В момента чета ... 18

През цялото време имах усещането за нов познат (човек в истинския живот), който срещате и не знаете защо ви е леко неприятен… Не зная дали заради стила - стори ми се позьорски шеговит, с една фамилиарност към читателите, която не че ми беше неприятна, а ми се струваше, че е под нивото му… или поне ненужна.

Като цяло книгата не беше чак толкова „за писането“. Има немалка биографична част (писах малко за нея по-рано), има част за злополуката през 1999 г. Така че остават около стотина страници за писането. За мен беше добре, че не са повече, защото и без това ми беше скучно (по-точно доста неща бяха общоизвестни, а други спорни – например: сякаш наистина си вярва, че при писане трябва непременно да се затворят всички щори, прозорци, пердета – пълна изолация… Да, за част от писателите може това да е така, но според мен не е редно да се даде (уверено) като съвет (Хемингуей по кафенетата?!). Само два реда по-долу сам казва как пише на силна музика (супер – Guns ‘n’  Roses!!!) – сигурно това е абсурд за друга част от пишещите. Така че май няма смисъл от съвети за условията на писане).
 
Още в началото на същинската част се замислих няма ли една част от съветите да са свързани предимно с английския език. И по-късно се оказа така. Все повече започвах да недоволствам при тези „съвети“ – не използвайте наречия, не използвайте страдателен залог. Като се стигна до „използвате предимно той каза, тя каза..“ (не отговори, измърмори, изкрещя…), се зарадвах, че се намеси преводачът с бележка под линия: “Този съвет, във всеки случай, се отнася само за английския и някои други западни езици. На български повторението „каза“ дразни“ – Бел, прев.)

Последва обсъждане и на параграфите. По принцип наистина е пригледно и „лесно“ като има параграфи, пряка реч, подреденост. Но защо трябва да е лесно?! И веднага се сетих за една от най-любимите ми книги – „Есента на патриарха“ на Маркес („роман-изречение“). Нямаше как да не се сетя и за Рушди (знам, че и двамата са колкото обичани, толкова и мразени). Дали са вземали уроци по писане, дали спазват някакви правила за параграфи и т.н…– не знам наистина…

Хубаво е, че Кинг отделя „добрите“ от „великите“ – наистина има нещо такова… И мисля, че само великите могат да си позволят изобщо да не правят сметка за „златната среда“ (за описанията – когато Кинг обяснява „нито да са малко, нито да са много“).

Зачудих се също как така се избира жанр – според мен жанрът отдавна е „избрал“ писателя, ако изобщо в голямата литература може да се слагат рамките на някой жанр… Но използваната в подзаглавието дума „занаят“ (макар и на английски craft да значи много повече неща) наистина ми се струва подходяща за тази книга – има по-скоро технически аспекти, за които може да се говори при занаят, а не толкова в изкуството…

Както казах и хуморът не ми допадна – като разказва как е необходимо само накратко да се опише примерно един бар, след това ми се стори излишна оригиналност да уточнява: „В края на краищата не сме отишли да разглеждаме Тадж Махал и аз не се каня да ви продавам заведението.“ А това пък едва ли има някой да не го знае : „Важно е също да помните, че така или иначе не става дума за мястото, а за историята - винаги става дума за историята.“ (макар че се запитах дори и това – винаги ли става въпрос за историята?)

Съжалявам, че все се натъквах на неща, с които не съм съгласна, но се усъмних и в това: „Единаци като Лавкрафт не могат да предават разговори или го правят с онази свръхпредпазливост, с която човек твори на чужд, а не на родния си език“. Веднага се сетих за единака Селинджър. Знам, че е въпрос и на личен вкус, но аз рядко съм се вълнувала толкова както при диалозите между Франи и Зуи, между Есме и сержанта…
 
Не знам за някой много ново ли е това: „Длъжни сте да казвате истината, ако искате диалозите ви да звучат убедително и реалистично…“. Сред многото съвети мисля, че в тази книга също има доста клишета (или поне така са преведени) с цел постигане на шеговита нотка „Винаги нося книга със себе си и заравям нос в нея при всеки удобен случай“; “…нали за да прочетем тази история сме се бръкнали с двайсет и четири гущера.“ и др. От подобни слабости може би пропуснах някои ценни неща в книгата…Най-голямо удоволствие ми достави споменаването на любимия ми роман на Стайнбек - „Гроздовете на гнева“ и наричането на телевизора „грачеща безспир кутия“.

А като обяснява какъв  герой би казал „Мамка му!“ и какъв „Божичко!“ – разбира се, че зависи от героите кой как ще се изрази… По-надолу предположих, че може би просто се оправдава за вулгарния си език, а не че дава съвети, като казва, че е израснал не в обществото на Джейн Остин, а в долната средна класа… Но според мен няма нужда изобщо да се обяснява – има милиони почитатели (но и без съмнение куп гневни писма от „благоприлични“ читатели).

В крайна сметка чест му прави, когато към края казва... че няма смисъл да се дават съвети за писането. Може би е имал огромна потребност да донапише тази книга след злополуката...