, закусваха навън с докторката. Милите, не бяха спали повече от 24 часа! Обичам ги... Казах му какво сме си родили, а той: „- Леле, предавам се пред нея! Аз съм тотално запленен!” 
Добре дошла на този свят, Луиза!