СЕДМИ клас - първи срок - 6 тема

Малкият спасител
Георги Райчев
Настъпваше есен. Нощите започнаха да стават студени. Листата на дърветата в гората взеха да пожълтяват. Хората от селото тръгнаха по гората да секат листеници. Те се качваха по високите дъбови дървета и осичаха по-младите листнати клони. След някой ден, когато зелената шума позасъхнеше, склаждаха клончетата между оголените клони на дърветата като копи сено. Така листниците се запазваха зелени през зимата за храна на добитъка.
            Един ден бай Найден се върна от селската ковачница и донесе голяма брадва, наточена като бръснач. Той впрегна воловете, тури брадвата в колата и се приготви за път.
            —   Керо — извика той на жена си,   — нагледвайте с Боча царевицата на хармана, да я не кълват кокошките, а пък аз ще отида в гората да сека листници. Заесенява се вече, няма време за губене.
Там беше и Бочо, момченцето му, ученик от първи клас.
           —  Татко,   искам и аз да дойда с тебе в гората!   — извика той.   —  Вземи ме; следобед нямаме училище.
           —  Стой тук и помагай на майка си! — сърдито отвърна бащата. — Защо си ми в гората?
—  Найдене, че вземи  и детето да се поразходи! — обади се майката. — Все ще ти помогне нещо.
           —  Ще помогне. . . само за беда!. . . Хайде, нека се качва! — рече бащата и Бочо се метна в колата.
           Щом стигнаха в гората, бащата се залови на работа. Най-напред отсече две дълги прави дървета, които му трябваха за някаква домашна потреба. Изкастри ги добре, като остави само на върховете по един чатал. Подире закачи брадвата на пояса си, полази  по едно разклонено дърво и се залови  да сече листници. След малко земята се покри с отсечени зелени клончета. На дърветата останаха само къси голи клони, които стърчаха като протегнати към небето ръце.
           Бащата окастри така много дървета. Като се умори, слезе и седна под едно високо дърво да отпочине. Той сви цигара и запуши. Бочо дойде при него. Като допуши цигарата, татко му каза:
           — Бочо, остава ни още ей това дърво. Него ще окастря съвсем гладко, а върха му ще оставя цял, за да израсне право нагоре.
           Бащата стана,  качи се и почна да кастри дървото. Бочо го гледаше отдолу. Но по едно време той видя, че татко му се преметна, и момчето не разбра какво става. Забеляза само,  че брадвата блесна на слънцето и полетя надолу, а татко му увисна на по-долния отсечен  клон.   При падането поясът  му се закачи на клона. Поясът взе да се развива, но татко му улови  краищата,  привърза ги и остана да виси така високо над земята.  Не можеше да си помогне нито с ръцете, нито с краката. Нададе вик за помощ. Горкото момче се разтрепера от страх. Какво да прави?  Как да помогне на баща си?  Брадвата при падането беше се забила в калната пръст, обърната с острото нагоре и точно под баща му. Ако той се откъснеше, щеше да падне право върху  острата брадва.
         —  Бочо, Бочо, отмахни брадвата настрана!  — завика баща му отгоре.
Детето се спусна и я измъкна.
        —  Бочо!  — извика пак татко му. — Я опитай дали можеш довлече тук едно от отсечените дървета. Виж, което има по-дълъг и по-як чатал на върха.
        Бочо се затича и улови едното дърво. Но то беше много тежко; не можеше да го вдигне цяло. Тогава той го привърза с ремъка си, подложи рамо и го повлече. Със сетни сили го домъкна до дървото, на което висеше баща му, и с още по-голяма мъка се залови да го изправя нагоре по него. Половин час се труди детето. Потъна в пот, рамото му се израни от грапавото дърво. Но най-сетне го изправи дотолкова, че баща му можа да стъпи на него, улови се за клона, после за стъблото и се спусна надолу. Там той легна по гръб, докато отпочине. След това стана и прегърна Боча.
       —  Мило дете — каза му той,  като го милваше по лицето с коравата си ръка.            — Знаеш ли, че ти ми спаси живота? Тук щях да загина,  ако не беше ти да ми помогнеш!
      Вечерта разказа всичко на майка му.  Тя слушаше и плачеше от радост.
      —  А пък ти не го искаше,  Найдене — рече тя на мъжа си. — Видиш ли го, той не е вече дете, а цял мъж, щом е можал да спаси тебе от смърт, а всички нас от зла беда.

Осемте кибритени клечки
Васил Крумов

   Две основни училища и една прогимназия имаше в Крушовица. Първата година като ученик в прогимназията бях избран за касиер на дружеството Червен кръст.
   В часовете по ръчна работа бях направил картонена касичка, облепена с хубава цветна хартия и с отворче за пускане на парите. Една вечер вкъщи дойдоха децата от махалата. Играхме на футбол, играхме и на жуменка. Крихме се навсякъде из двора и в стаите под леглата. На следващия ден, когато потърсих касичката, за да я занеса в училище, не я намерих никъде. В нея имаше петдесет и два лева. Това разтревожи родителите ми.
   Майка ми извика всички деца, които бяха идвали предишната вечер у нас, и едно по едно ги попита:
   - Ти ли взе касичката?
Всяко дете отговаряше:
- Не съм, не съм!
- Добре – кимна тогава майка ми, - много лесно ще се разбере кой е откраднал касичката.
   Взе от лавичката над печката кибритената кутия, извади осем клечки, огледа ги внимателно и каза:
- По тях ще се разбере кой е крадецът. Видяхте, че клечките са еднакви. Ето, давам ви по една. Като си отидете вкъщи, поставете ги под възглавницата и утре сутринта, преди училище, елате да ги проверя. Който е открадвал касичката, неговата клечка ще порасне с един сантиметър.
На другия ден децата пристигнаха. Майка ми започна проверката. Първата, втората, третата, четвъртата – всички бяха еднакви. Но ето че петата клечка се оказа по-къса с един сантиметър и тя веднага попита момчето:
- Ти защо си скъсил твоята клечка?
   Детето се изчерви, разплака се и каза:
   - Ти нали рече, че ще порасне с един сантиметър...
   Ясно беше вече къде е касичката.
   Тогава тя сложи ръка на главата му, погали го ласкаво и рече наставнически:
   - Не плачи, иди да донесеш касичката и друг път никога не прави това!

скритите текстове