Шехзаде Мустафа събрал войската в Маниса и потеглил към Топкапъ да превземе престола. Малката(или малоумната-не се чете много ясно) Хатидже веднага се спретнала и тя да пийне кръвчица. Взела в ръка кошничката си с ножлета и въжлета, в другата ръка - букет дъхави трендафили(trend-нищо лично) за бъдещите загинали, а в третата – грабнала цигулката на Ибрахим, еми .... за всеки случай, ако ножлетата са тъпи. Сложила си красивата червена шапчица, която Валидето й изплела, докато Селим султан халветджийствал наляво-надясно. Хукнала бързо и изпреварила войските.
Уморила се от тичането и решила да поспи до сутринта в двореца си. Мъчно й било, че вече са изхвърлени статуите от двора, хм , особено онзи Аполон бей – радваше окото...
Както и да е ... Тихо, тихо се промъкнала в тъмното и право в спалнята. Понечила да си легне и що да види, някой спи завит на мястото до нея. Като вихър се завъртяли спомените, сълзи бликнали от очите й, изпепеляваща надежда замъглила мислите й и с леко вибрато в гласа, което така и не постигнала с цигулката, промълвила:
- ИбрааИм, ти... тук...
Завивката леко се размърдала, две сънени, но ококорени очи се втренчили и просветнали в тъмнината и се чул шипящ звук:
- Ххракх, мням, ква е тая тъпа червена диадема, махни я!
- От валиде ми е, червената ми шапчица, студено е. Но какво става с теб, защо са ти такива очите?
- Не мога да повярвам, че си се върнала, ххракх.
- А защо са ти толкова големи ръцете?
- За да мога да хвана здраво Хюрем.
- Ах, палавник!
- За гърлото, глупачке!
- А защо са ти толкова големи краката.
- Как защо, ще трябва бързо да се изнеса след това, че като се върне от поход Ловеца....
- Добре, но какво е станало с устата ти, ченето ти хлопа и фъфлиш като Ферхунде.
- Оооооо, я се махай оттук – изревала Шах султан – това е моят дворец вече, заминавай на 4ти километър – и хвърлила Хатидже през балкона(най-после).
След това се завила през глава и заспала, за да е свежа за следващия епизод.
