Преди и след „Каква е вината на Фатмагюл?” (Fatmagul'un Suçu Ne?) – Тема 169

К: "Не съм забравил какво направи на твоето дело.
Ф: "Няма значение. Този път ни помогнаха."
К: "Въпреки това. Не искам тези двамата в живота ни. Да вървят в ада."
...........
К: "Не искам да страдаш. Не ми се сърди."
Ф: "Разбирам."

Най-сетне у дома. В новият дом.
.............
К: "Фатмагюл ми писа, че е красиво. Откровено казано, не очаквах такава красота."

Момичета,малко спам в темичката ни,но сега прочетох един много силен текст за българските учители(понеже има и такива между нас) във връзка с пияната учителка,която беше уволнена и е направила опит за самоубийство.Изводите са си за всеки.



България е сиромахкиня. И майка на сиромаси.28 години бутах камъни по баира с бедна българска учителка и съм склонен да вярвам, че учителите в България са гениални. Но – сиромаси. При това непрекъснато гладни. Все за нещо настояват. Все искат. Не се съобразяват с момента. С периода. И не подозират, че нищо не може да се направи. Защото исторически така е предопределено. Защото ситият не хваща вяра на гладни. Министерството високо, общината далеко, царят – в Мадрид.

Но когато в именика на милионите бедни, наречени с гадничкото „социално слаби”, се наредят и учителите, България се превръща в мащеха за духовни сиромаси. Няма нищо по-зловещо като гледка от ученик, който заключва черокито пред входа на школото, пуска алармата, изстрелва фаса, опасва мобифона, вейва извънземен парфюм в прясно измития коридор, трясва „Гив ми файв!” на авера, изпъва маратонки под чина, милва гела, цвъка пъпките и чака в стаята да влезе бодра, усмихната, преливаща от възторг и трудов ентусиазъм учителка.
И, о, ужас, тя идва. На всичкото отгоре – и пияна до козирката. Защо ли? Тропа със старичките си обуща. Оръфана, безпарична, недоспала, изнервена. Плюс това с малък проблем. Крилцата „Олуиз” обаче са пет кинта и са още в аптеката. Колежките злорадстват, роклята скоро ще цъфне, пуберите от IX „б” непременно ще скиват, ще се кискат мръсно подир автобуса, който я отнася, и ще духат последните два часа кафето. Не супата.
Супата я духат тези, които купуват книги. И си ги четат. Които си падат по лудналия перущенски коляч Кочо. Умират за впиянчения подпоручик Дебелянов с неговите скръбни детски дни и белоцветни вишни. Хоратят за гаджето с двете хубави очи на Мавъра от Чирпан. Зверят се в историйцата на Хилендарския монах Паисий и се кефят от идиотчетата на Достоевски. Бедните. Тези, които са се родили бедни, живеят бедни и мрат сиромаси. Като дядовците си. Като прабабите също.
Съдете сами. На 8 юли 1860 г. в своите непретенциозни „Достозамечателни забелязвания” възрожденският летописец, учителят-книголюб, приятелят на Левски Марин Калугеров пише: „Толко бях притеснен за пари, щото ми се отщя и светът: защото нямаме вкъщи нито една ока брашно, и в кесията си нямах нито една пара, смаях се какво да правя, от общината няма да дадат. Няма кой да ми помогне, от кого да искам.”
Все от общината, забележете. Или от Министерския съвет. Както ви кефне. Същият този даскал Марин Калугеров, за да изхрани челядта, върти тъжен алъш-вериш с наниза на жена си, а в печалната си летопис горчиво отбелязва: „Секи се радва на Новата година, само аз сиромах, укахърен, смазан, обезчестен и в джоба нямам две пари. Когато да земим някоя жълтичка от гирданя, и аз плача, и тя плачи”.
Само не мислете, че махмудиите са отивали за бял хляб и бяло сирене.
Книги.
Книги.
И пак книги.
Онези сладки и опасни български книги, които 34-годишният ломски учител-поет Кръстю Пишурка пали собственоръчно пред смаяния поглед на съседите си в далечната 1857 година с обяснението „… да ми миряса главата!” Същите дълбоки и неизбродни български книги, заради които 4 години по-късно великият везир Мехмед паша Къбразлията хвърля в занданите на Айдан, Мала Азия, ревностния български книжовник Йордан Хаджиконстантинов Джинот от град Велес, Македония. По време на 200-километровия пеши преход с камшичен удар едно заптие вади окото на Джинот. Макар и сляп, след анадолския кауш този велик българин се връща и пак мята даскалъка.
Българските учители! Винаги имат едно око повече от овластените слепци. Погледнат ли ни, ставаме малки. Ставаме пак деца. Векове ни гледат с едното и чакат да ги погледнат с двете.
Ми като са бедни, да си чакат реда. Ний как чакаме?

Валери Станков

Керим си спомня историята със сандъка с чеиза и влизането им в дома в Гьокче. Сега тя го въвежда и показва къщата.
...............
Отивайки в стаята на Мерием, не може и да допусне какво има скрито зад снимката....

Да се насладим на Керим и да благодарим на Хилал за тази красота....

Нали ме знаете   , аз следя и другите



Защо бяха толкова жестоки към Туранер дъщеря му и съпругата му? Защо не проявиха съчувствие, разбиране, защо не застанаха зад него, до него? Според мен постъпиха несправедливо жестоко с него, дължаха му поне един разговор. След това…След като него вече го нямаше, започнаха да скърбят за него, започнаха да разследват какво точно се е случило, замислиха и отмъстиха на виновните за опозоряването и смъртта му…Защо не изслушаха живия човек, защо не помогнаха на живия човек? На своя съпруг? На своя баща? Иска ми се да извикам като Фатмагюл: Защо хората са толкова жестоки ? Защо? Защо? Защо?

Унижен, опозорен, мразен, отблъснат, изоставен…Сам...Последните мигове на един човешки живот...

Уф, беееееееее
Разплака ме. 
И си рецитирам на ум думите на друг един даскал, превърнал се в икона: "Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?"...
 

Еми ще си гледам Енгинчо... той поне поражда светли чувства у мен. )

Въпреки иронията от съчетанието с цитата на Ботев...

Да се надяваме, че миналото ще е по-лошо от бъдещето...

Къпещият се Керим, обаче върви в комплект с това чудо на чудесата - нахално и безочливо, бъркащо във всеки отдал му се случай в болката и раните на хората / на чужди и на "свои" /.




Все още не мога да разбера и да си отговоря защо Туранер се предаде  и точно пред "отрепките" Яшаран.

Можеше да застене и да се бори, да се реабилитира пред семейството си и пред обществото.

Но... как да стане това, като той сгреши - предаде себе си , предаде дъщеря си и съпругата си.

Можеше да се бори наистина, но избра най-лесното - куршумът.

Леле....!Умопомрачително и вярно!

Вечерята. Разговори. Керим казва, че е време да си търсят дом. Кадир - вие сте моето семейство. Прекрасен жест.....Двете ръце отново са заедно....

Въпреки всичко, бащата е решен вече винаги да бъде до сина си...Очаквайки Мерием да даде писмото на Керим, Фахретин идва пред къщата на Кадир, иска да е наблизо…Кадир го моли да почака още няколко дена - Знам че сте чакали години, но почакайте още няколко дни. Моля Ви. Поне да не е тази вечер... Моля Ви, момчето току-що се прибра. Тази вечер няма да го прочете. Обещавам Ви, ще Ви се обадя…Вижте…Моля Ви… Не искам тази вечер да е нещастен.

Мерием предлага на Керим да се разходят до брега. Търси начин как да му даде писмото. Керим отказва - да не си развалят настроението тази вечер. Мисли, че тя ще му говори зо Фахретин.
................
К: "Хайде направи ми място. Аз ще мия чиниите. Както ти писах в писмото."
Ф: "Имаме съдомиялна тук."
К: "Наистина ли?"
Ф: "Късметлия."
...............
Отново ръцете....
Ф: "Искаш ли чай?"
К: "Разбира се."

Да не повярва човек колко голямо щастие може да донесе миенето на съдове... ))
Момчето сияе като пълна месечинка. ))