Тя се роди, въпреки всичко!

Обещавах си през цялата ми бременност, която беше съчетание на най-мечтания миг на света и най-големия ад в живота ми, ако успея и стигна до края, да посветя тема за това как въпреки обстоятелствата, едно бебе  поиска и успя да се пребори, жадувайки живота толкова силно.

Реших да е точно в тези дни, тъй като миналата година по това време беше най-нещастният и пълен с неизвестни период в живота ми. Бях една развалина, която втренчено отброяваше всеки ден и с последни сили, се молеше за чудо.

Всичко започна още през далечната 2006-та: тогава почна моето ходене по мъките, откривайки ми карцином ин ситу на маточната шийка.

 Бях на 23 години, с 1 мъж в живота си, почвайки полов живот на почти 22. Да, обаче папилома вируса и то от най-агресивния щам, успя да се загнезди в мен и да се стигне до конизация. Операцията беше по стария и нещадящ метод, със скалпел и доста дълбок конус. Докторът, който ме оперира каза: ''Ако забременееш, ще трябва да ти бъде направен серклаж''. Попитах го възможен ли е проблем със зачеването заради конизацията, каза, че по-скоро износването е под въпрос.

Сърцето ми се сви, но бях млада, по-голямо значение в момента за мен имаше възстановяването ми и дали вируса няма да даде рецидиви. Изминаха няколко години, в които пиех имуностимулатори, с надеждата, че няма да се наложи реконизация, следях се изкъсо и с прегледи на всеки 3 месеца. Чувствах се като спинозна, още са в главата ми думите на една ''лекарка'', която първа констатира дисплазията ми ''така е, като почвате полов живот още като деца'', плачех неутешимо и се чувствах като пълен парцал и вина, че въобще се бях докоснала до мъж, пък било и на 22....

Някак си, с времето свикнах с факта, примирих се с честите прегледи и следенето, но в естествения ход на нещата, вече на 28 в мен се зароди идеята и желанието за бебе. Имах човек до себе си, който също приветстваше идеята и с радост започнахме първите си опити за бебе. След една година неуспех, решихме да си направим изследвания. Резултатите бяха недвусмислени: Ограничен яйчников резерв за мен и лоша морфология на спермограмата на мъжа ми.

Отново поредния, жесток удар, море от сълзи, ходене по лекари и хвърлени на вятъра пари за изследвания, които показваха това, което не исках да чуя: макар и на 28, шансовете за бебе клоняха единствено към изкуствено оплождане, и то не с голям шанс за успеваемост. Тъй като да съберем пари за подобна процедура за нас беше непосилно, пуснахме документи за фонда Ин витро, а междувременно заминахме за чужбина да поработим с надеждата да съберем някакви пари, за да направим и платен опит. Не знам защо, но заминавайки, в мен нещо се пречупи и реших, че и да ми дойде реда за фонда, не искам да се възползвам, почнах да разсъждавам, че след като нещата не се случват, няма смисъл да дерзая за нещо, че бебето просто не ни иска и т.н, но не споделях на мъжа ми.

Реших, че явно не било писано да стана майка. Работата в чужбина бе изнурителна и нямахме време един за друг. Само един ден, на 24 юни, имахме близост с мъжа ми, но буквално бях забравила за този ден и продължавахме да потъваме в делничните дейности. Понеже още докато бяхме в България, лекарите ми казаха, че ме застрашава ранна менопауза и че е възможна промяна на цикъла и когато през юли не ми дойде, го отдадох именно на това. Мъжа ми обаче настоя за тест и го направих заради него, не вярвах и за миг, че може нещо да се е случило. Видях обаче синичко плюсче, бледо но видимо. Помислих, че е грешка и изпратих мъжа ми за още два теста, този път с класическите, червени чертички. И на двата бяха плътни, червени черти. Да, но виждайки положителните тестове се разплаках, но не от радост: бях игнорирала вече мечтата за бебе, изградила други приоритети и знаейки потенциално каква бременност би ме чакала с моите проблеми и че това бебе може въобще да не го бъде вместо от радост, сълзите ми бяха от мъка.

Толкова чакано, когато искахме, а се появи в най-неподходящия момент, в чужбина, когато мислехме да се установим и да загърбя всичко? Трябваха ми няколко дни, за да преосмисля всичко и да взема решение, двоумях се непрестанно. Отидох на преглед, но следенето на бременнността и болничната политика не ми се понравиха. Всички съмнения се изпариха в мига, в който чух сърчицето на моето бебе: беше няколко сантиметра, но имаше сърце, което биеше отчетливо, силно и явно не се отказваше да бъде! На момента взех решение да се прибера и да следя бременността си изкъсо, предвид проблемите ми. Всичко вървеше чудесно до злощастния 3 октомври, 2011-та.

На поредния преглед, на който трябваше да се реши дали да се прави серклаж, се откри, че шийката ми толкова се е свила и скъсила, че дори няма какво да се шие. Помня, че само слушах, бях като пияна и сълзите сами почнаха да се стичат, та само няколко седмици по рано видях моето момиченце за първи път на 4Д, беше 6 см, сгушена като шушулчица в утробата и вече я обичах безумно, не можех да си представя, че мога да я изгубя!
 Плаках през целия път наобратно, още на следващия ден ме приеха за наблюдение и задържане, сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение и постоянно си представях как миниатюрната ми бебка просто излиза от мен, без да мога да направя каквото и да било, чувствах се смазана и адски безпомощна. На следващия ден ме прегледаха с по-прецизен апарат и се видя, че всъщност имам шийка около 2 см, но се прецени отново, че дължината е недостатъчна и може да се предизвика инфекция.

Примирих се, че ще лежа и мътя през цялата бременност, само и само бебка да дочака колкото се може по сигурни седмици. Чаках с нетърпение да ме изпишат и да лежа в домашна обстановка. Но не би...Още същата вечер почнаха пулсиращи, остри болки ниско долу в дясната част на корема. Повиках сестра, тя беше категорична, че са контракции и ме наблъска с ношпа и папаверин. Болката обаче вече беше нетърпима, едва се дотътрих в 21 часа до стаята на сестрата, която ме погледна с укор, че и прекъснах сериала. Отново ми би лекарство за контракции, макар да й обяснявах, че болката не е контракционна. Вече в 22 часа положението беше нетърпимо, отново извиках сестрата, тя дежурния лекар и решиха да ме изпратят по спешност в Пирогов.

Качиха ме в една линейка, ледено студена, с една клатушкаща се пейка вътре, като през цялото време се опитвах да пазя едновременно равновесие, за да не падна и да се опитвам да притъпя все по-завладяващата ме безумна болка. В този момент единствено мислех за бебето, дали е живо и дали не страда, заедно с мен. В спешната помощ се наложи да чакам няколко часа, преглеждаха ме няколко пъти, главното съмнение беше остър апендицит, но предвид, че нямах и помен от температура, не можеха да бъдат сигурни напълно. Накрая, вече бях полужива от пулсиращата болка, ме накараха да подпиша съгласие, да бъда оперирана от апендицит със съмнения за перитонит.

Като чух диагнозата, ми причерня: това можеше да бъде фатално както за мен, така и за 100-грамовия ембрион, който носех. Първият ми въпрос беше какви са гаранциите за бебето и мен, отговорът беше лаконичен, като на хирург: ''Никакви, но ако не ви оперираме, със сигурност изходът и за двама ви ще е фатален''. С трепереща ръка се подписах, съблякоха ме и ме качиха в операционната. Губи ми се вече представата за време, само помня, че сякаш цяла вечност чаках да подготвят операционната, беше около 2 часа след полунощ, стоях завързана на легло в един коридор, където ставаше страшно течение и бях се вкочанила от страх и студ.

Един доктор с безизразно лице дойде да ми прави анкета за алергии и предишни заболявания, тестваха ми упойки на ръката, буквално вече бях в полусъзнание смазана от болка, мъка, страх и студ. Само си повтарях: ''Мъниче, не се предавай, пребори се за животчето си, в най-крехките си първи дни работеше с мен най-тежката работа в 40 градусови жеги, не ме оставяй точно сега!'' Сама обаче знаех, че апендицита може вече да се е спукал или другия вариант как може да издържи 100-грамов ембрион на упойка, която да приспи 70-килограмов човек? Толкова бях превъзбудена, че дори упойката не можа да ме хване за необходимото време....Първите ми спомени след операцията са как ме карат да дишам, явно нямах рефлекса и чувах гласовете им как не ме чуват да дишам, поех няколко насечени глътки въздух, но въпреки, че още действаше упойката, болката беше смазваща, пулсираща и режеща.

 Първият ми въпрос, вече в съзнание беше ''Как е бебето?'', вече ме бутаха към реанимация, когато опериращия ме лекар ме скастри: ''Беше ти се почти пукнал гноясалия апендицит, едва те спасихме, за бебето не сме и мислили, не знаем как е!'' Макар и животът ми в този момент да беше спасен, предпочитах да не съм жива, чувайки това! Следващите моменти са  ми като на лента: неконтролируемо треперене от упойката, безумна болка, а не можеха да ми бият болкоуспокояващи заради бебето, в един момент не издържах и изкрещях да ми бият нещо за болката, но явно адреналина ми беше толкова висок, че се зашеметих за 10 минути и после всичко се завърна с тройна сила.

Някои от дежурните доктори дори не знаеха, че съм бременна и идваха да ми натискат раната, на един понечих да му махна инстинктивно ръцете, плесна ме така силно през тях, че станаха червени. Почти бях изгубила съзнание, само помня, че треперех сякаш ме блъскаше ток. Постоянно исках да ме погледне гинеколог, за да види живо ли е бебето, накрая дойде един, който само ми пипна корема, каза, че е твърд и че обезателно трябва да ме изпишат час по-скоро, понеже ако бебето е живо, опасността от спонтанен аборт заради болките е огромна и да ме следи АГ болница, те си били свършили работата. На втория ден сама се довлачих 3 етажа по надолу до АГ, но от болката загубих съзнание и ме пръскаха с вода. Вкараха ме за преглед и единственото, което помня е, че чух сърдечните тонове.

В този момент не усещах нищо друго, чух, че бебето ми е оцеляло и е ЖИВО! Изписаха ме на третия ден, за да почне да ме следи АГ, макар раната ми да не се беше затворила добре и в горния и край имаше сълзяща дупка. Докато бях в болницата, платих 250 лв за частна стая, понеже нямаха места и болните стояха в коридора, а на сестра платих да ми купи ношпа и магнезий, понеже нямаха, да ми бият заради контракциите....

Вечерта преди изписването дойде един лекар, който ми сложи една система и ми би две инжекции, за които не даде обяснение какви са, след 5 мин усетих, че ми става ужасно зле и буквално усетих, как губя съзнание и почнах да се възнасям....добре, че мъжа ми в този момент беше до мен, пръскаше ме с вода, даваше ми да пия течности и не спираше да ми говори, но се чувствах смазана.

Реших, че достатъчно съм се стресирала от болници и реших да продължа лежащия режим в домашна обстановка. Стана прекалено обстоятелствено, затова следващите месеци ги пиша вкратце: от стреса получих нервни кризи и панически атаки, получих тотална инсомния и почна ходене по психиатри и невролози, диагнозата ми беше патологична бременност с тотална липса на сън, бях свалила няколко килограма от стреса и за цялата бременност общо качих 3, като родих бебе 2750.

Една вечер, вече в умопомрачение от безсънието и паническите кризи, само и само да се успокоя и да поспя поне час, изпих едно шише с вино, 750 мл. Бях в пети месец. Не само, че не се почувствах по добре, и не спах, но бях смазана от това, което сторих, а бебето почна да рита лудо; поисках да умра в този момент.

Бях станала като призрак, дразнеше ме всеки шум, по-висок тон, спях по час на денонощие и то на пресекулки и в кошмари, изписаха ми една торба лекарства, но пиех по няколко трошички буквално при остра нужда, само и само да не навредя допълнително и на без това достатъчно преживялото ми и изстрадало бебе. През декември месец обаче, вече на прага между 7-8 месец, получих остра криза  с неконтролируемо треперене, мислейки, че от контракциите и тресенето бебето ми всеки момент ще се роди. Почнах панически да звъня в Токуда, знаейки, че в тези седмици друг не може да спаси бебето ми.

От там ми казаха, че най-добре е ако може бебето да се роди поне след 32-ра седмица, тъй като преди това последствията за него са непредсказуеми. Стиснах зъби и си казах: преживя всичко до тук, не мога да те предам на финалната права, имаш нужда от мен! Още, когато бях малко момиченце, мечтаех някога да си имам дъщеричка и когато тази мечта стоеше сгушена в мен, нямах правото, на каквато и да е цена, да я лиша от това да живее и то нормален и пълноценен живот! Отделно ада не свърши до тук: бях подложена на силен психически семеен натиск , бях разделена с мъжа  ми, виждах го 2 пъти седмично и бях на предела на силите си. Ходих на консултации, но освен да ми предписват тонове лекарства, не ми предложиха друга помощ.

Накрая, в последните 2 месеца, пиех минимални дози Ривотрил и Стилнокс, за да мога да парирам пристъпите и треперенето. Бях си инсталирала програма с едно бебе и изминаващите дни и като затворник, всеки ден отмятах по един ден и смятах още колко дни остават до появата на моето геройче. Гадеше ми се от всяка храна, ядях насила и й пеех, единствената ми утеха бяха плахите й ритничета и хълцукането й, което ми даваше някакво спокойствие, че почва да упражнява дробчетата си. В Бгмамма постоянно четях темата за недоносените и очаквах от ужаса, на който подлагам малкото човече, то всеки момент да се предаде и в най-добрия случай да се роди преждевременно. Но то чакаше търпеливо, сгушено в мен и вкопчено с все сили в живота. Явно от факта че бях влезнала вече в осми месец, малко успях да се успокоя и дните до 38-ма седмица минаха по-леко, но отново в жесток психиологически тормоз и напрегната обстановка.

На 5 март, въпреки операцията, стреса, кризите и хапчетата, се роди бебето, което така копнееше да живее! В момента гушкам моята розова мечта, която, въпреки ужаса, който преживя е най-кроткото и усмихнато бебе на света, с розови бузки и огромни очи!Да си призная, гледах я и не вярвах, че този момент е настъпил и че бебето ми успя, въпреки всичко и всички! Оказва се, че майчината воля и тази на бебето, колкото и крехко и безпомощно да изглежда то, вършат чудеса!

Написах всичко това, за да вдъхна кураж и надежда на всички вас, които имате своите страхове и преживелици. Дано и вашето чудо скоро бъде факт и да гушкате така жадуваните бебета! Бъдете силни и не спирайте да вярвате!