В момента чета ... 19

Все още съм предубедена към млади български автори, живеещи в чужбина. Едва ли не се мъча да потисна тази предубеденост сега, за да извлека максимално от книгата.

Идеите и историите са хубави (до средата съм), но може би като за първа творба се усеща „грапавост“ в стила. Не знам дали „за всеки случай“ - на някои места има буквално казани неща, които лично аз предпочитам да не се казват, те се подразбират (поне от нас българите, не знам как е за чуждите читатели с изданието на английски език).

Във всеки случай мисля, че разказите са написани искрено въпреки усещането за „стандарт“ (клише) на моменти. На  първите два разказа буквално сърдечна болка изпитах. Но  тъжното не ми е тъжно до отчаяние. Не само заради шеговития стил, по принцип не усещам чувство за безнадеждност  в разказите, въпреки че са все драматични. Всичко онова старо, което не обичаме – робство, войни, комунизъм – не е описано с омраза, а може би с някакво съжаление. Изобщо тази наша история – сигурно ще бъде винаги тема за българските автори – това си имаме, това експлоатират. В историите за комунизма по-скоро интересно ми беше изследването на убежденията на хората (пак ще спомена „Доброжелателните“ – както нацистите съзнателно обосновават идеологията си, как няма „обикновените“ последователи на комунизма да вярват, че са прави). Засега в разказите ми харесва, че няма черно и бяло, няма съдене, няма омраза, само тъга и изгубеност… Човешкият аспект е най-силен според мен – отделната личност, нейните чувства и терзания.

Не ми беше досадно дори за дядото-комунист въпреки изтърканата тема. Първо – не съм имала подобна силна връзка с дядо (нито с баба), второ – мога да си спомня за собствения си дядо-комунист, който също почина през 1989 г. и не доживя „промяната“ – сигурно осъзнаването на живота в илюзия е било сриващо за много хора по това време.  Но все пак разказът за Ленин не ми е любим - или ми е писнало емигранти да разказват за баба и дядо (изобщо за носталгията към родината), или просто нямам такива спомени (а може и да завиждам за такова непознато за мен общуване с дядо?!)

Сега си помислих, че може да си остана с първите два силни разказа („Македониjа“ и „На изток от Запада“; „Македониjа“ мисля и на английски да го прочета в сайта на автора, за да сравня звученето). Към средата на книгата малко започна да ми омръзва, макар че не можех да пропусна разказа за Юки – точно така се казва учителката на сина ми по японски – може би просто е популярно име…

На фона на огромната популярност на книгата може би имах по-големи очаквания. Засега разбирам кои са темите, които вълнуват автора  (обичайните за един българин и за един емигрант), усещам талант и влечение към писането, виждам началната „стандартност“ в стила и структурата и може би наученото в специалността „Творческо писане“ (но винаги съм предполагала, че големите автори изобщо не са минали през тази специалност, както и много от големите джазмени например не са учили джаз…). Общо взето – надявам се Мирослав Пенков да стане още по-добър и да намери и други теми… (и се чувствам некомфортно да оценявам някого със способности, коя съм аз да го правя… но… това са мислите ми до средата на неговата книга).