Приказки за осиновени и осиновители

Chandra_Den,
Разбира се, че се налага да се опитвам да разбирам какво изпитвате - и аз имам желание да го направя не просто защото се налага. Предполагам, грешката ми е в това, че допускам вълнението да ме завладее. Съвсем сигурно е, че ще можете да ме засечете на всяко едно мое изречение - особено след първите отзвуци в този форум.
Аз не съм автор с много авторски изяви - не знам как да подходя в такива случаи и подхождам, както правя и в ежедневието си. Първите отговори искрено ме натъжиха, предполагам съм се държала и защитно, нещо, което много се опитвах да избегна, но явно без успех.
Разбирате ли, книгата ми струваше много. Искаше се смелост да я напиша, а още по-голяма смелост да я изпратя в издателство, като се има предвид, че нито съм осиновена, нито съм осиновител. И само като си помисля, че сега трябва да събирам и смелост да я представям... и на моменти ми се иска да не бях тръгвала по този път. Не обичам публичните изяви, макар че профилът ми ще ви каже друго.
Обикновено ме боли корем преди това, а след това мога единствено да спа. Не умея да защитавам нещата си - и вие ще го видите в най-скоро време.
Отново искам да ви уверя, че намеренията ми са най-добросърдечни и дори не мога да обясня защо. Може би трябва да мине време за тази равносметка.
Относно "неповикан"  - искам да се отгранича от това, което е написано за книгата и това, което самата аз съм написала. Права сте, че думата "неповикан" причинява болка...
Иначе относно убиеца, можем да поспорим. Мога да дам следния пример. В "Ана Каренина" Толстой описва в рамките на 1-2 страниците раждането на момиченцето на Ана Каренина.
Когато четох книгата, си казах: "Хайде бе! Мъж ще ми описва раждане, пък бил той и световноизвестен класик?! Безумие. Какво знае той?" И две страници по-късно бях поразена. Той беше описал точно това, през което бях минала аз така, както аз никога не бих могла да опиша.
Разбира се, това го могат само класиците.
Но знаете ли колко други мъже се опитват да го описват в книгите си - безуспешно, с частичен успех или почти с успех. Точно като тези мъже правя своите опити и аз.

раждането е нещо, за което всички говорят - информация човек може да намери под път и над път, осиновяването е нещо, за което много малко хора говорят - много са малко осиновените деца, които са склонни да споделят чувствата си в публичен форум, за осиновителите важи същото. Не знам да има форум, който да съдържа описание на чувствата на убийци по време на убийството - може и да има, не съм търсила. Идеята ми е, че ако човек иска да опише нещо неразбираемо за него, то той трябва да го изучи отвътре - най-точно и безпристрастно би било да опише собственото си преживяване, а ако не може, следва да потърси информация от източника, която обаче неминуемо ще бъде пречупена през чувствата и разбиранията на въпросния автор... така че раждането не може да се сравни с убийството 

Осиновяването не е запазена територия единствено за участниците. Ама изобщо ... Има свобода на изразяването и слава богу всеки може да пише каквото си иска както си иска. Да, смятам, че в книгата има неудачни метафори и изречения, които на осиновителите проблем едва ли ще причинят, но на едно дете  не съм убедена ... Обаче това си е мое субективно мнение, въобще не му се връзвайте ..... Ще има и противоположни мнения - сигурна съм.

За убийството няма да пиша  , защото всеки автор решава този въпрос сам за себе си - дали и колко надълбоко да се потопи в темата. Това си е ваш подход.

Единствения проблем, който виждам в цялата работа е презентирането на книгата като терапевтична. Наистина е голям проблем ... Така е написано и на корицата ..това е и заявката пред читателите. Подобно нещо казва "Авторът има лични впечатления, работил е като терапевт с осиновители и осиновени - има опит" - а това просто не е вярно. Вие нямате дори откъслечни задълбочени наблюдения върху семейства и тяхната история в развитие ...

Защо не написахте просто това ...
Простичко и честно ... дава информация на хората и не подвежда. Защо ви трябваше да се правите на Хорхе Букай ... Приказкотерапията е течение в психотерапията, но се извършва от специалисти. Мисля, че ме разбирате какво имам предвид ... на приказките на Братя Грим не стои подзаглавие терапевтична литература, просто защото "приказките по принцип имат лечебна сила". Ще се опитам да ви дам пример. От 7,8 години се занимавам с декупаж (това е техника, с която хартиени образи се пренасят върху различни предмети). Направила съм сума ти гривни, част от мебелите ми в къщи са обработени по тази техника.  Изглежда точно все едно са рисувани с акварели... Е мога ли да ги продавам като "Ръчно рисувани мебели". По принцип мога, но няма да е вярно ...ще подвежда ... някой ще си поръча рисувана гривна, а ще получи гривна със салфетка ...

Здравейте,
Това, което пише на корицата, е цитат от предговора, който е от Кристин Димитрова - една прекрасна поетеса.
Аз не мисля, че текстът е заблуждаващ за повечето хора. Не съм се правила на Хорхе Букай - това, че вие така сте го възприели няма нищо общо с мен и моята книга.
Има и още нещо, което трябва да стане ясно. Авторовият текст не е неговата книга. Преди текстът да се превърне в книга - има много участници в него.
Издателството също има право да сложи на корицата това, което сметне за уместно, тъй като това са хората, които поемат риска от изданието на книга, която е насочена към не толкова широка аудитория. Между другото от няколко други издателства ми отказаха със следните думи: "Прекрасно начинание. Но не можем да рискуваме да издадем нещо, което няма да се купува масово, защото вашата аудитория, макар и по-широка все пак включва най-вече осиновените и осиновителите."
Ще ви дам следния пример. Предишната ми книга - Мъдри приказки за деца и родители. Моето заглавие беше: Замъкът на мухите. Бях писала всяка от приказките така, че да избегна поуките. Но ги е редактирала студентка, която е решила, че те липсват. И е прибавила поука след всяка приказка. Също така върху верния текст е поправяла така, че е пълна с грешки. Аз съм била редактор и коректор и това направо ме вбеси. Не ми изпратиха последната коректура и нямах възможност да видя как са оплескали текста.
Но от издателството ми казаха следното: 1. Заглавието ви не може да е такова - то няма да продава. 2. Редактира ви една ученичка, на която платихме малко. 3. Не ви изпратихме текста, нямаше време.
И въпреки тези гафове, аз съм им благодарна. Защото те първи повярваха в мен. Но гафът си е гаф - и след като се отпечата, връщане назад няма. Аз също ги разочаровах - защото не мога да се държа както се очаква в медиите. Споменах по-рано, че мразя публичните изяви.
Сега за издателство Летера. Те поеха риск, който никой не пожела да поеме. И направиха прекрасно издание с илюстрации от деца от двореца на децата - нещо, за което дори не бях мечтала. В продължение на 2 години кандидатстваха по министерства за финансиране, тъй като тези илюстрации оскъпяват изданието и то трябваше да струва 20 лева, ако не беше финансирано по програма. Успяха да се преборят.
Кристин Димитрова откликна на моята молба да напише предговор за тази книга и да сложи името си вътре - нещо, което принципно не би направила. Тя е дипломният ми ръководител в магистратурата по творческо писане и аз много я уважавам за този реверанс към мен.
Приказки за терапия не се пишат непременно от терапевти - това поне свидетества международната практика.
Приемам забележката ви - може би трябваше да обясня какво е приказкотерапия - кой какво прави в този модел на комуникация, за да е ясно очакването.
Пропускът е мой, че не акцентирах на това повече. Пропуснала съм да съобразя, че хората няма да са запознати с този модел на общуване.

Още нещо...
Мисля, че най-добре е когато родителят сам съчини приказка за детето си, тъй като през любовта си, го познава и най-добре в различните етапи от неговото израстване. Пробвали ли сте някога да съчините приказка за своето дете? Бих се радвала да споделите.
Аз съм правила това с дъщеря ми - и ефектът беше много добър.
Скоро ще ви пусна и линкове за приказкотерапията, но повечето ми материали са на английски.

Диана,

когато книгата Ви е с подзаглавие „приказки за осиновени и осиновители”, си мисля, че рецензенти би следвало да бъдат хора, които разбират от осиновяване, които имат дълбоки, а не повърхностни познания за света на осиновеното дете и неговите родители.

oсвен това, когато книгата е обявена за „приказкотерапия”, посланието, което дава на хората, е като приказките да имат терапевтичен ефект.

a такъв, поне за мен, тези приказки нямат.

дори обратното, притеснявам се, че ако попаднат в ръцете на осиновено дете, то няма да бъде терапевтирано с приказките, а ще бъде травматизирано...

например „Детето с лъвско сърце” съдържат пасажи и изречения,  и въобще като цяло сюжетната линия е направо жестока за дете, което вече е било изоставено и съответно един от най-големите му страхове е това да не се случи. Да не говорим пък осиновено дете да чете за това как майка му умира...  (приказката за мравката и пеперудата). Това е просто брутално бъркане в най-болезнените рани...

доколкото ми е известно в приказките се работи с алюзии, нежно и деликатно, с метафора, с образи се намеква проблема. Такова директно назоваване на страховете на децата ни ми се струва абсолютно анти-терапевтично, анти-лечебно.

има красиви образи, има добри идеи, но прекалено грубо са написани.

личи си липсата на фино познаване на нюансите на света на децата ни, и на нашия свят, което за една добра книга, особено назована „приказкотерапия” е просто задължително.

знаете ли, Диана... Страхувам се какво ще се случи при следния сценарий:

влиза майка в книжарница, вижда красиво илюстрованата Ви книга и зарадвана си казва "Най-после, най-после приказки за моето дете!" Щастлива, се прибира вкъщи и започва да чете на детето си... Да кажем е от някое по-малко градче. Не влиза във форума, не чете много по темата. Прочита в книгата Ви "приказкотерапия" и се доверява на това, че авторката знае какво е направила...

започва да чете приказките на детето си. Първите са добре. Стига например до "Вулканът", чете "Детето с лъвско сърце". Детето се разплаква. Много се разстройва. Не може да спи цяла нощ, бълнува, сънува кошмари, пита я непрекъснато

"мамо, ти нали никога няма да ме изоставиш?"

"мамо, ти нали няма да умреш"

какво прави тогава тази майчица в това градче, където да кажем няма дори психолози

и как се справя самото дете с ефекта от тези Ваши приказки...

Ето тук се крие разковничето за противоречията възникнали в тази тема.

Когато една майка разказва приказка на детето си тя я разказва не само с въображението, а и със сърцето си влага послание, отнасящо се за нейното дете такова каквото тя го усеща. Преди много години ми направи много силно впечатление разговор между майка и незрящото й дете. Бяхме на едно прекрасно място и тя разгазваше какво вижда на детето си така, че в крайна сметка то съпреживя с нас именно възхищението от прекрасната гледка. То видя всичко и почувства наслада защото майка му знаеше много добре как възприема света и успя да трансформира това, което беше видяла с очите си така, че то пълноценно да го възприеме със своите сетива.

Сигурно много от нас са пробвали да разказват приказки и истории на децата си. Някой са добри разказвачи и им се получава. Аз не съм от тези и затова предпочитам готовите приказки. В началото ми беше много трудно, защото постоянно дебнех реакциите на децата, без да осъзнавам напълно какво точно означават те. Настройването един към друг става постепенно, с грешки които понякога сриват отработени моменти и трябва да се започва пак отнякъде. Но когато има желание за настройка, тя рано или късно се получава.

На етапа на сегашния си опит мога само да кажа, че няма приказки, които да са универсална терапия за всяко дете. Моите двете са дошли по един и същи начин у дома, предисториите им са много сходни, но са мнного различни по реакция на отделни приказки. На баткото му правят впечатление и дават добър терапевтичен ефект едни приказки, на госпожицата - съвсем други. Дори има моменти в приказките, които при двамата дават коренно противоположен резултат.

Диана, като Ви чета и ми става тъжно... става ми тъжно, че един автор, независимо дали е добър или не, е приел, че редакторите и издателите имат право да правят каквото си искат с творчеството му... стана ми мъчно за Вас... не съм чела приказките, така че не мога да говоря по тях, четох мненията Ви тук и отначало искрено ме издразнихте... сега ми е мъчно за Вас, от мен имате една прегръдка  

а за приказките - права сте - аз измислям нашите приказки за моите деца, по някога се справям добре, по някога зле, но винаги в мен остава усещането, че не съм достатъчно компетентна по този въпрос и се страхувам ужасно много от приказките, които сама си измислям, защото една приказка в даден момент може да даде временно облекчение, а в следващия да предизвика лавина от нежелани емоции...

желая Ви успех в литературното поприще и може би малко твърдост, за да отстоявате собственото си мнение пред издателите си, защото когато една книга бъде преобърната с главата нагоре, само и само да се спечели финансиране за издаването й, то тогава дали тази книга отразява идеята на автора и дали си заслужва издаването й  

Еее, чак пък тъжно, Дзвер
Момичето се ориентирало в обстановката, намерило си ниша, активно си пласира продуктите по форуми и блогове, чак пък да е толкоз жертва на издателствата, как ли не...
Напълно съм съгласна с по-горните коментари:
в България има свобода на словото, всеки може да си пише и публикува, каквото си иска, но да продава творението си като дългоочакваната книга за терапия при проблеми с осиновяването, си е направо безочливо. То и терапевти всякакви дал Господ, но затова е този форум, за да се обсъжда, да се замислят и да се ориентират хората и да си направят изводи сами за себе си.

Сега към авторката:

скъпа моя, прочетох доста от творбите ти, дори и без правописни грешки не ми харесаха особено. Това, че си си направила труда да попреведеш това-онова за приказкотерапията, е добро начинание, но нали не твърдиш, че всички останали току-що са слезли от дърветата и нямат представа за какво става дума?
Тука пишат хора с образование, опит, възраст, с които не можеш да се мериш. Така че, хайде, ако искаш дискусия, почни отначало, без двойни профили и задай един въпрос от рода на: "Как мислите, дали са интересни/полезни/нужни тези приказки?" и тогава ще ти се отговори може би по-различно.

Аз погледнах само някои приказки... Не от книгата, а от онова, което се намира в интернет.  И честно казано на пръв поглед си помислих, че много бих се радвала, ако някъде имаше по-ведри приказки на нашата тематика... Тези ми се сториха много тъмни и драматични. И някак се запитах, дали е необходима тази тежест?...  Не знам, по каква причина, но лично на мене прочетените истории ми подействаха по-скоро леко подтискащо. И сякаш лошото чувство се дължеше  НЕ на "болезнеността на темата", а на особеността, че четейки приказките често си задавах въпроса: "Защо"? Питах се, защото ми се губеше логиката в историите. Доста от реакциите на героите ми се струваха неорганични... Да оставим настрана, че в единствената приказка (в нета), която всъщност е озаглавена "Приказка за осиновени деца: Как един бръмбар се научи да лети" внушението беше, че бръмбарчето едва ли не трябва да направи крачка в еволюционното развитие на вида си, за да бъде прието от себеподобните...   Освен тази приказка прочетох и "Желанието на една фея", "Чернокоска и живото въже" и "Балонът на яда"... В приказката за Чернокоска може би също се засяга осиновяването, но не знам, доколко е така(?) Във всеки случай и тази приказка ми се стори прекалено "кървава"... Да, вероятно стареца, подобно на психотерапевтите, е накарал Чернокоска да поработи (изпере) душата си, а това е свързано с много рани и изпитания, но... Боже, как се чете такава приказка на дете? Вероятно харесването е въпрос на вкус, както казва Фуси... Аз бих се радвала на по-светли приказки... В анотацията пише: "В тази книга тъжни случки за големи хора са разказани така, че да бъдат разбрани от малки деца." Това, че някой е написал "ПРИКАЗКА" не прави историята автоматично разбираема от малки деца...

П.П. Иначе аз не прочетох, някъде книгата да е представена като терапевтична...

diana_ana, поздравявам Ви за труда, който сте положили, но
  на мен лично, последното Ви изречение, ми звучи безсърдечно. С него вие ми казвате: аз съм добре, аз съм щастлива, защото съм родила деца. А вие, осиновени и осиновители сте нещастни,  не сте добре и имате нужда от терапия.

 Това не може да бъде позиция на терапевт. А вие имате претенциите да терапевтирате с тази книга.
   Въобще някой може ли да ми обясни,
 И защо смятате че осиновени и техните осиновители имат нужда от приказко или някакъв вид терапия? До идеята за терапия всеки нуждаещ се от такава, стига по собствен път, а не като му се натрапват отнякъде идеи  за това.
    Питам, за да съм подготвена за всеки случай, ако се окаже че и аз като приемен родител имам нужда от терапия.

Танюшка, 

Напълно вярно - осиновяването само по себе си не е болест, че да има нужда от терапия. То присъства обаче като много важен елемент във всички други проблеми, с които осиновените деца (и пораснали осиновени деца) се сблъскват. Ако това се знае, помага много. Но да се вменяват разни болки и мъки от външни хора, наистина не, много е деликатно и много трудно.
Най-важното е да развием сетива да се вслушваме в децата, те си знаят. Майките, всички майки, са длъжни да се образоват, да търсят, да подкрепят децата си, но ВСИЧКО, КОЕТО НАУЧАТ , ТРЯБВА ДА МИНЕ ПРЕЗ СЪРЦЕТО. Което не значи, че мисленето е излишно. Напротив. Защото няма специалист на света, който да ви научи как да се отнасяте с вашето си дете. Може да помогне, да побутне, но отговорността си остава на майката.
Ние у нас си говорим, не си четем книжки. Когато вземеш книжка, каниш друг човек в къщата си. като гост в най-съкровената връзка с детето си. Понякога е приятно да имаш гости, но не винаги, нали?

Благодарение на прочетената литература по въпроса с адаптирането и привързването на децата при осиновяване, аз лично бях провокирана да се замисля върху неща, които иначе не биха ми хрумнали при отгллеждането на детето ми, а смятам че са ми били полезнил

Да, аз смятам, че родителството при осиновяване се нуждае от терапия във ВСИЧКИ случаи. Ама така смятам и за обикновеното родителство   Просто при осиновяването има особености и нюанси, които човек трудно улавя ... Психотерапията не е лечение на болест, че да се засягаме, когато ни я препоръчват ... психотерапията (от специалисти обаче) е просто помощ да постигнеш вътрешна хармония


За мен лично и персонално   книгите са абсолютна необходимост и изобщо не е задължително (даже понякога си мисля, че е по-добре) авторите да са част от триадата осиновен - осиновител - биологичен родител. Стига сега, не можем да мислим че сме единствено компетентните ...
Единственото нещо, което е добре да се спазва е честността към читателите от гледна точка на това какъв е автора - част от триадата, психотерапевт или обикновен човек, развълнуван от темата

Fussii, аз си мисля, че думата терапия не е най-подходящата в случая. Но приемам като цяло, че трябва всяка една майчица доста да работи, за да не се стигне до същинска терапия със истински терапевт.

Признавам си, не съм прочела приказките още, само за бръмбърчето и калинката. И си признавам, че не смятам такива приказки, целенасочени като някаква фикс идея да покажат осиновяването като някакъв добронамерен якт и .... Бе, не смятам, че малката ми дъщеря е по различна от голямата.... 

ами Маня не се сещам за друга дума ... просто ми се струва, че тук още не сме свикнали да си помагаме на душата ... само на зъбите, далака, ухото и пр.  


Книгата обаче която обсъждаме, няма нищо общо с терапията, тя си е посто книга, написана от жена с най-добри намерения