В момента чета ... 19

Аз така и не свикнах. Може и това да е целта, но дори и слепите се ориентират поне по гласа, а за мен като читател в един момент настъпи пълна объркация кой какво и защо... И това, че хората нямаха имена, а жените бяха "жената на лекаря" и "жената на еди кой си" също много ме дразнеше. Какво щеше да стане, ако им беше сложил имена?

Сега Теодора Димова и тя, да не остане назад, писала-брисала, редила едни запетаи, когато и където завари и забравила да сложи точките по местата им. И ако това би могло да се нарече "похват", целящ създаването на някакво внушение например за динамика, задъханост или забързаност, в нейния случай постигнатият ефект е тотална обърканост, липса на последователност и отнесеност, което ме кара да си мисля, че "похватът" е избран с единствената цел да се оригиналничи, а това отдавна вече не е толкова оригинално. За справка, обсъжданата по-горе книга.

Ей, че съм станала влюбчива напоследък! Започнах "Под Купола" на Краля и усещам трепетите на новата любов!

big pufana, благодаря за Джак Харт 
svet, имаш чудесен повод да ни дойдеш на гости : )

Преди малко завърших " Стъклени съдби" на Л. Филипова, вероятно оценката ми за книгата ще се избистри много по-късно, след по-дълбоко осмисляне, но първоначалното ми впечатление е добро.
Темата ме вълнува, въпросите които се поставят в нея са интересни, допада ми и документалния стил.
Това е втората книга, която чета на авторката след " Мастиленият лабиринт" и засега ми харесват нейните творби, допадаме си. Не ги приемам за високо постижение в литературата, но са ми информативно полезни, намирам нови и непознати за мен факти, които ме обогатяват, без да ме карат да се заравям в научните разработки, по темите-които разглеждат има много информация и е достъпна, но обикновено на човек не му е до това в забързаното ежедневие, ако не го занимава професионално. Книгите й са добър начин да научиш нещо ново и интересно, просто докато релаксираш вечер, без да са натрапчиви, четат се лесно и увлекателно. Четох коментари, че са много плоски като изказ, като фрази - а нима ние не сме такива в ежедневието си. Много високо интелигентни разговори ли водим по между си?
За много двойки темата е трудна, болезнена и изпълнена с много надежди, очаквания и разочарования понякога. Предпочитам да чета такива книги, разкриващи най- различни аспекти от живота ни, затова и ми допадна.
Някой сподели, че авторката е провела много лоша кампания относно промоцията на книгата , като донякъде е злоупотребила с хората, които са разказали своите преживявания. Не съм чела нищо по въпроса и може би това ми помогна да преценя творбата без никакви предварителни отрицателни нагласи. Не мога да коментирам поведението на писателката, както и похватите й да създаде този продукт. Предполагам, че тези хора имат пълното право да я критикуват, ако е излъгала очакванията им. В интерес и на истината не искам и да се запознавам с тази публична дискусия, защото може да ми остави неприятен вкус, както и да ме отдалечи от автора.

Бихте ли споделили впечатления от " Анатомия на илюзиите"?

Чела съм само тази книга от Л. Филипова и ми хареса. Интересен ми беше погледът й върху живота през соц-а и прехода. Леко наивна ми се стори, но не ме подразнило нищо. Преди време я споменавахме, леко напомня "Тютюн" и по-скоро Борис Морев.

Много точно за стила на Димова, не само за конкретната книга, тя така си пише...или толкова си може.

Зарязах "Кутия с форма на сърце".
Започнах "Светкавица" на Кунц - все в един жанр се движа, ако и тя не върви ще разнообразя.

Тук може и да ми се обидите, но аз ни един читав, млад, български автор не откривам.

big pufana, много ме развълнува твоята информация.

 Бих желала да видя и чуя Джак Харт. Много, много ми допада.

 Но, както се казва - може би, ама надали.

Касита, препоръчвам ти Кармен Мишу. Ако не ти се чете "Нестинарка", пробвай с "Тангра  и неговият син". 

Като цяло съм съгласна. С едно изключение - Димитър Динев. Според мен притежава обаянието на Маркес.

Прочетох "Където се раждат ангелите" на Людмила Филипова - хареса ми цялостната идея на приказката, но ми се стори объркана и недообмислена на места

Ами, ади де. Тъкмо ще избягам от офиса и аз!

 Аз с бягство не мога. Трябва си сериозно пътуване. 

Край. Отказвам се. Мъча се повече от месец с "Панаир на суетата" и на 39 % се предавам. Това сигурно е третата започната и зарязана непрочетена книга през живота ми. Едва ли ще мога точно да обясня и обоснова защо при мен се получи така с нея. Самият стил и начин на изразяване на автора са ми толкова претенциозни и далечни, някак сюжета ми се губи измежду всички описания и герои и всъщност интригата никак не ми стана ясна. Дори и по нататък да се избистря историята, аз нямам нужното търпение вече. Изказът на автора лъха на английска претенциозност и фалшива аристократичност. А може и от превода да ми е целия проблем. Но, както и да е, аз я изтривам от Киндъла.

Паралелно с "Панаира...."  отметнах:
 "Дългата разходка" на Кинг. Остави в мен странно чувство на горчивина и същевременно с това на оптимизъм. Хареса ми. Това ми е първа среща с автора и знам, че имам да наваксвам.

 "Отива една жена при лекаря". За тази книга още нямам аз какво да кажа, все още я осмислям.

и "Рай" на Радослав Гизгинджиев. Много приятно четиво за мен беше тази книга. Някак хем те оставя разочарован от всички разминавания и пропуснати възможности, изобщо от играта на съдбата, хем оставя едно приятно чувство на примирение, че каквото има да се случва, ще се случи и ние с нищо не можем да попречим на това.


След прочита на книгата почувствах до известна степен утоляване на жаждата си.

Който отиде при Джак Харт, да го цунка от мен!  
Изпуснах го в Созопол (под носа ми), изпускам го в София, ще го чакам във Варна.  

Свърших "Когато господ беше заек" на Сара  Уинман.

Прочетох я много бързо – просто защото се чете бързо/лесно. Нямаше нещо, което да ме забавя. Може би „проблемът“ е, че вече доста книги съм чела за детството. Разбира се винаги е различно. И винаги е вълнуващо. Но в случая не чак толкова, особено втората част. Стилът е особен, неин си, имаше „проблясъци“, които да ми допаднат, не знам доколко е спонтанна или съзнателно украсена реч. Струва ми се, че усетих и полъха от Острова… Леко мъглив стил… Но от друга страна е хубаво, че някои сцени бяха „замъглени“. Така се предполага, че „някои“ неща все пак биха могли някак да се преживеят… Вижда се само как се запечатват в човешката/детската психика.

Малко странно ми беше прескачането във възрастта на главната героиня - от 12 на 27 години. Не че не се прави така и в други книги. Но нeизивестността за най-определящия период – юношеството и най-ранните години на младостта -  не ми допадна особено, макар че не ми се и четеше по-дълга книга.

Ако образът на най-добрата приятелка Джени Пени беше предвиден да е централен и важен, според мен трябваше да е развит още - пак "критика" към втората част. Поизбледняха всички главни герои. Може и да е целяла нещо авторката с това прекъсване…

Но едно е сигурно – харесвам неконвенционални семейства. И интересно „прикачените сателити“ към тях. Силната връзка между брат и сестра също е нещо, което ме впечатлява.

Все пак вече доста позната психологическа „схема“ – бащата така, защото преди години му се е случило това; майката така, защото преди години й се е случило онова; децата така, защото като по-малки това и онова и защото родителите им всичко това… Това не означава, че не уважавам измислената или истинската история на когото и да е, проблеми като в книгата сигурно винаги ще са налице и ще тормозят хората… Но имам нужда от нещо по-различно вече.

Финалът ми се стори смешно слаб… Някои дребни забележки за превода. (Bank holiday, Good for him)



За „Отвъд килера“ - ПРОСТО УОРТЪН…

Кое може да ме накара да чета детайли за вадене и миене на четки, за описание на една улица или стая с най-малките подробности, за каране на колело по време на натоварения трафик между два квартала и т.н. Това може да бъде само обичта към този човек/писател. Кой е този писател, който може да ме накара да прочета всичките му книги, колкото и нещата да се повтарят в тях (или може би именно за това). Това е Уилиам Уортън (Албърт ду Ем).

От тази книга разбрах как детството не е само началото на „кариерата“ му като художник. С измислянето и записването на историите на игрите в килера е започнало и писането, не е чак след 50 годишна възраст както е известно за него. Видях, че в младостта му е имало вдъхновяваща личност, което винаги ми харесва в книга или в реалността. Често това определя и посоката на живота – по инерция или не…

Едва ли са за съжаление, но все пак ми стана малко тъжно, че в средните американски градчета (дори такъв като Филаделфия), все още (не само през 50-те и 60-те), и въпреки уредения живот, голяма част от жените, останали без образование и професия, могат да се окажат неудовлетворени в определен етап от живота си. Ранно забременяване, напускане на училище, няколко деца, мъж, който приема за  нормално да пие и бие, щом осигурява прехраната…

Иначе за самия Уортън - напълно съзнавам, че ако ми беше личен познат, щеше да ми е леко досаден чичко, понякога прекалено дълбок и витаещ (както казва: „извънземен“). Но винаги ме е покорявала неговата чистота и откровеност (като автор разбира се, не твърдя за 100 % препокриване с личността). Дори ако му бях дете сигурно като неговите деца нямаше да съм доволна да бъда изолирана някъде из горите, както е искал той да живее семейството му (това не съм научила от тази книга, а от другите му романи). В отношението и към природата, и към хората, и към сексуалността личи неговата натуралност, спокойствие…

Очаквах малко повече да се разказва за детството (отново силна връзка между брат и сестра), но „историята“ с младата Пег и рисуването на квартала от детството също ми бяха полезни. Малко претупани ми се сториха последните глави – началото с първите картини в големи подробности, а последните две картини в самата къща (най-важните уж) набързо…

Първо си помислих, че е трябвало да започна от тази книга, за да опозная УУ, но накрая сметнах за хубаво, че съм го опознала от романите му и сега вече чета автобиографична книга за много добър мой познат – за милия ми чичо примерно… През цялото време не можах да си  го представя съвсем като дядо, наистина по-скоро като чичо… Не само заради флиртуването с Пег (за привличането няма възраст и семейно положение...).

Не знам дали не е един вид сбогуване тази книга за автора…